Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (16)

Добрият дълъг чичо Иван

Чичо Иван е писател. В момента пише книга за децата. Измъчи го тази книга!

Само Джимо има право да влиза в стаята му, защото мълчи, не го занимава с нищо и седи мирен. Но чичо Иван не седи мирен. Току става и отива в кухнята, за да се оплаква на леля Малина, че страшно не му върви:

— Ще ти тръгне! — успокоява го леля Малина.

— Ще ми тръгне, ама не ми тръгва! — не взима от дума чичо Иван.

Книгата отдавна трябваше да бъде завършена, отдавна трябваше да е предадена в издателството, а тя доникъде още не е стигнала! Това страшно притеснява чичо Иван.

— Престани да мислиш за издателството и за плановете! Мисли само за книгата — да стане хубава!

— Но не става…

— Ти винаги така казваш!

— Сега наистина не става…

— Като свършиш, ще видим става ли или не става! Върви и пиши!

— Лесно е да се каже!

— Тъй… тъй… Трудно е да се направи, но… знаеш — никой не може да ти помогне!

— Измъчих се!

— Това е добре… Измъчи се сега, за да е лесно и приятно на децата да четат книжката ти!

— Дали ще им хареса?

— Как да ти кажа, като не си я написал още?!

— Вярно! — избърсва очилата си чичо Иван и пак се връща при бюрото.

Поставя нов лист на машината, начуква няколко думи, снема го, накъсва го и го хвърля. Нито веднъж не улучи кошчето! Под бюрото са се натрупали цяла купчина смачкани листи, а в папката на лавицата готовите никак не са се увеличили. Джимо просто се чуди как, ако така се продължава, ще стане тази книга? Когато понякога вечер разказва какво е станало с героите на книгата и какво утре трябва да им се случи, чичо Иван си го харесва. А като седне на другия ден да пише разказаното — ела и гледай! Светкавици раздират очилата му, градоносни облаци се блъскат по олисялото му чело и дето само гръмотевици не тътнат над отрупаното с индига и листове бюро! Той казва, че е изморен, че се нуждае от почивка, че не му стигат думите. Леля Малина го обвинява, че си търси оправдание, за да не се захване сериозно с работа. Тя не е права! Чичо Иван много съвестно и сериозно работи, но, изглежда, наистина е изморен и затова толкова не му върви. А Дана се чуди как може на човек да не му стигат думите. „Остави ме с глупавите си въпроси!“ — избухва чичо Иван и пак бяга при бюрото. Налага се леля Малина да обяснява, че думите са много, но когато чичо Иван казва, че му се губят, той има предвид това, че не може да намери най-точните думи. „Например, трябва му на татко да каже какви са стъпките на героя му, когато върви по чакъла на брега на морето.“ „Мокри са! — казва кака Радка. — Защото вълните заливат чакъла по брега!“ „Ами ако няма вълни?“ „Тогава са… — Цвета се замисли. — Шумни! Нали, като стъпва човек, отделните камъчета се търкалят и вдигат шум!“ „Чакълести са! — рече Дана. — Какви могат да бъдат стъпките на героя, щом върви по чакъла!“ „Това е много точно! — усмихна се леля Малина. — Ето, Дана мисли образно. Но представете си колко много образи й трябват на една книга, за да бъде хубава! Колко много неща могат да бъдат облаците по небето, тревите, дъждът, продължил седмици, и онзи, който набързо превалява, короните на дърветата, птиците в тях, хората колко са много и така различни…“ „Значи не му е лесно на татко, хич не му е лесно и хайде да се прибираме в стаята си, та ние поне да не му пречим!“ — заключава Дана и повежда по-големите си сестри да й четат приказка.

А чичо Иван пак зарязва машинката.

— Пълниш главите на децата с глупости!

— А ти идваш да ме занимаваш с глупостите си!

— Аз пиша книга за деца! Как така…

— Не го казвам за книгата ти, а за това сноване от бюрото до кухнята, за да ми кажеш, че не ти върви!

— Сега май потръгна…

— Бягай тогава, докато не ти е избягало вдъхновението!

Имаше мигове на вдъхновение — чичо Иван не успяваше да начука думите и което напишеше, говореше го на глас и дори сякаш го пееше. Така се роди стихотворението му:

Родина

Звънеца, топла песничка изпял,

и страницата първа на буквара,

и думите: любов, победа, вяра,

които пишеш върху листа бял.

Цвъртежа мил на лястовиче ято

в следобедната тиха синева,

и ябълката румена, която

сама ще капне в меката трева.

Врабците рошави в клонака зиме,

и тропота на стъпки във нощта

и толкова безименни неща,

наричани с едно-едничко име!

На Джимо дори му домъчня, когато го чу цялото. Колко вярно и колко точно е всичко, за което разказваше стихотворението! Толкова много неща, невъзможно е да ги изброиш, и всичките имат само името „Родина“. Как чичо Иван, който не се е разделял с родината си, можа да съчини това? Но ясно е — писателите трябва да могат всичко: да страдат заради целия свят, като преживяват страданието му, да се радват за него, изживявайки чуждата радост… Защо му домъчня на Джимо, след като стихотворението много му се хареса? Защото му напомни за Коми-земя?! Да. И заради това. Но повече го стисна за гърлото неизмеримостта и неизчерпаемостта на думата „Родина“, които той едва сега откри. Знаел е винаги, че и в най-мъничката клонка, в най-дребната й живинка, в най-ситната песъчинчица се съдържа родината му, а трябваше чичо Иван да му го каже, за да разбере, че го знае…

През целия ден тогава, когато написа стихотворението, чичо Иван беше весел. С радост тръгна за работа. Купи пътем билети и вечерта ги заведе на цирк. Смя се, както никога не се бе смял!

Но такива дни бяха рядкост. Повечето — все като днешния: къса и хвърля, къса и хвърля. Или ако не хвърля — трие с гумата, чак докато капки пот избият по челото му.

Захвърля гумата в кутийката с моливите. Подрежда изписаните страници, листите и индигата. Лекичко, като да е стъклен, поставя капака на машината. Изнася кошчето с унищожената хартия.

Изхвърлят двамата сметта…

— Джимка, да излезем да видим какво пишат днес вестниците.

„Да видят вестниците“ значи да се разходят до градинката с паметника! Той вече е до вратата…

Чичо Иван обикновено го извежда късно вечер или, да го кажем направо, нощем. Всички вкъщи са си легнали, на него му е дотегнало да седи зад бюрото, намята възкъсичкия си шлифер и излизат.

Джимката обича тези разходки… Бяга, опъва сиджимката, чичо Иван тича след него. Като излязат от подлеза, казва задъхано:

— Джимка, ти пак ми изкара душата! Да ме види как тичам подире ти… някой от службата, има да се чуди аз ли съм това, или е някой състезател по бягане на дълги разстояния… Ти на маратонец ме обърна мене бе!

Веднъж при едно такова дълго бягане ги видяла отнякъде леля Малина. На другия ден, като си говориха с леля Маша по телефона, тя каза: „Не мога да го позная Иван! Представяш ли си, бягат двамата от тук до подлеза! И това — всяка нощ! На Иван му се подобри апетитът и… не го казва, но май му потръгна работата…“

Обаче през деня не могат да си правят тренировките… Чичо Иван казва, че „от една страна, това е невъзпитано, а, от друга — невъзможно!“. Наистина е така. През деня улиците са изпълнени с хора, коли и трамваи сноват във всички посоки, по кръстовищата стават задръствания, няма ги нощната тишина, в която силно откънтяват стъпките, и усещането, че са само двамата в този изприбрал се в черупките си град…

Пред будката по това време е спокойно. Продавачката, една много симпатична жена, запазва от вестниците по един брой. Чичо Иван купува всичките, тя му казва на коя страница се намират най-интересните материали, а той й се усмихва с очилата си… Досадно дълго и объркано й благодари. „Но вие сте единственият писател в квартала ни!“ — казва му тя. А чичо Иван, като още веднъж й пожелава приятен ден, обръща се и забързано тръгва към градинката.

Това се повтаря всеки ден! На нея не й дотяга да говори едно и също, на него — винаги да се чувства притеснен от вниманието й.

Около паметника са разположени пейките, а от площадчето надолу върви една алея с малко зелена трева и с много големи дървета.

Чичо Иван застла изчетения пътем вестник на мократа пейка и се зачете в другите.

Джимо тук познава всички…

Старецът, който и през топлите дни ходи с шал, пак е извел едрото си, недружелюбно куче. В тази градинка Джимо за пръв път видя такъв звяр — голям, грозен, с квадратна глава и квадратна челюст, която на всички се зъби. Дори и на стопанина си. Той сега е с два шала — единия усукан на врата, а другия завързан под брадата, за да му топли на ушите. И той е като кучето си — мълчи, гледа под рошави вежди и само дето не ръмжи.

От такива като тях по-добре стой настрани! Върви при момченцето с пинчера — там и с приветлив човек ще се срещнеш, и с разбрано, макар и голо като мишленце, кученце ще си поиграеш…

Но какво е това?! Нов посетител в градинката! Дори посетителка! И досущ като него — не съвсем чиста болонка, а с малък примес от лайка. Краката й са по-длъжки и гледа умно като лайките… А дали не са я и нея довели от Коми? Бил е там собственикът й да сече дърва, тръгнал си е и е довел със себе си и кученцето, както него доведоха… Най-сетне да срещне някого, с когото да поговорят от душа за родината! А може би познава Сивоокия и Мъничето и ще му каже някакви новини за тях! „Джинка, ела!“ — каза стопанинът й и тръгна към първата пряка. Джинка, значи, се казва кученцето… Но нали той иска да поговори с тази Джинка, която няма нищо против това! И защо човекът току се обръща и хвърля парченца салам „кучешка радост“! Не са ли имали време да закусят вкъщи? Поделят си двамата с Джинка салама. Той не е гладен, но го прави заради нея. И за да може, като се навеждат така, глава до глава, да я попита: „Откъде си?“ „И ти ли си от Коми?“ „Закъде бързате толкова?“ Тя на нито един от въпросите му не отговори. Мълчеше и като че ли нещо й се искаше да му каже, а не смее… Очите й гледат изплашено и тъжно. Трябва Джимо да разбере каква е тази работа?! Малко кученце, на възраст — да играе и да няма наиграване, а гледа като старица!? Отново: „Джинка, тук!“.

Вече са свили в някаква друга пряка. Догонват го заедно с Джина и заедно с нея се изправят пред красивото, ведро лице на собственика й. Как да му каже, че на него му се иска да си поиграят с кученцето? Как да го попита защо то отказва да говори с него и мълчи така отчаяно?

Но какво прави той? Грубо го сграби за козината на гърба, натика го в голямата чанта и дръпна ципа…

Но какво е това, моля ви се? Какво направиха с него, когато той никакво зло никому не е сторил! И защо е всичко това?!