Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (8)

Сън в летен ден

От града излязоха по един голям булевард с много светофари. Хората, които щъкаха насам-натам, нямаха ни чет, ни брой и всичките говореха на най-различни езици. Повечето от тях Джимката не разбираше и се учудваше на това, как те самите се разбират помежду си! И откъде, и как така в един град са се събрали толкова много и така различни хора?

— На цяло стълпотворение се е превърнал този град! — не спираше да мърмори чичо Миша.

А леля Маша нищо не му отговаряше. Изглеждаше, че й харесва цялата тая неразбория от жарещо слънце, горещ асфалт, светнали в жегата блокове и пъстър, многоезичен народ…

От мърморните на чичо Миша Джимката разбра, че във Варна през лятото е винаги така — да не можеш да пристъпиш от летовници, напристигали тук от половината свят да летуват, да почиват, да лекуват болести или просто да си харчат парите. На чичо Миша не му харесваше това, но Джимо, както и леля Маша, смяташе, че той не е прав. Разбира се, че не е прав! Работили хората единадесет месеца през годината, а той да не е съгласен за един месец да дойдат на морето да си починат, забравили работата и грижите си!

— И ние ще дойдем идното лято, Джимка! — каза леля Маша.

— Това — никога! — отсече чичо Миша.

Но Джимката знаеше, че до идното лято той ще забрави какво е казал днес и те непременно ще дойдат във Варна.

Останаха зад гърба им последните квартали на града.

Отминаха бензиностанцията.

Назад остана и летището на Варна, където Джимо видя най-красивите цветя, които беше виждал някога. Помамен от чудния им аромат, се завря в тях, но тъй се заплете в бодлите им, че не можа сам да се измъкне, а се наложи чичо Миша да го издърпа. Изпободе се и той. Но никак не се ядоса. Извади ножчето си, отряза един прекрасен цвят с дълга дръжка. Подари го на лепя Маша с приповдигнат тон и някакви почти изпети думи:

— На ти една българска роза от мен!

Трябваше да запомни това — тези цветя се казват рози и имат бодли, от които е най-добре да се стои далече!

— Какво правиш! — пое разкошния цвят леля Маша, като изплашено се оглеждаше. — Ще ни глобят!

— Забрави ли, че нямаме никакви пари! — каза й чичо Миша.

Това, че нямат пари, не я успокои много. Подкара ги пред себе си, та по-бързо да се махнат от градинката с розите.

По широкия черен път фучаха подредените в три редици автомобили — огромни фургони, обикновени камиони и леки коли. Полъхът, който ги следваше, беше по-жарък и от асфалта. Обгръщаше ги, разпиляваше косите на леля Маша, подвяваше измъкнатата от панталона риза на чичо Миша. На Джимката му се приспа. Несвикнал на такъв шемет от коли и вятър, той се измори, но не се решаваше да изтича пред никого от двамата и да вдигне лапките си на коленете им, защото, съдейки по себе си, допускаше, че те също са изморени. Отстъпи от асфалта на банкета и като че ли малко му поолекна — косената наскоро трева го бодеше безмилостно, но поне се спаси от жегата на пътя.

— Не мога повече! — спря се леля Маша и разкопча още едно копче на блузата си.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах!

— Че повече не можеш да вървиш?

— Точно това!

— И не те е срам от Джимо?! Виж го колко е мъничък, а върви и нищо не казва!

— Казва го и показва дори, но ти не се оглеждаш, за да можеш да видиш какво казва!

— Джимка, доспа ли ти се, моето момче?

— Не е твой, а мой! Защото…

Нека се карат! Тъкмо малко временце да си поеме дъх!

— Добре! Ще спим! — бързо, както винаги, се предаде чичо Миша.

Кривнаха по пътя и нагазиха в нещо жълто и златно, което беше по-остро и от тревата на банкета. Добре че на чичо Миша му дойде на ума да го вземе на ръце.

Стигнаха тъмната сянка на огромното дърво. Много нещо от жълто-златното беше струпано под дървото.

— Джимка — рече чичо Миша, — това стърнище не е за тебе, ама тая сламица ще ти хареса. Ти в слама не си спал, обаче аз съм спал много пъти и мога да те уверя, че по-сладко никъде не може да се спи!

Леля Маша беше си легнала. Върху сламата се пилееше косата й — като нея златна и дъхава.

Подви крачета и Джимо.

А чичо Миша още поднасяше към лицето си стиската слама, още дълбоко вдъхваше сладкия й мирис:

— Е, сега вече сме в България! Наистина вече сме си у нас! Ама че стърнищенце! Ама че сламица!

Леля Маша се обърна на едната си страна, но Джимката не я усети — спеше дълбоко и непробудно.

Спи и сънува:

Тримата са. Но са някъде, където никога не са били…

Градът е пуст и прилича на току-що изоставен.

Улиците са станали по-широки, а блоковете по-високи — реят се покривите им из синналите небеса, губят се в белите мънички облачета.

Но това не са никакви облачета, а къделки захарен памук, от оня, дето се продава по панаирите.

Насред града се върти голямо виенско колело. Настанили са се по люлките: горе на върха — Ира-Ириночка с кафявата си униформа и момиченцето, което се изгуби в тайгата, до тях — Сивоокия и Мъничето, надолу — Лайката и цялата й банда, навлечени в космически костюми и скафандри. Завърта се колелото силно, по-силно — върти се, блести на слънцето сребърният кръг, отделя се от земята цялата му конструкция, полита в небето. Право нагоре, все по-нагоре и все по-високо. Полетялата въртележка вече е една мъничка птичка, която скоро се изгубва в осеяното с памук небе…

Нищо не успя да им каже, те нищо не можаха да му рекат!

Защо стана така?

Търси питащият му поглед леля Маша и чичо Миша.

Но и тях ги няма! Къде са?

Тича из заплетения лабиринт на улиците. Нито една от тях няма изход — по която и да тръгне, все се връща на площада, където беше въртележката…

— Лельо Маша… Лельо Маша… Лельо Маша… — лае Джимката отчаяно. — Чичо Миша… чичо Миша… чичо Миша — плаче лаят му.

Събужда се. Разтреперил се е и му се струва, че цялата купчина слама трепери заедно с него.

Бавно идва на себе си.

Опрял гръб в дебелия ствол на клонестото дърво, чичо Миша пуши цигарката си.

Леля Маша се реши с голямата четка. Четката бързо се пълни със сламки, почиства я, пак и пак разресва косата си, докато я превърне в облак сламеста светлина.

Кучетата лошо помнят сънищата си, но Джимката още не е забравил своя. Затова така ненаситно гледа леля Маша и се радва на чичо Миша — още веднъж и още веднъж да се увери, че те са тук, че са при него и той е при тях. Че са сън онези задънени улици и оная полетяла въртележка, която отнесе приятелите му…

„Трябва пак да им напиша!“ — каза си Джимката.

— Свърши ли? — обръща се сърдито чичо Миша.

— Винаги моето ресане ти е пречило! — казва му, без да го поглежда, леля Маша.

— Не ми пречи! Само искам да кажа, че закъсняваме!

— Ако не беше Джимо да те събуди — до довечера щеше да спиш.

— А ако продължаваме по този начин да се разправяме, и до утре можем да продължим!

Тук са леля Маша и чичо Миша! Карат се по най-превъзходния си начин и това е най-доброто, което може да го накара да забрави ужаса на ужасния си ден…

— Тръгваме! — казва чичо Миша с нетърпящ възражение глас и нарамва торбата.