Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (17)

Второ писмо до приятелите

Качиха се в трамвай. Сетне пътуваха с автобус. После повървяха малко и заслизаха по едно стълбище. Отвори се врата и пуснаха чантата на пода. Вратата се затвори.

В чантата беше тъмно, ужасно миришеше на мухъл и не можеше да се помръдне, защото пружината беше захапала кичур от козината на гърба му.

— Ей, как се чувстваш?

— Ти Джина ли си? — не отговори на въпроса Джимката.

— Да, аз съм.

— Какво става?

— С кое?

— С мене?

— Още ли не си разбрал?

— А как да разбера, като никой нищо не ми казва?

— Ние тебе те откраднахме!

— Какво сте направили?

— Не знаеш какво е да те откраднат?! Е, добре, ще ти го обясня с по-прости думи… Да те откраднат, значи да ти сменят собственика! И ти не принадлежиш сега на онзи дългия с очилата, а…

— Можеш да му кажеш на този, с когото сте ме откраднали, че имате много здраве от леля ми! Аз принадлежа на чичо Иван и сега точно толкова, колкото ми принадлежаха той, трите Дани, леля Малина, леля Маша и чичо Миша, преди да бяхте ме откраднали! И това му кажи!

— А кои са трите Дани? — запита Джина.

— И да ти кажа, няма да разбереш! — рече Джимо и пак заопитва да се освободи от ципа. Но не успяваше и не успяваше! Задъха се от усилието, което положи. Започна да го душѝ мирисът на плесен.

— Ей, няма ли да ми кажеш кои са трите Дани?

— Няма!

— Защо!

— И още питаш? Не те е срам!

— А трябва ли да се срамувам?

— Не, не се тревожи — крадците нямат срам!

— А аз крадец ли съм!?

— Не, ти си ангел небесен! И си паднала от Марс! И изобщо, противно ми е да разговарям с тебе!

— Но аз само правя това, което ми наредят! Когато не го слушам, той много ме бие… Каже ми: „Залъжи това куче да тръгне след нас!“. И аз го залъгвам… Ние с него много кучета сме откраднали… Не помня вече ти кое по ред си! Може би…

— Не ме интересува бръщолевенето ти!

— Искам да ти обясня… Той много ме бие! Има един камшик с възел накрая… И… извинявай, но аз не съм паднала от Марс, а ме доведоха от Коми… Той и мене открадна!

— Какво каза?

— Че също съм открадната!

— Не! Каза, че си паднала отнякъде?

— Не съм паднала, а ме доведоха от Коми! — каза обидено Джина.

— А да познаваш случайно Сивоокия или Мъничето?

— С Мъничето съм играла. Той е глупав, но е добър. А от Сивоокия винаги съм се страхувала…

— Кого друг познаваш?

— Ами Лайката, която казва, че ми е леля… Липсващия зъб познавам… Знам добре Зелената пеперуда, дето винаги през лятото гони пеперудите из тайгата… Но ти всички кучета на селището искаш да ти изредя?

— Значи си от Коми? — каза замислено Джимката.

— Това вече…

— А в тайгата лятото е късо…

— Така е! — рече с отведнъж натъжен глас Джина. — А ти откъде знаеш това?

— Познавам всички, които изреди!

— А пък Зелената пеперуда си счупи крака! Да вземе, глупачката му с глупачка, да се навре в един капан за лисици! И сега е куца…

— Може ли да бяга?

— Бяга, но не може да настига пеперудите… — Жалко…

— Не е. Защото тя се изхитри да ляга до някой цвят и там да ги причаква! Но ти още не си ми казал как се казваш! Поне името ти да знам…

— Джимо. Джимо Сиджимката ми викат.

— Слушала съм за тебе.

Джимо не я запита какво е чула за него… Мислеше за приятелите си, мислеше за родната Коми-земя, мислеше за Зелената пеперуда, която така нелепо е окуцяла. И за това, как чичо Иван се е прибрал без него и колко виновен се чувства, колко трите Дани са му сърдити, как леля Малина се чуди какво да каже на леля Маша за неговото тъй внезапно изчезване… Те като не крадат, няма и да допуснат, че са го откраднали, и сега като луди ще обикалят квартала, за да го търсят…

— Ей, ти защо мълчиш?

— Мисля си колко е невероятно да се срещнат двама като нас в София, на хиляди километри от тайгата, където сме се родили!

— Кое му е невероятното, ако и тебе като мене са те откраднали от тайгата?

— Не са ме откраднали — каза Джимо, — аз сам дойдох с хората, които обичам…

И надълго и нашироко й разправи за леля Маша и чичо Миша, за трите Дани, за чичо Иван, когото сега всички смятат виновен за неговото изгубване, за леля Малина…

— Знаеш ли… не е трябвало — каза замислено Джина — тебе да те крадем!

Глупачка! Не може един цип на чанта да отвори, а седнала да разсъждава!

— Толкова много хора да бъдат нещастни заради твоето открадване! А аз ей сега да умра, и никой няма да бъде нещастен! Никой няма…

На Джимо му дожаля за Джина.

— Не говори глупости! — каза той. — Много си малка, за да умреш! Но правилно си разбрала, че не бива да се краде! Не е трагедията в това, че сте откраднали мене — аз ще намеря начин да се открадна от вас и да се върна при моите хора!

— Няма такъв начин! — рече Джина отчаяно.

— Защо? — трепна Джимката. — Какво правите с кучетата, които крадете? Убивате ли ги?

— По-страшно!

— Няма ли да ми кажеш какво…

— Отдавна искам да ти кажа, но ти за Сивоокия ме караш да ти говоря, за Мъничето, за Зелената пеперуда…

— Казвай!

— Вярно е, че трябва… Той… скоро… ще се прибере — гласът на Джина се разтрепера от страх, не можеше думите една с друга да върже. — Караме ги на… пазара… И тебе… на пазара… Ще те…

По стълбището закънтяха стъпки.

— Аз няма вече да му помагам да краде! — рече, посъвзела се от страховете си, Джина. — Няма!

— Избягай от него! — сниши гласа си и Джимо.

Вратата се отвори. Някой тежко се отпусна на леглото. Премести чантата. Дръпна ципа, но той заяде в козината му.

Сега вече можеше да вижда лицето на крадеца. Просто да не можеш да се начудиш, че крадците могат да бъдат и такива — красиви, спретнати, с вратовръзка, гладко избръснати!

— Абе, мой човек, къде си се заплел тука? — усмихна се крадецът. — И как сега ще те отървем от този цип?

Не му липсваше търпение — косъм по косъм измъкваше от пружината! Джина клечеше до чантата и гледаше с тъжните си очи.

— В ъгъла! — изплющя крадецът с кой знае как озовалия се в ръката му камшик.

Джина отскочи и се намери в ъгъла. Изправи се на задните си крака с лице към стената и остана там.

Джимо изръмжа.

— Нея жали, малкия! Тя е крадла! — рече крадецът, без никак да се изплаши. — И ти гледай да не ми се зъбиш, защото видя камшика, нали? А никак няма да е добре да те заведа на пазара насинен — ще се отрази на цената!

Джимо се изпусна! Въпреки че беше решил да се държи прилично, да прави каквото му наредят, да изпълни всичко, което поискат от него, но да се добере до пазара! А там вече…

Остави се да го измъкнат от чантата и да го вържат с едни каиши, от които се почувства впрегнат като магарето. Трябваше да го изтърпи! Изтърпя и хубаво да разгледат медала му!

— Е, ти, значи, малко нещо си и герой! — зарадва се крадецът. — Браво на тебе! Добре е, че го видяхме — то също ще се отрази на цената!

Ето защо не му взе медала!

Крадецът извади от чекмеджето на масата една недотам чиста четка и хубаво го приреса. Така май можеше само леля Маша. Дори леля Малина, понеже постоянно бърза, понякога го пооскубваше! А този — не! Знае как и… има търпение!

— Джино, тръгваме! — изплющя отново с камшика крадецът.

Нави каишката няколко пъти на китката си, отвори вратата, завъртя ключа в бравата на вратата на мазето и ги поведе по стълбите.

Вървяха: Джина напред, крадецът и от подире му Джимката. Поопъна каишката, но като видя, че няма да може да избяга, отказа се и покорно тръгна край канала с високите тополи.

Късният есенен ден беше слънчев. Мокър ветрец повяваше, но и той му се виждаше приятен, след стоенето в мазето още не можеше да отърси от себе си миризмата на мухлясалата чанта!

— Ей, малкия, ти да не си въшлив? Не забелязах, ама какво така все се разтърсваш?

Да мисли каквото си иска! Той така или иначе ще избяга!

До пазара стигнаха бързо.

Имаше много хора и много като него опаянтени с ремъци кучета. Бяха представени сигурно всички породи и всички всевъзможни кръстоски. Но не видя нито едно познато куче!

Скоро около тях се струпа голяма тълпа. Желаещите да го купят бяха много. Крадецът постоянно им говореше колко е той умен, колко е добър, колко възпитан, на коя киноложка изложба му е присъден медалът, какви са родителите му, откъде са, къде се намират сега, какви са били дядо му и баба му, в колко изложби са участвали и какви медали са обрали от тях…

— Сега е моментът — бягай! — пошушна в ухото на Джина Джимката!

Кученцето се шмугна в краката на тълпата.

— Тук! — изкрещя в този момент крадецът.

Джина се върна и послушно легна в краката му.

— И той така е научен! — продължаваше да лъже крадецът. — Но за разлика от нея, която не е чистопородна…

И пак продължи да разправя какъв бил и какво бил… Лъжеше като черен циганин, но на никого не искаше да го даде!

— Не мога! — пошушна плахо Джина. — Не знам къде да отида… Пък и така ме е страх от камшика му!

— Знаеш ли пътя до градинката с паметника?

— Да…

— Чакай ме там, когато намериш удобен случай!

— Добре! Но ти обещавам, че нито едно куче повече няма да открадна!

— Вярвам ти!

— Ето я дамата, която ще купи моето съкровище — викна в този момент крадецът.

Дамата беше дебела, облечена в скъпо кожено палто, с прическа, по-голяма от главата й. Стискаше в прегръдките си една едра и рошава котка. Държеше лицето си в голямата ѝ козина, затова то не можеше да се види.

Така се и пазаряха…

Крадецът казваше колко иска, а дамата съобщаваше иззад козината на котката колко е готова да даде.

Ето какво било значи да те продават! Веднъж леля Малина на шега каза: „Дани, една моя приятелка дава за Джимката триста лева! Да й го продадем, а? И да ви купим един телевизор… Пуснали са в магазините сега едни — струват точно толкова!“. Дана я изгледа доста учудено и отсече с дебелото си гласче: „Където Джимката — там и аз!“. Леля Малина се засмя с хубавата си усмивка и каза, че се е пошегувала. Дана пък й каза, че не умее да се шегува, и нея вечер премести постилката му до леглото си.

„Където Дана — там и аз!“ — реши Джимо и повече не го интересуваше какво крадецът и дамата със свирепата котка правят с него.

Но видя как дамата отброи новите банкноти, как крадецът ги пое и ги потри в обръснатата си брада, как й подаде каишката и я посъветва засега здраво да я държи, защото кучето много било привързано към него, та можело да избяга и да започне да го търси…

Че ще избяга, е повече от сигурно, но че ще търси точно него…

Дамата сложи Джимката на задната седалка, омота каишката му в дръжката на вратата, седна, сложи котката на седалката до себе си и подкара колата.

Беше невъзможно да избяга!

И му беше неизмеримо тъжно…

А кой знае защо, винаги, когато тъгува, се сеща за приятелите си! Лошо е, но така се получава. Днес за втори път му се случва да мисли за тях! Трябва да им съчини едно писмо…

„Здравейте, скъпи и родни мои Мъниче и Сивоок приятелю… — започна писмото си Джимо и се стъписа. За кое по-напред да им напише? Реши да кара подред: — Аз отдавна съм в България, а все не ми остава време да ви драсна някой ред и да ви съобщя новини за себе си. Леля Маша и чичо Миша са добре. Най-интересното е, че тук на леля Маша й казват леля Мария, а на чичо Миша — чичо Михаил или съкратено Мишо. В момента живея при трите Дани, които са дъщерички на чичо Иван и леля Малина. Чичо Иван е писател и в момента пише книжка за децата. Аз през цялото време съм при него и му помагам, като не му преча. За трите Дани имам много да ви разказвам, но ми трябва време и подходящо настроение, а в момента аз съм малко отчаян. Често мисля за вас, за тайгата, за това, колко съм далече и не мога да ви прегърна. Но… такъв е животът — понякога добър с нас, понякога лош. Запознах се тук с една Джина. Тя ви познава и ми е приятно да си бъбрим с нея за всички, които останахте в селището. Не ми се иска да ви тревожа, но мене малко ме пооткраднаха и ме продаваха днес, но това е временно само и аз скоро…“

С дамата пътуваха дълго, почти цялата нощ. На разсъмване спря колата, както не беше виждал никой да спира колата си, и Джимо се намери на пода между двете седалки. Изпод предната, настръхнала и наежена, зафуча рошавата котка. В тъмното зелените й очи светеха като светофари, но път нямаше наникъде…