Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (22)

Болен до смърт

Отдавна беше напуснал хълма, а още трепереха и премръзналото му тяло, и опустошената му душа! Що за жестокост? Кому е притрябвала? Каква е вината на убитите кучета за това, че са безстопанствени? На тях толкова малко им трябва и с толкова малко се задоволяват… Бездомният дядо Спас беше готов да умре — трябваше само да го оставят спокойно да си умре…

„Разнасят болести!“ — казват хората за кучетата. Повече болести ли разнасят от мишките, от лисиците, от хлебарките, от гарваните, които се хранят с леш? Изтребете всички, щом смятате това за по-лесно, отколкото да се научите да лекувате болестите… А какво ви пречи, като вече сте ги затворили, да изолирате болните и да позволите на здравите да живеят! Може би и полза някаква принасят кучетата… Сигурно! За какво иначе ще съществуват! Щом съществуват вълкът, хлебарката, мечката, бялата пеперуда, синигерът и чичопеят (кой може всичко да изреди!) — те съществуват, защото са необходими на майчицата природа!

Цветка и леля Малина един път си говориха за тези неща.

— Мамо, класната днес каза, че вълците са полезен дивеч и е дивак онзи, който смята, че трябва да се изтребват! — рече Цвета, като се върна от училище.

— Само това ли ви каза класната? — запита леля Малина.

— Каза ни също така, че вълците са санитари на природата. Изяждат само болните, слабите, негодните да живеят животни и по този начин предпазват здравите и силните от зарази.

— Правилно ви е казала…

— Но в такъв случай излиза, че вълците са полезни!

— Така е! — усмихна се леля Малина и вдигна поглед от речника си. — В природата съществува хармония. Всичко, което живее и расте на земята — живее и расте, защото това е нужно на природата! Доказано е, че изчезването на един вид само води до изчезването на друг, от него на трети и… с една дума — не можем да си представим какви последици може да има това! Ето защо е необходимо природата да се съхранява такава, каквато е… Всяко посегателство върху природата е опасно — това е искала да каже класната ви!

Цветка вечерта каза на Дана и кака Радка, че дядо Цани, когато вземе пушката си и поведе кучето към гората, се превръща в дивак. Дана се разплака от обида. А кака Радка, като разбра за какво става дума, рече на Цвета, че дядо им също е санитар на природата, защото най-многото, което може да направи с пушката си, е да убие някой болен, глупав или изгонен от глутницата вълк!

Джимо не разбра тогава как тъй и дядото, и вълкът могат да бъдат санитари, това и сега не му е съвсем ясно, но е сигурен, че хората днес извършиха нещо немного добро… Да затвориш някого и да стреляш в него! Това не може да бъде никаква санитарна дейност, а си е същинско убийство!

Не можеше да не мисли за това и единственото, което можеше да отклони мисълта му от случилото се, бяха трите Дани. Те го търсят — той е сигурен в това! Той ги търси — и те са сигурни, че е така! А не могат да се намерят…

Леля Малина и леля Маша всяка сутрин се чуват:

— Няма го! — казва леля Малина.

— Ще се намери! — казва й леля Маша.

Чичо Миша всяка вечер изчаква колите да се приберат в гаража и всички шофьори разпитва дали някъде по пътищата не са срещнали Джимката. „Не сме!“ — отвръщат му. „Ако го срещнете…“ — казва им той. „Знаем — казват му, — направо тук го водим!“

Чичо Иван още си мисли, че той е виновен за изгубването на Джимката. И звънне ли телефонът — пръв бяга да вдигне слушалката. Вече рядко звънят, за да им кажат, че някъде някакво кученце се е намерило, но то не отговаряло на никакво име — забравило си било името. Шегаджии се занасяха с него и той ги пращаше по дяволите… Повече го търсят от редакцията, за да питат кога ще предаде ръкописа. Той многословно обяснява, че много работи, че сам бърза да го предаде, молеше ги още с мъничко да отложат срока… От редакцията се съгласяваха и той бягаше към бюрото. Но седнеше ли зад него, вторачваше се в одеялцето на Джимката и така си оставаше, заслушан дали откъм хола няма да звънне телефонът, дали Джимката няма да задраска по вратата…

Класовете на Цветка и кака Радка се отказаха от търсенето. Само най-близките приятели на двете, след като си научеха уроците, идваха в градинката с паметника, за да умуват какво още може да се направи. Повториха и потретиха обявата във вестника, но това не даде резултат. Тогава решиха да дават дежурства — мислеха си, че Джимката ще търси градинката, от която се е изгубил, и тук първо ще трябва да се появи. Дежуреха по две — едната чака на пейката, а другата обикаля съседните улици. После се сменяха.

Дана съвсем заряза английския. Или го учеше, но тъй, че нищо да не влезе в главата й. Тя, за разлика от всички, смяташе и беше убедена в това, че Джимката ще се върне сам. И вече цялата се беше превърнала в едно очакване. И в един въпрос: „Кога?“. Вечер ограждаше с кръгче в календара изминалия ден и си казваше: „Утре!“. Два месеца вече беше оградила, а това „утре“ не идваше и не идваше!

Джимката се довлече до автогарата…

Премръзнал, болен и гладен обиколи паркираните автобуси. Още не беше се разсъмнало, но двигателите на някои от тях вече работеха. Значи скоро щяха да потеглят! Реши да се качи в някой и да тръгне, накъдето и да е — само по-далече от този град, само да тръгне нанякъде и нищо повече да не го отклони от пътя към трите Дани. Стремежът му беше да се добере до някоя гара и оттам с влак да се прибере в София. Мислеше си, че всички влакове пътуват за София!

Дойде шофьорът на автобуса, до чийто ауспух беше спрял да се посгрее и отвори вратите.

Не беше забравил, че няма право да се качва, но се престраши и като изчака шофьорът да седне зад волана, хопна се и се свря под една от задните седалки. Качиха се малко хора. Автобусът потегли.

Уютно му се видя под седалката до парното. Носеха се наоколо миризми, които страшно му напомняха за чичо Миша, успокои се, притисна се към подскачащия под и затвори очи…

Запита го дядо Спас защо не тръгна покрай планината за към София… „Болен съм, много съм болен!“ — отвърна му Джимката. „Но ти дори не знаеш накъде отива този автобус!“ — рече му дядо Спас. „Към Дана отива, към Дана!“ — каза му убедено Джимката и умората от преживяното през вчерашния ден го надви. Заспа и в съня си виждаше как Дана протяга ръчичките си към него, протяга ги, а не може да го стигне…

Спа непробудно през целия път. Събуди го шумът от отварянето на вратите.

Хората заслизаха. Жената, която последна се измъкна с чантата си между опразнените седалки, каза на шофьора:

— Някой си е забравил кучето! Ваше ли е това куче?

Джимката се совна през краката й. Скочи на мокрия асфалт и побягна. Шофьорът обаче го видя и търти подире му. Викаше му да отиде при него, молеше го, разправяше му, че отдавна го търсят, че целият гараж го търси, че няма нищо да му се случи, ако отиде при него… Джимо се мъчеше да повярва, че този човек не е като вчерашните, че не му мисли лошото, думата „гараж“ му напомняше нещо много познато, но не се реши да отиде при него. Обърна се и побягна по разтопения сняг на улицата…