Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (15)

Големият телевизор

Леля Маша се обаждаше почти всеки ден. И не се обаждаше само в събота и неделя, когато си отиваха на село. Тя му разказваше как живеят те в Търново, а той непрекъснато лаеше в слушалката и как се разбираха двамата, леля Малина, чичо Иван и трите Дани не можеха да се начудят. Но ако примерно се случи два дни поред леля Маша да не звънне, на третия той заставаше до телефона и отказал се от ядене и разходки, не мръдваше от него. Стоеше там, докато се чуят с леля Маша и тогава пак беше готов на всичко, което поискат момичетата.

Веднъж пък идва чичо Миша. Донесе му голямо парче торта и цяла кесия салам „кучешка радост“. Тортата поделиха между всички вкъщи, а на салама той сам се израдва. Не си тръгна с чичо Миша, защото той пътуваше за някаква много далечна страна и не беше наясно кога ще се прибере при леля Маша. Освен това, защо да не си го признае, още му се оставаше при трите Дани. С тях всеки нов ден му предлагаше нови и интересни преживявания. Водиха го на цирк, на детски утра, вземаха го понякога в училище. За малко, но го вземаха и това бяха едни от най-приятните му мигове в големия и иначе доста неуютен град.

Рада учеше първа смяна, а Цвета — втора. Цвета го завеждаше в училище, а Рада го връщаше оттам. Но се запозна и се сприятели с класовете и на двете. Когато класът на Цвета, трети „а“, влезеше в сградата — тъгуваше за него, когато шести „б“ на Рада се разпръснеше след часовете — страдаше за шести „б“. Не можеше да определи с кой от двата класа му е по-приятно да бъде, защото поравно обичаше и кака Радка, и Цвета.

Кака Радка беше умна и прекрасна!

Цвета беше мила и превъзходна!

Искаше му се пръв да се събужда в къщата, но го изпреварваше леля Малина. Чуеше ли струята на водата в кухнята, ставаше и отиваше да събуди кака Радка. Изправяше се на леглото до възглавницата. Кака Радка отваряше очите си, поглеждаше будилника, ставаше и бързо се обличаше. Излизаха тихо. Тичешком обикаляха квартала. Спираха за мъничко в градинката с паметника. Казваха му „Руския“, Джимката тук се чувстваше като у дома си, гледаше по-дълго да постоят при побелелите от сланата храсти, но кака Радка бързаше за училище и все току го подканваше:

— Джимка, хайде!

— Джимка, тръгваме!

Но кажеше ли: „Джимка, трябва!“, той веднага се завръщаше при нея. По булеварда с оголелите черни клони на кестените се прибираха вкъщи.

Закусваха. Леля Малина пиеше кафе. Рада тръгваше. На Джимката му се искаше да я изпрати до училището, но го пускаха само до входа.

Цвета ставаше сама. Не обичаше да закусва и насила изяждаше филията с масло. До чая не се и докосваше. Сядаше да учи.

Това време беше най-тежкото за Джимо…

Чичо Иван мъкне чехлите си оттатък — започнал е да работи! Никой не бива да го безпокои, когато работи!

И леля Малина работи, но нея всеки може да безпокои…

Сега превежда някаква много срочна книга и на него му е съвестно да я занимава със себе си. Тя става и поставя на печката голяма тенджера. Връща се до масата, бързо отгръща речника, сръчно открива думата, която й е нужна, записва си я на едно от многото малки листчета, отива и отваря вратата на балкона… Отвън нахлува хладен въздух, шумът на колите, които са се подредили на светофара, стърженето на трамваите и виковете на онези, дето събират сметта. Леля Малина нищо не чува! Бели картофи, а погледът й е все в книгата — как не се порязва!?

Джимо лежи до печката и всичко чува…

Чехлите на чичо Иван спряха да се тътрузят по килима. Столът изскърцва — значи е седнал до бюрото си. Той до обяд работи вкъщи, а следобед до късно работи в издателството.

Леля Малина пък си е взела неплатена заради тази книга. Толкова се измъчи с нея! На три пъти вече моли да й отсрочат срока, а книгата тъй си и стои непреведена. Не само защото е трудна за превод, а защото има да се правят много справки по текста. Ходи всеки ден в библиотеката и постоянно пише писма, чиито отговори никога не идват навреме!

Разшаваха се съседите от долния етаж… Сега ще се скарат! Те всяка сутрин се карат. Сега са забутали някъде бурканчето с чая. Тя вика: „Ти си го забутал някъде!“. И гласът на съседа: „Ами, пак ти си го тикнала някъде и каквато си разсеяна… е… другата седмица чак ще се сетиш къде си го дянала!“.

Те така още дълго ще се разправят. Ще отвори най-сетне вратата съседката и с яд ще я затръшне: „Това куче пак са го развеждали по стълбището!“ Те и двамата никак не обичат Джимо. И той не може да разбере защо това е така. Нищо лошо не им е направил и винаги когато срещне човек да се изкачва или да слиза по стълбището, се дръпва до цокъла, за да не му пречи да премине, а не се „мотае из краката му“, както съседите от долния етаж казват. Това никога не е било! Но те написаха сигнал до кварталния, за да му се оплачат, че във входа им по най-незаконен начин живее куче.

И кварталният идва да направи проверка по сигнала. Точно така се изрази — „да направи проверка по сигнала“.

— Какъв сигнал?! Каква проверка?! — занамества очилата си чичо Иван.

Той винаги много трудно се ориентира в житейските ситуации и в такива случаи започва да се суети, да мърмори и дори да говори глупости.

— Какво е станало? — леко го отмести от вратата леля Малина. И запита наперения милиционер: — Пили ли сте кафе тази сутрин?

— Ннне… — отвърна със заекване кварталният. — Но всъщност няма нужда… Аз съм на служба…

— Ще пиете едно служебно кафе! — покани го леля Малина.

Той седна на крайчеца на стола до масичката в кухнята. Наляха му кафе. Сложиха пред него една чинийка бисквити.

— Имаме сигнал… — започна кварталният.

— Опитайте първо кафето! — прекъсна го леля Малина. — Ще изстине!

— Много е хубаво! Благодаря! — отпи милиционерът и се усмихна.

— Кажете сега! — усмихна се най-сетне и леля Малина.

Тя като се усмихне, и става очарователна. Заблестяват очите й зад дебелите стъкла на очилата и две трапчинки се появяват на бузите й. Но има много работа с децата, с работата си и с преводите, та рядко се усмихва и обикновено е една строга с побелялата си коса и с жеста, с който оправя очилата си. Подпре с пръст рамката в средата, където е извивката за носа, и ги намести! Изобщо толкова е строга понякога, че Джимката просто се страхува от нея. Е, чак да се страхува, не, но много я уважава.

— Имаме сигнал, че тук живее незаконно куче! — опита се отново да бъде строг кварталният.

— И сигналът изхожда от съседите ни на долния етаж?

— Да!

— Но тук няма никакво незаконно куче! Има едно, но то е съвсем законно! — каза леля Малина и повика Джимката.

— Това ли е кучето? — запита кварталният, като го видя да влиза в кухнята и да се настанява на одеялцето си до печката.

— Това е! — намести очилата си леля Малина.

— Но то никак не е опасно!

— И освен това е съвсем законно… — стана леля Малина. — Ето паспорта му, ето квитанцията за платения данък, ето и медицинските бележки за направените му ваксинации…

— Моля да ме извините за безпокойството! — наложи кръглата си шапка кварталният.

— Няма нищо! — каза му строго леля Малина и го изпрати до вратата.

А тези отдолу и деца не обичат! И как може някой да не обича трите Дани?! Те, значи, са просто нещастни хорица и Джимо почти не им се сърди, задето не го харесват, а само ги съжалява. Цяла сутрин се карат, по цял ден ръмжат един срещу друг, а вечер си лягат в различни стаи. Всеки си има телевизор — бръмчи нейният изпод пода на хола, трещи неговият под стаята на трите Дани, с трите наредени едно над друго легла. До леглото на Дана може да се стигне само ако се изкачиш по една тясна стълбичка.

Но на него не му дават да се катери по стълбата!

А телевизорът се повреди и вече от месец няма къде да гледат телевизия.

Цвета се облича, за да тръгне за балетната школа. Дана, когато нещо й се ядоса, вика й: „Цвета с балета!“. Цвета веднъж го взе със себе си в школата и на Джимо балетът много му се понрави. Първо — има музика! И музиката е хубава… После — момичетата са хубави! И танцуват хубаво! И учителката им много нежно ги наставлява: „Па… де… дьо… Па… де… дьо…“

Сега няма да го вземе! Закъсняла е пак. Открехва вратата колкото да каже „Мамо, тръгвам!“ и се чува изщракването на бравата. Леля Малина й казва „Чао! Успех!“ чак когато Цвета сигурно е излязла вече на улицата и се оглежда, за да премине на отсрещния тротоар.

А Дана е малка… И е поспалива. Чичо Иван понякога я заяжда за това. Вика й „Дана поспалана!“. А тя му казва: „А как иначе ще порасна?! Децата трябва много да спят!“. Инак е много сериозна, сама се занимава и никого не занимава със себе си. Тя учи английски и предпочита да го учат двамата. Каже думата на български и сетне му я каже на него на английски. И я повтаря до втръсване. На Джимо му става скучно и започва да гледа как да се измъкне към леля Малина. Щом го усети, че се измъква към вратата, Дана вирва дебеличкия си пръст и казва:

— Ти сигурно се питаш за какво ми е притрябвал този скучен английски? Но аз пак ти казвам — езици трябва да се знаят в нашето време на разширени комуникации! Затова ще стоиш тук и няма да мърдаш!

Трябва да се е събудила? Само тя така блъска вратите! И само на нея чичо Иван казва:

— Дани, по-внимателно, моля те, с вратите! Те са наши!

Ето я — невчесана, нацупена, сърдита на целия свят.

— Дани, измий се! — нарежда късо леля Малина, без да вдига очи от книгата.

Ще помилва сега Джимо, ще се повърти без работа из кухнята и чак тогава ще отиде в банята. Дълго ще съска кранът за топлата вода, докато се тракне столчето, на което е стъпила, във ваната.

— Облечи се!

— Мамо, но аз съм вече облечена!

— Дай да те среша!

Леля Малина взема гребена от поставката на радиото и започва да я реши.

— Скубе ме този гребен!

Леля Малина мълчи.

— Вземи другия!

И другия да вземе, Дана ще каже, че и той я скубе. Тя не може да разбере, че това не е от гребена, а от косата й. Много е дълга — стигнала е до кръста и дори по-надолу. Но не дава да я отрежат. Защото чичо Иван, когато е замислен, обича пръстите му да си играят с дебелата й плитка…

Сресана е вече и е заплетена!

— Мамо, може ли да излезем с Джимо?

— След като закусите! — чува се обичайният отговор.

Дана взима чашката си и сяда при Джимо. Залък за нея, залък за него… Залък за нея, залък за него… Не е гладен, но трябва да й помогне да изядат цялата филия. Леля Малина работи съсредоточено — няма да забележи това.

Свършиха се залъците!

Дана изми чинийката.

Могат вече да излязат.

С Дана обикновено ходят до магазина или най-много до сладкарницата, която е на ъгъла на следващата пряка. По-далече не им е позволено да отиват. Пък и понякога така се натоварват, че и този път им се вижда дълъг!

Днес купиха пакет юфка, пакет ориз, бишкоти, едно прясно мляко и две бурканчета кисело.

Отначало Джимо не го пускаха да влиза в магазина. Дана намотаваше сиджимката му в тръбата на парапета и тук той я чакаше, докато пазарува. Но отсетне едната от лелите, която много харесваше начина, по който Дана й казваше „Добро утро“, разреши да го взема със себе си. Даже настоя за това, като каза: „Забраната не важи за такива добри, умни и послушни кучета! Можеш да влизаш с него в магазина!“. Когато тази леля биваше на смяна, двамата пазаруваха. Обикалят рафтовете, гледа Дана в бележката, взема онова, което й е поръчано, застава пред магазинерката и сипва в чинийката изпотените от стискане пари. Те винаги са точно отброени. Но веднъж леля Малина беше сгрешила — изпрати ги с по-малко пари и Дана много се смути, като си помисли, че ги е изгубила по пътя. Понечи да отиде да вземе от майка си недостигащите двадесет стотинки, но магазинерката каза, че може и утре да ги донесе. Биваше си я тази магазинерка! Те, разбира се, веднага се върнаха със стотинките, но разбраха колко е хубаво да ти имат доверие.

Обратният път извървяваха бавно. Спираха се пред всеки афиш. Почиваха си до всеки мокър от мъглата кестен. На светофара пропускаха всички. Беше им интересно да отгатват закъде толкова се е разбързал този припрян народ.

— Тази леличка има бебе… Купила му е детски храни и бърза да си го нахрани! Нека да мине!

— А този пък с голямата шапка има сигурно големи неприятности… Гледай го как пуши и не хвърли билетчето в кошчето, а го пусна направо на тротоара! Да мине и той!

— Виж този дядо колко прилича на дядо Цани! Толкова му е тежко да върви, че чак бастунът му се подгъва… Да го пуснем и него?

Минаваха чак на третото или четвъртото зелено!

Цвета се прибираше от балета. Дана напъхваше учебниците и тетрадките в чантата си. Обядваха сами, сами разтребваха масата и тръгваха за училище.

Леля Малина отиваше в библиотеката.

Чичо Иван с шумно пъшкане, много размотаване и нескривано неудоволствие напускаше бюрото и тръгваше за работата си.

Рада трябваше да си дойде след един час…

Останеше ли сам, Джимката се настаняваше в Даниното коритце, от времето, когато е била малка и са я къпели в него. Беше изподъвкал ръбовете му — понякога от скука, понякога от яд, че Рада все намира за какво да закъснее. Или ще ги водят някъде, или тя трябвало да отиде някъде, или пък имат някакъв допълнителен час! Коритцето стоеше до прозореца в хола. А прозорецът заемаше цялата стена — от тавана, съвсем до пода и настрани до съседните стени. Лягаше на застланото одеялце, провираше глава през спуснатите завеси и се заглеждаше навън. Джимката забравя, че прозорецът е прозорец, и гледа в него, както се гледа в екрана на телевизора.

Докараха стока в зеленчуковия магазин. Леля Малина търсеше лимони и ябълки. Ако не се свършат, докато си дойде, сигурно ще купи, защото на трите Дани им трябват витамини. А гърлата им вече започнаха да се обаждат — Даниното гласче съвсем не изглеждаше добре тази сутрин! Опашката обаче много бързо нараства. Нареди се най-отзад и старицата от тяхната кооперация. Подблъскваха я, пререждаха я, а тя се прави, че не вижда това — търпеливо отстъпва на всички. Ако си беше дошла кака Радка, щеше да отиде да й напазарува. Старицата е „една нещастна самотница“ и затова чичо Иван и леля Малина често пращат децата да я питат дали има нужда от нещо. Миналата седмица ходиха с Цвета до пазара, за да купят семенца за папагалите й. Старицата живее в една-единствена стая и цялата стая е изпълнена от клетки с папагали. Когато ги пусне, а тя го прави винаги щом децата са й отишли на гости — цялата стая се разхвърчава в зелено, синьо, жълто и оранжево. Весело е при старицата, но тя самата е много тъжна. И много рядко усмивка оживява дребничкото й личице. Само когато вземе цигулката си, за да им посвири. Дръпне лъка, замижат очите й — свири, свири и я отнесе музиката някъде, където всички са усмихнати и животът е прекрасен…

Докараха хляба! А Цветка, идвайки си от балета, купила студен хляб. Нищо.

Двамата студенти излизат от входа на отсрещната кооперация. Чакат ги момичетата им. Прегръща всеки своето и така прегърнати се изгубват зад ъгъла. Те са много шумен народ. Нощем до късно свети таванското им прозорче и през улицата долитат гласовете им — винаги за нещо спорят. А ако не спорят — пеят! Чичо Иван обича да ги слуша. Казва, че му спомнят песните им времето, когато „грижите са малко, а животът хубав“… Това, изглежда, се отнася до студентския живот. Защото сега чичо Иван винаги е угрижен и казва за живота, че е труден!

Пред входа спря кола, а от колата слязоха сърдитите от долния етаж. Сега един час най-малко ще има да пренасят в мазата си щайги и касети. Те имат и вила! На Джимо му е хубаво, когато милиционерът слезе от будката на светофара и ги разкара, за да не пречат на движението. Тогава сърдитите мъкнат касетите си чак от другия тротоар. Стоят натоварени с щайгите и чакат да светне зеленото. Но милиционерът не им го дава и те както винаги мърморят…

Задава се отсреща инвалидната количка на момчето, което всеки ден разхождат по тяхната улица. То се познава с трите Дани, а и с него се запозна. Джимо скочи и започна да лае. Но момчето не го чу, защото в този момент спряха едновременно два трамвая и така остро изскрибуцаха спирачките им, че… Видя го! Вдигна ръце да го поздрави и каза нещо на майка си. Тя се загледа в прозореца, откри го, махна му с кърпичката, която винаги стиска в ръцете си. Майката на момчето постоянно плаче. Но гледа то да не забелязва това, затова все притиска кърпичката към очите си…

Да е жив и здрав този прозорец, дето е като един голям телевизор! Не може да се оплаче, че много дълго са го оставяли сам, но и когато е бивал сам, той не му позволяваше да се почувства самотен… Опозна всички и всичко в квартала!

Врабците сега ще се сипнат да изкълват трохите пред хлебарницата.

В клоните на отсрещното дърво ще се прислонят гургулиците, дето сутрин заминават някъде и по обяд пак се завръщат тук.

Гълъбите от покрива на къщата сред блоковете ще се вдигнат и дълго, като дядовците на село, ще се реят в просветлялото за малко небе.

Ето я и кака Радка! Бърза! И пак почти на жълто пресече!

Застава на вратата, за да й се скара за закъснението и за жълтата светлина!