Кънчо Атанасов
Джимо Сиджимката (3)

Толкова весело… Толкова тъжно…

На следващия ден от къщи го изведе леля Маша.

Отидоха първо при шивачката на проба. В шивалнята всичко беше интересно — машините, които бръмчаха като сешоара у дома, парчетата плат, дето като разноцветни знаменца се развяват в пъргавите ръце на шивачките, самите шивачки, красиви и усмихнати като леля Маша. Само една от тях никак, ама никак не му се хареса. Особено когато пък прегърна леля Маша и преметна през врата й една по-дълга и от неговата сиджимка.

Той се изправи и с ожесточение залая дебеланата. Тя пъргаво отскочи, при което бутна стола, столът при падането си събори ножиците от масата, ножиците се забиха в крака й, дебеланата пак отскочи ужасена и събори от котлона на шкафчето чайника с възврелия вече чай…

— Махнете това лошо куче! — изписка тънко и високо дебеланата.

Джимо продължаваше да лае…

— Той не е лошо куче, ами просто се изплаши, че ще ме вържете с метъра! — каза сконфузено леля Маша и се зае да оправя натрупалите се неразбории.

Но никак не й спореше. Вдигна ножиците на машината, но събори кутията с макарите. Изправи стола, а свали парчето плат. Изправи и чайника, но с крак закачи шнура и той се повлече подире й.

На Джимо му се искаше да й помогне в тази лудница от падащи предмети, но не знаеше как и единственото, което съобрази да направи, бе, че спря да лае, с което поне шумът стана по-малък.

— Изведете този звяр! — усмихна се най-после дебеланата и като закуцука, отиде и отвори вратата.

— Той не е звяр! — каза й обидено леля Маша.

Изведе го отвън и го остави в дългия голям коридор. Нареди му тук да я чака и се върна при шивачките. Те вътре започнаха нещо да се смеят. Доловил сред смеховете им смеха на леля Маша, той се убеди, че на нея вътре нищо лошо няма да й се случи, и най-сетне се успокои. От радост, че леля Маша се чувства добре в прегръдките на дебелата шивачка, Джимо забрави нареждането да чака до входа на шивалнята и тръгна по дългия коридор. Обиколи го и откри, че от двете страни на коридора има врати и най-важното и непонятното — всички тези врати са отворени! Надникна плахо в първата. Видя вътре наизправени пред огледалата хора в бели престилки — бели като бялата престилка на доктора, който идваше понякога да играе шах с чичо Миша. Джимо не обичаше доктора — той винаги му миришеше на нещо горчиво, стипчиво и неприятно като хапчетата, които пъхнаха в устата му веднъж, когато беше се разболял от простуда в гърлото. Джимо оздравя тогава, оправи се кашлицата му и лаят му се изчисти от хриповете. Но продължаваше да мрази доктора и колчем минеше покрай него, все му се приискваше да го захапе за петата.

Отмина и спря до съседната врата.

Там също сновяха хора в бели престилки!

И в съседната стая…

И в стаята до нея — също!

Джимката, изплашен от възможността тия хора да го подлегнат и да го натъпчат с хапчетата си, затича по коридора, слезе по стълбите, изчака някой да му отвори тежката желязна врата и припряно излезе на улицата.

Той така и не разбра, че беше попаднал не в болница, пълна с такива като доктора, а в битов комбинат, където в едната стая бръснеха и подстригваха, в друга поправяха часовници, в трета перяха и гладеха, в четвърта пълнеха газови запалки, в пета…

Беше забравил вече за всичките стаи и хора с бели престилки, защото сега селището се беше открило пред очите му с целия си блясък и великолепие, с всичкото си многообразие…

Нямаше ги вече хората с бели престилки и той във всяка отворена врата влизаше, всичко много внимателно наблюдаваше и проучваше.

Беше например в магазина. И много му харесаха веселите, целите в синьо облечени и със сини забрадки магазинерки. Разбира се, по-интересни му бяха препълнените със стока рафтове. Какво ли нямаше по тях! И шоколадови бонбони, и стафиди, и ябълки, насипани в големи кашони… По-нататък имаше различни варива — от юфки… до кадаиф. А отсам пък бяха струпани месата — най-различни, но от почти всички леля Маша беше носила вкъщи, затова той много-много не се задържа при тях, а пак се върна при шоколадите и плодовете. Тук най-му се хареса. Децата бяха най-много, най-послушни и освен това… миришеше му на нещо много близко и познато. Не се задълбочи да мисли кое е това толкова познато нещо, защото знаеше, че то е леля Маша, че ако си спомни за нея, ще трябва да си спомни, че трябваше да я чака пред вратата на шивалнята, че… Но той наистина трябваше да я чака там! Сетил се за това, забърза, изправи се до вратата и щом я отвориха, през краката на влизащите изхвърча вън и търти към Битовия комбинат. Но не можа да стигне дотам… Видя леля Маша до будката за вестници и все едно никога не се е делил от нея, застана на опашката. Леля Маша купи вестника на чичо Миша и тръгна за към къщи. Тогава го видя и което е най-интересното… никак не му се скара. Даже, напротив, усмихна се и каза:

— Радвам се, че те виждам и че не си се изгубил! Ако не ти се прибира сега, върви играй, но гледай довечера да не закъсняваш, за да може да си дойдеш, преди да се е прибрал чичо Миша!

На Джимо му се стори, че няма да й бъде неприятно, ако я изпрати до вкъщи. Заведе я до входа, погледа я, докато се изгуби зад вратата, тогава пъргаво се обърна и презглава се затича из селището…

А се оказа за чудо и приказ това селище!

Само колко кучета имаше — това нито може да се изброи, нито да се изкаже! С някои от тях Джимо веднага се сприятели, а с други от пръв поглед се смрази. Сприятели се с тези, които бяха честни и искрени в отношенията си. Такъв беше например Сивоокия вълк, както и Червенокосото мъниче. Те дойдоха, помирисаха го, не намериха по миризмата му да е лошо куче и веднага станаха негови приятели. А Липсващия зъб и Късокозинестата Остроноска, без да направят и опит да разберат с какво куче си имат работа, присвиха гърбини и залаяха срещу му. Така да бъде. Озъби им се и Джимо, а това на Сивоокия, кой знае защо, много се хареса и той, като го перна по клепналите уши, каза весело:

— Ти си куче и половина, затова аз ще бъда твой приятел до гроб!

А Джимо в първия момент не съумя да отговори. Той, първо, не знаеше какво е „гроб“, и, второ, какво е това да си „куче и половина“. Та нали ако той е куче и половина, то Сивоокия трябва да е „три кучета и половина“… Така и му каза:

— Ти си три кучета и половина и аз оставам твой приятел до гроб!

— А аз колко кучета съм? — запита, като с любопитство се оглеждаше, Червенокосото мъниче.

— И ти си три кучета и половина! — каза му Джимо, за да го зарадва.

— Не! Аз съм три цели кучета! — каза мъничето. — А Сивоокия е три кучета и половина, защото е по-голям дори и от мене! А ти си куче и половина, защото си с мъничко по-малък от мене!

— Виждаш ли го колко е умен! — с възхита в погледа каза Сивоокия. — Той е мой приятел и аз ти го препоръчвам да го имаш и ти за приятел!

— Благодаря ти — рече Джимо, — но те моля да ми обясниш какво е това приятел?

— Приятел… — замисли се Сивоокия — е това куче, което за всичко помага на приятеля си. Значи, ако е намерил нещо за ядене, да не го изяжда сам, а да го подели с приятеля си, да му помогне, ако в нещо се е затруднил приятелят му, да го възпира, ако приятелят е намислил да стори нещо лошо, да го защитава от лошите кучета като Липсващия зъб, ако те го нападнат… И изобщо, приятелят е…

— Приятелят е добро куче! — направи откритието си Джимката.

— Точно така! — зарадва се Сивоокия. — А ти, освен добро, си и умно куче! Виждаш ли, за да ти обясня какво е това приятел, колко много думи трябваше да излая, а ти с две думи само го обясни.

— Приятелите трябва да се разбират с малко думи! — намеси се Червенокосото мъниче.

— И ти си умен, защото си прав! — съвсем зарадван каза Сивоокия. — Приятелите трябва да говорят само правдата!

— А аз съм гладен! — почти изплака Мъничето.

— Ние сме безстопанствени! — замисли се отведнъж Сивоокия.

— А какво е това безстопанствен? — пак запита Джимо.

— Този е съвсем бос! — забрави за глада си Мъничето.

— На приятели неприятни неща не се говорят! — каза Сивоокия. — Ако погледнеш, в действителност ние всички сме боси и ти не това трябваше да му кажеш, а по човешки да му обясниш, че безстопанствено е онова куче, което си няма стопанин. Разбра ли сега какво е да си безстопанствен?

Джимо нищо не беше разбрал, но кимна така, като че ли всичко му е от ясно по-ясно. Сивоокия обаче не се излъга. А и Мъничето също не се излъга, затова реши и то сега да обясни своята безстопанственост. И запита:

— Ти с кого живееш?

— С леля Маша и чичо Миша!

— А ние нямаме леля Маша и чичо Миша…

— Как така?

— Ами така… Кучетата са повече от лелите и чичовците и затова не стигат за всички кучета да си имат и те по една леля Маша и чичо Миша. Разбра ли сега?

Този път Джимо сякаш разбра нещо и кимна по-уверено.

— А ти май за пръв път излизаш из селището? — запита го Сивоокия. — Защото не си спомням да съм те виждал някога…

— Миналата вечер излизах, но… — навреме се опомни, защото трябваше да разкаже как се изгуби тогава и как само благодарение на добрия човек успя да се намери.

Сетне реши, че най-добре ще бъде да каже истината, и си призна:

— Да, днес за пръв път излизам сам из селището…

— Но той не го познава още! — възкликна Мъничето.

— Значи е нужно първо и най-първо да му го покажем! — рече Сивоокия и препусна към двора на училището.

Джимо и Мъничето скоро го догониха. Удари звънецът и децата се сипнаха в снега. Врабците, белокрили и сивогуши, се вдигнаха по клоните на младите брези. От клоните запада сняг, който се посипа по главите на дечурлигата, а така също и по гърбето на Джимо. Той се сви и съвсем се притаи до две от откованите тараби.

— Не се плаши! — излая Сивоокия. — Те сега ще ни нахранят!

Децата се струпаха при кучетата и взеха с тях да поделят закуските си. Едно даде на Джимо големичко парче сандвич, друго му отчупи от кейка си, трето му подложи под муцунката шепичката си, напълнена с шоколадови дражета.

— Все на него дават! — излая недоволно Мъничето.

А това не беше вярно. Даваха и на тях, но той си беше малко завистлив и голямата грижа на Сивоокия беше да му помогне да изкорени от себе си тази лоша черта. Сега му каза:

— Мъниче, той е най-малък и по-хубав от нас двамата, затова децата тичат все при него!

— И аз съм по-хубав! — почти изплака Мъничето.

— Хубав си, разбира се! — успокои го Сивоокия. — Но си завистлив и това те прави понякога нетърпимо досаден!

— Не искам да бъда завистлив и нетърпимо досаден! — нацупи се Мъничето.

— А за това е нужно само да можеш да се радваш на това, което имат другите, както се радваш на свое… Само това!

— Радвам се на всичко, което имате вие двамата! — усмихна се Мъничето.

— И аз много се радвам, че се запознах с вас! — каза Джимо, истински щастлив от запознанството си със Сивоокия и Мъничето.

Звънецът би. Децата си прибраха в класните си стаи.

— Щяхме да показваме на Джимката селището! — сети се изведнъж Сивоокия.

— Нека аз да му го показвам — аз по-добре го познавам — помоли се Мъничето.

Сивоокия кимна и малката дружина се понесе по големия бял път…

Минаха край пожарната, която беше червена като червените пожарникарски коли. После край фурната, където лошият фурнаджия ги напъди с една цепеница така, че едва не претроши краката на Сивоокия. Тримата полаяха срещу му, за да му покажат, че е безсмислено лош, понеже те нито на него, нито на втасалите му теста нямаха намерение да сторят нищо лошо, а само разглеждаха селището. Фурнаджията се прибра сконфузено във фурната и застана до червения огън на голямото огнище…

Ходиха до реката, която беше се поизчистила от ледовете си, и сега не беше така страшна. Оттам свърнаха към зеленчуковите градини със запустелите барачки и спряха за мъничко уж до банята, за да се постоплят на капака на паропроводната шахта. Имаше там и други кучета, но като видяха Сивоокия, оттеглиха се и им сториха място.

— Ние за малко… само да се постоплим! — каза им Сивоокия и започна да разказва, че банята се намира в постройката на паровата станция, че оттук парата тръгва по тръби, които вървят под земята и отиват до всеки жилищен блок, за да отопляват жилищата на хората и стълбищата им, където кучетата преспиват нощно време. Ако не е тази станция и ако не са тези тръби под земята, отдавна да сме загинали и ние, и хората! — завърши разказа си Сивоокия.

Последните му думи заглуши воят на сирената на паровата станция… Всички кучета изведнъж скокнаха и се затириха нанякъде. Поведе ги Сивоокия. Джимо пряко сили тичаше, за да го догони, но не само че не успя да стори това, а изостана от всички. Тогава изостана от другите и Мъничето.

— Не се притеснявай! — рече му то. — Ти не си трениран и затова не можеш да ги стигнеш. Но аз така ще те тренирам, че скоро и те, и Сивоокия даже ще ни виждат само петичките!

— А закъде се юрнаха така изведнъж! — чудеше се Джимо.

— Вярно, ти не знаеш и това! — перна се с лапа по ухото Мъничето.

И му обясни, че точно по обяд свири сирената на паровата и тогава всички кучета се юрват към столовите, които са девет в селището, за да обядват. Всяко си знае къде се храни, а те със Сивоокия се хранят в стол №2…

Сивоокия беше се сврял под една маса до прозореца и никого не пропускаше да припари до нея.

— Хайде, идвайте — посрещна ги той с радост, — че ми омръзна да отговарям на въпроси за свободни места!

Столовата беше просторна и въпреки бледата дневна светлина зад прозореца вътре бе светло — всички нависнали от тавана лампи светеха!

Хората започнаха да пристигат. Поемаха таблите с блюдата си, сядаха и започваха да се хранят, но всички гледаха да дават по нещо и на приятелите си под масата. На тяхната се случиха четирима много добри чичковци. Те или не бяха много гладни, или твърде много мислеха за кучетата, които им бяха дошли днес на гости. Устроиха им богато и пребогато пиршество. На Джимо се падна някакъв много вкусен кокал, после някаква малка и не много тлъста мръвчица, а за десерт три големи лъжици крем карамел, изсипани направо на мозаичния под. По-вкусен крем карамел Джимо в живота си не беше ял. Като се облиза хубаво, той обиколи масата и съвсем лекичко докосна краката на хората, които така щедро ги гостиха.

Същото сториха Сивоокия и Мъничето. Като излязоха отвън, Сивоокия рече:

— Тъкмо се чудех как да ти кажа да им поблагодариш, и ти така чудесно го направи! Това показва, че си интелигентно куче.

Джимо даже малко се обиди от това, че се съмняват в интелигентността му и допускат, че може, след като са били добри с него, той да не благодари. Но не намери за уместно да им го казва, защото това също щеше да бъде невъзпитано. Съседката им беше такава. Тя винаги, като дойдеше у тях, с тон на превъзходство говореше все така: „Аз това мога… Аз това знам… Аз така и така направих…“. От нея Джимо научи, че е грозно толкова да изтъкваш себе си, за да унижиш или оскърбиш другите…

— А сега ще вземем автобуса и ще се изнесем от селището! Какво ще кажете за това?

— Сивоокия е прав, както винаги! — забеляза Мъничето. — Трябва да видиш, че селището не е само в селището, а извън даже е повече, отколкото в самото селище!

— Аз съм съгласен! — кимна Джимо, все още замислен над завъртяната фраза на Мъничето за селището, което е селище даже и вън от селището…

Автобусът дойде, но беше препълнен и те не се качиха.

Дойде следващият, но той пък не беше номерът, който трябваше да хванат.

Хопнаха се чак в третия.

В автобуса имаше малко хора, но кучетата се настаниха отзад на платформата, точно срещу изцяло остъклената врата. Стъклата бяха позамърсени, но така като че ли бе по-интересно — всичко отвън се вижда позамазано като на телевизора, който чичо Миша все се канеше да занесе на поправка. Сетил се за телевизора, Джимо се сети и за леля Маша, поумърлуши се малко, но само за малко, и пак с любопитство се загледа навън. И откри, че тайгата не е само покрай реката, а навсякъде около селището. И изглеждаше, че се е разпростряла по цялата земя — колко време откак пътуваха, а тя нямаше свършек и край. Джимо се почувства щастлив, че го е родила такава огромна тайга, самият той се усети огромен като нея и дрезгаво излая. Излая от радост, но не биваше, изглежда, да го прави, защото Сивоокия го затисна за опашката и се извъртя тъй, че го скри от погледите на извърналите се от седалките хора…

— А, имаме си компания! — рече един от тях.

— Всеки ден пътуват! — каза, без да се обръща, шофьорът. И като се взря в огледалото за обратно виждане, додаде: — Този големият често го виждам… Има приятели в четиринадесета бригада — ходи им на гости.

— А това мъниче? И то ли си има приятели!? — запита широко усмихнат друг един от пътниците.

Мъничето засегнато залая срещу му. Не можа да се разбере кое го засегна — дали дето го нарекоха мъниче, или дето се усъмниха, че и то може да си има приятели. Джимо потърка ухото си в ухото му и то се успокои. Млъкна. Обърнаха се напред хората и също се умълчаха.

А тайгата наистина нямаше край. Тук беше се подредила само с брези. Белокорите им стволове бяло грееха, уведените им от сняг гранки леко потрепваха и бързаха да мирнат, сякаш се страхуваха да не отърсят снежните си покривала.

Пътуваха така още дълго, докато автобусът изви на обръщалото и спря. Хората слязоха от предната врата и докато се изнижат, трите кучета скочиха от задната врата и се емнаха по просеката, през исполинските, занемели в студа и красотата си дървета.

Сивоокия скоро намери своите приятели. Те работеха задружно и безспирно, но все пак намериха време да му кажат по някоя добра дума. Един от тях, дето режеше с моторната резачка, като спря да плюе на ръцете си, каза:

— Е, другарчета, чакахме ви за обяд, ама като не дойдохте тогава, гледайте сега как нямаме време да ви обърнем нужното внимание!

Резачката зарева в ръцете му, а Сивоокия, като изчака дървото да се повали в снежния вихър, отмина нататък, където бяха кастрачите. Те размахваха брадвите си, гладко окастряха ситните клонки по боровите стъбла, сред удари на брадви и смях продължаваха несвършващата се работа. Но ги забеляза един и викна на останалите:

— Кой каза днес, че Сивоокия и Мъничето са ни забравили? А, кой беше?

— Не само не са ни забравили, но и нов приятел са довели! — рече друг. — Я го гледайте какъв е смешен!

Смееха се всички, а Джимо не се обиди от смеха им и весело заскача из окастрените клони, докато съвсем се оплете с дългата си козина в острите иглички на боровите връхчета. Не беше налитал в такива лепкави драки и се изплаши, че може тук да си остане завинаги. Един от секачите видя, че още повече се заплита, че няма да успее сам да се измъкне, пусна брадвата си и дойде да го освободи. Много време му отне това, но той не се ядоса, а търпеливо отмахваше клонките.

— Виждаш ли — говореше му, — че не е за тебе тука! Ти Сивоокия и Мъничето не ги гледай… Те са с къса козина и на тях това не може да им се случи, а виж се ти с това дълго руно в каква неприятна ситуация изпадна! Можеш значи да идваш на гости, но трябва да внимаваш и по-настрана да стоиш от клоните. Тичай сега, красавецо, и… внимавай!

Постави го леко на снега и пъргаво се покачи при другите.

Джимо дори не успя да го лизне по ръката. Потърси го с поглед горе при останалите, но не можа да го открие — те всички тъй си приличаха във вихрушката от сняг и размахани брадви, че беше съвсем невъзможно да ги различиш един от друг!

Сивоокия ги поведе нагоре, където една машина с щипци като на рак товареше гладките дълги трупи. Подхващаше ги и ги вдигаше, подхващаше ги и ги вдигаше и сложила ги на дългия камион, се връщаше при голямата камара, за да вземе нови. Машинистът ги забеляза, спря работата си, слезе, а Мъничето подскочи и се намери в прегръдките му. Зарадва му се машинистът, галено му заговори:

— Ех ти, Мъниче, ех ти, малкото ми Мъниче, бях вече си рекъл, че няма да дойдеш да ме видиш, а ето, ти дойде…

Дотук всички по-голямо внимание обръщаха на Сивоокия, но този човек, изглежда, повече обичаше Мъничето и затова така надълго и нашироко му разказваше как го е чакал, как и какво си е мислил за него, колко много се радва, че го вижда, и как му обещава за вечерта част от пържолата си, а също и да го пусне да спи в коридора на квартирата му, тъй като онзи, дето никак не обичал кучета, е нощна смяна.

На Джимо му беше драго, че има някой, който така да се радва на неугледното и все отхвърлено Мъниче, така чак му се прииска да покаже това на добрия машинист, но не се реши, а само клекна до Сивоокия и се загледа като него.

— Ей, ти, няма ли да товариш! — викна шофьорът на камиона от кабината си.

Машинистът погали Мъничето, нежно го остави върху трупите, качи се в машината и пак завъртя страшните й челюсти.

Тръгнаха си. Изоставиха пътя, по който пое натовареният камион, поеха пряко през гората, като внимателно заобикаляха храсталаците. Снегът беше толкова голям, че ако не беше Сивоокия да им бие пъртината, щеше да бъде невъзможно за Джимо и Мъничето да го изгазят. Но така след него е леко и приятно да се върви из ненарушаваната от никакъв звук тишина. Леко попукваха замръзналите клонки на младия подрастък и от това тишината ставаше по-дълбока и по-тайнствена.

Сивоокия се обърна и без да спира да бие снега с яките си гърди, каза:

— Вървете близо до мен, нищо не казвайте и… дишайте със затворени уста!

Не обясни нищо, а само леко настръхнал, поуспокои хода си.

И на Джимо сега му се наложи да тича. А изведнъж се почувства капнал от умора, доспа му се и му се прииска за мъничко поне да подвие краченца, да се кротне в снега и да заспи. Бяха го съсипали не толкова ходенето, а впечатленията от изминалия ден. Колко много видя, колко много преживя, колко огромен се оказа светът извън жилището на леля Маша и чичо Миша, извън селището и вън от всичко, което бе познавал досега. Но му беше ясно, че не бива да спира, защото подозираше, че това може да бъде неприятно на Сивоокия и да го унизи в очите на Мъничето, на което беше обещал да се тренира навсякъде, без да се оплаква, без да хленчи… и с желание. „Само с воля и желание може да станеш силен, умен и добър!“ — беше му казало то.

Машинално вече местеше краката си, когато изведнъж връхлетя върху Мъничето.

Сивоокия беше съвсем настръхнал, прилегнал в снега, съвсем слял се с него. Не чуваха дишането му, самите те смириха своето. Нещо тежко, тъмно и със силна миризма се измъкна от увесения с мъх вход на хралупата, недалеч от която бяха спрели. Загази снега нещото и снегът записка под стъпките му.

Джимо, за да се отърси от желанието да се обърне и да побегне, затвори очи. Чу как мечката затъпка на място, как шумно подуши въздуха, как се обърна на всички страни, за да огледа дали наистина иде пролетта, или само й се е сторило, че чува в съня си грохота на ледовете. Уверила се, че не се е излъгала, изрева и се изправи на задните си крака. Ревът й продра тишината, смрази кръвта им. Мислейки, че вече умира от страх, Джимо отвори очите си и можа да види как мечката, след като още веднъж подуши и се наслади на чистия въздух, се обърна и широкият й гръб се залюля между дърветата. Когато се разсея тежката й миризма на сън и страх, чак тогава тримата можаха да си въздъхнат шумно и свободно.

Сивоокия каза:

— Сънлива е и затова ни се размина.

Мъничето рече:

— И още не е гладна, но като походи, ще изгладнее и тогава да не се мяркаш пред очите й!

Джимо се учуди, че толкова много знаят за мечката, но повече го учуди фактът, че самият той знае за нея толкова много. Знаеше, че мечката е спала цяла зима в топлата, завеяна със сняг хралупа, че по някакъв начин е усетила приближаването на пролетта и излиза сега, за да съобщи на света, че е оживяла през зимата и радостта си, че го вижда отново такъв весел и празничен, какъвто светът бива всяка пролет.

— Ти много ли се изплаши? — запита го съчувствено Сивоокия.

— Да, много! — призна си Джимката.

— И аз също… Което е вярно, вярно е — поизплаших се! — рече засрамено Мъничето.

— От този си страх не бива да се срамуваме! — рече замислено Сивоокия. — Той е в кръвта ни, ние него не бива да скриваме и да се мъчим да преодоляваме, защото той е, който ни пази от дивите зверове!

Значи и Джимовото познание за мечката си беше в кръвта му! Разбрал това, можа малко да надвие безпокойството, което беше го обхванало.

Излязоха на брега на блатото. По оголения от ветровете лед тръгнаха към другия му бряг, където като стена се възправяше всевечната величествена тайга…

Ледът бе съвсем отънял, избистрен и можаха през целия път да се любуват на ятата риби, които плуваха отдолу в сивосинкавата, прозрачна като кристал вода. Бяха много и различни. Имаше кротки и лениви, които едва-едва пошавваха перките и плавниците си. Имаше игриви и безгрижни… Имаше хищни и огромни, дето с ненавист разгонваха и ленивите, и безгрижните…

Мъничето излая и погна излезлите от камъша глухари. Те обърнаха кръглите си очи, учудено го изгледаха и размахали широки, сиво оперени крила, полетяха над блатото. Мъничето тичаше след тях, смешно се подхлъзваше по гладкия лед, сигурно така смешни изглеждаха и Джимо и Сивоокия, които също тичаха и лаеха подире му. Глухарите кацаха и отхвръкваха, а те, без да спират, гонеха отраженията им в голямото огледало на блатото.

По едно време Джимо (вече беше се наиграл) спря и каза:

— Гоним сенките им. А сенките им ние никога няма да можем да хванем!

Плъзнаха се по леда Мъничето и Сивоокия. Изненадани от откритието му, се заковаха при него.

— Умен си и аз те провъзгласявам за ума на тройката ни! — обяви Сивоокия.

— А ти си силата на тройката ни! — каза му Мъничето.

— И общо взето, добре си поиграхме със сенките им! — излая весело Сивоокия.

— А аз какъв съм на тройката? — запита обидено Мъничето.

Замислиха се каква длъжност да му дадат.

Мъничето предложи да бъде обявен за Доброто на Ума и Силата, но Джимката го запита чувства ли се достатъчно добър, за да може да представлява добрината на ума и силата. Мъничето чистосърдечно призна, че не се чувства чак дотам добър, и предложението му пропадна.

— Ти ще бъдеш веселието на тройката! — каза щастливо Сивоокия. — Това е вярно, а и страшно необходимо за всяка приятелска тройка.

— Щом го намирате за необходимо, аз съм съгласен! — примигна скромно Мъничето, за да не покаже колко наистина му хареса това. И за да навлезе веднага в длъжността си, изправи се на предните си крака и обърнат с главата надолу, изпързаля един танц с много отскоци и завъртания във въздуха. Гледаха го и се заливаха в буйния си, шумен кучешки смях.

— Не е по-лошо от изпълнителите, които показаха на всесъюзния шампионат по фигурно пързаляне! — отбеляза Джимо.

— Аз не съм го гледал — рече сконфузено Сивоокия, — обаче смятам, че никак даже не е по-лош от тях!

Мъничето се поклони и сред още буйните им лапопляскания леко се плъзна и се отдаде на прегръдките и целувките на възхитените си зрители.

Поеха пак пътя си за към селището. Избираха по-високите, пометени от ветровете места. Беше леко и приятно на кучешките им души, затова грациозно и като над земята се носеха пъргавите им, стройни и устроени за бягане тела.

Но не подозираха умните, силните и веселите, че ги чака още едно изпитание, което много ще съкрати времето на пътуването им към дома…

Тъкмо изкачиха възвишението и… налетяха в краката на стадо лосове. Не бяха два, както обикновено се движат, а най-малко двадесет! Ровеха снега и обираха с влакнестите си бърни сухите мъхове. Водачът им, един тромав и тежък дебелак, ги видя пръв, вдигна огромната си брадата муцунка към небето и тънко и тревожно измуча. Видяха ги и останалите.

— Бягайте! — излая късо Сивоокия и хукна.

Хукнаха подире му, оглушени от тежките копита на стадото. Ако лосовете ги догонеха, от веселите, силните и умните нямаше да остане нищо весело, а само дрипели — съсухрени от студа и подмятани от вятъра. Дори Джимо, без никой да му е казал това, бягаше така, че още малко му трябваше, за да надбяга Мъничето. Изглежда, и такова познание носеше младата му кръв. Беше й благодарен и бягаше да я спаси от унищожителния тропот на безмилостната лавина, която се търкаляше от подире му.

Силният само от време на време надничаше през рамо да види дали са увеличили или намалили преднината си и съобразно това засилваше или намаляваше скоростта на лудешкия им бяг…

Спаси ги големият бял път!

Натоварените с дървета дълги камиони, автобуси и снегорини изплашиха водача, той се обърна, подбра стадото си и го подкара към пасището. Забравили кучетата, лосовете бавно и тържествено се занизаха по изровената от нозете им пъртина.

А тримата едва успяваха дъх да си поемат! Клечаха на задниците си и гълтаха студения въздух, забравили простудата, която поемат с него, забравили остротата му, забравили и имената си даже.

Сивоокия преглътна, посмири задъханото си дишане и успя да запита:

— Мъниче, ти как се казваш?

— Аз съм Веселия! — отвърна му не много уверено то.

— Още трябва да почиваме! — рече им Сивоокия.

Приседнали отстрани на пътя, дълго почиваха, докато по едно време, с вече почти укрепнал глас, Мъничето можа да се усмихне и да им каже:

— Голям ужас преживяхме! Едва сега можах да се сетя, че се казвам Мъниче!

— А аз нали съм Джимо? — запита Сиджимката.

— Джимо си! — усмихна се Сивоокия.

— Ти пък си Силния! — рече му Мъничето.

Сивоокия не отговори, а все така усмихнат с големите си зъби им каза, че вече могат да тръгнат.

Бяха близо до селището, но и малкото, което им оставаше, извървяха бавно, без да разговарят и замислени за нещо свое си. Свое си им беше, но беше във връзка с преживения ден, защото на кучетата, както и на хората, най-силно впечатление им прави преживяното днес. За вчера по-малко мислеха, за утре почти не мислеха и се отдаваха изцяло на преживяното на момента — на щастието му, както и на нещастието му, но най-вече на усещането, че си оживял, че си жив, че още дълго ти предстои да живееш този прекрасен и единствен твой живот.

Съвсем приближени до перилата, преминаваха моста. Беше най-дългият мост, който Джимо беше виждал! Изпънал се от бряг до бряг, той страшно потръпваше от повлачилите се върху му огромни товари, а под него бездната на голямата река мъдро влачеше олекнали от ледовете води. Те прииждаха на вълни с побелели от пяна гребени. Бучаха уж нежно и приспивно, а с неподозирана сила се разбиваха в подпорите на моста — неуспели да го разрушат, връщаха се назад и отново се устремяваха към устоите им. Играеха ли си, или наистина искаха да го съборят, Джимо не разбра, но не се реши и да запита, за да не наруши размисъла, в който бяха потънали приятелите му.

Прибраха се почти на свечеряване. Пожелаха си лека нощ, обещаха си да се срещнат утре в училището и се разделиха.

Леля Маша го пипна от прага и доста грубичко го пусна във ваната. Друг път се дърпаше, глезеше се, мъчеше се да избяга, но сега изтърпя кротко и виновно цялата процедура по къпането. Водата беше гореща — нито веднъж не излая. Леля Маша през цялото време мълча — Джимо не се реши, както винаги правеше, да я гледа в очите, докато тя му каже нещо. Срамуваше се от себе си — той никога досега не беше я оставял толкова дълго сама! Изтърпя и досадното бръмчене на сешоара, последвало ожесточеното изтриване с хавлията. Всичко изтърпя, беше по-добър и послушен от всякога, но леля Маша не му проговори. Отнесе го на одеялцето му в шкафчето за обувки, остави го там и се прибра при плетката си в кухнята.

Чичо Миша скоро си дойде. Беше премръзнал и сърдит. Не помоли, а нареди да му налеят ракийката. Сам свали ботушите си и не ги изнесе в коридора, а ги захвърли под масата. Сетне запали цигара и запуши мълчаливо. Леля Маша се усмихваше, взряна в иглиците си. Много й се искаше той сам да каже какво се е случило, но се поддаде, изглежда, на любопитството си и запита:

— Няма ли да кажеш най-сетне какво има, че такъв си се размълчал?

— Прибра ли се нашият хубостник? — не отговори на въпроса чичо Миша.

— Да! На мястото си е — спи.

— А знаеш ли къде го видях днес?

— Как мога да знам, като цял ден съм била на работа!

— Видях го чак на десетия километър от селището! Отвъд моста на Мезен! — изпъшка чичо Миша.

— Сам!? — удиви се леля Маша.

— Не! Това е най-лошото… Повел се е с едни…

Нещо много обидно за приятелите си долови в думите му Джимо и това го накара да излае, въпреки че нямаше никакво желание да бъде със своите стопани, след като и двамата му се сърдеха за почти нищо и никакво.

— Джимо, ела тук! — повика го леля Маша.

Яви се и седна при тях с подчертано нежелание.

— С кого си бил?

— С един мъник, целия пършив и мръсен, и един пес — известен в селището уличник, крадец и побойник! — отговори чичо Миша.

— А ти сигурен ли си, че казваш истината?

— Всички безстопанствени кучета са такива!

— За това, че са безстопанствени, ти трябва да ги съжалиш, а не да ги укоряваш! — рече му леля Маша.

— Значи смяташ, че трябва да го оставим да се развява, с когото му падне?! — с яд натисна цигарата си в пепелника чичо Миша.

— А как иначе? Да не искаш цял живот до полата ми да върви! Ти забравяш, че той е куче, а не котка, та все под масата да се завира. Дори смятам, че стана добре, дето го пуснахме сам на улицата. И нека скита! Не до десетия, а до двадесетия и до стотния километър да стигне. Ще срещне добри кучета и лоши кучета, всякакви хора ще срещне и така сам ще разбере кое е зло и кое хубаво в живота!

— Значи, съгласна си да се мъкне с такива…

— Аз съм сигурна, че Джимо с разхайтени кучета няма да се събере… И не ти вярвам, че кучетата, с които си го видял, могат да бъдат пършиви и побойници!

„Леля Маша е най-добрата леля Маша, която съществува на света!“ — реши Джимо и изведнъж целият товар от неприятности, които го посрещнаха вкъщи, падна от гърба му.

— Значи смяташ, че така трябва да се живее? — запита с поомекнал глас чичо Миша.

— Да! Така смятам! И за да бъдеш спокоен, ще отида утре да видя що за другари си е намерил Джимката!

Чичо Миша помоли да му капнат още малко ракийка, защото наистина много е намръзнал. Леля Маша стори това.

А на сутринта тя наистина дойде в училището. Беше го проследила, без Джимо да забележи, дойде точно тогава, когато децата бяха в междучасие и се бяха заиграли с кучетата — хранеха ги, галеха ги и им разказваха какво се е случило в часа. Джимката не я забеляза, за да предупреди приятелите си да бъдат мили с нея, но те, с присъщата си съобразителност, надминаха себе си. Учтиво поеха парчето хляб, което леля Маша им подели съвсем поравно — внимателно и без да я докоснат. Сетне се оттеглиха до откованите тараби на оградата, приседнаха и наведоха глави, за да дадат възможност на леля Маша и Джимката, несмущавани от нищо, да си кажат всичко, което имат да си казват…

Джимката, горд от възпитаното поведение на Сивоокия и Мъничето, нищо не каза.

А леля Маша каза това, което и бездруго очакваше да чуе от нея:

— Джимка, чичо ти Миша не е прав! Тези двамата могат да ти бъдат добри приятели!

Тя изтича към пристигналия автобус, а тримата направо през откованите тараби я изпревариха, за да я изпратят, както подобава.

— Значи това е леля Маша? — каза замислено Сивоокия.

— Аз веднага я познах! — побърза да се изфука Мъничето.

— Тя е! — рече възхитен Джимката.

Повече нямаше какво да си кажат, защото бяха единодушни, че леля Маша е просто чудесна!

Тръгнаха по игрите си в любимото селище, в любимата тайга, из най-тайните им места, където до насита, скрити от погледите на хора и зверове, можеха да лудуват, да се дивят на неизчерпаемото многообразие на живота, да си говорят за него и за всичко, което на някой от тях се е случило през този празничен и безкраен ден.

Истината е, че всичките дни, прекарани заедно, и за тримата бяха празнични. Ето така те не можаха да забележат кога например дойде пролетта. Довчера беше сняг, а днес е локви и вода, която се изгубва в ситните пясъци. Набодоха тревите и бързо избуяха, а брезите, дивите череши и осиките изведнъж се покриха с листа и зашумените им корони метнаха на изсъхналата земя великодушните си рехави сенки. Кога стана това?

Скоро се заредиха и белите нощи, най-присъщото нещо на тази северна земя. Това е такова явление, при което денят не преминава в нощ, а и през нощта е светло като ден и може да не се прибираш и цялата нощ да прекараш навън. Слънцето не е като през другите сезони — да изгрява от изток и да залязва на запад, а се върти в кръг върху светлото небе. Белите нощи са тихи, топли и тревожни. Тичаш, играеш, а изведнъж се спреш и се замислиш за нещо, което и друг път ти е минавало през ума, но сега то изглежда друго и не докрай продумано. Такова вцепенение те обхваща задълго и както внезапно те е връхлетяло, така и изведнъж си отива. Тичай пак, лудувай…

Пролетта бързо се изниза и встъпи във владенията си лятото. И понеже то тук е късо, всичко расте шеметно и дава плод шеметно, и плодовете му зреят шеметно. А тъй като са оскъдни, те са най-вкусните и най-богатите на витамини. Първа зазрява черьомухата, която много прилича на черешата, или по-скоро на дивата череша — черешките й са възгорчиви и черни като най-черното нещо на света. Джимо и приятелите му опитаха от всичките възможни плодове на тайгата. Сивоокия и Мъничето бяха ги опитвали, но сега ядяха от тях заради Джимо, да му покажат, че няма отровни измежду тях. На него лично му се понравиха боровинките — червените и черните, а най-вече пък малините, които тук бяха в изобилие.

По това именно време леля Маша започна излетите си из тайгата, нещо, което създаде на Джимо доста душевни терзания. На него много му се искаше да бъде с приятелите си, чийто брой в селището се беше доста увеличил, но не му се искаше пък и леля Маша да отива сама в тайгата. Тя обикновено тръгваше с жените от службата си или със съседките, но понякога вземаше кофата и ръкавиците си и тръгваше сама. Тогава Джимо, Сивоокия и Мъничето зарязваха играта с другите кучета и я следваха, за да я пазят да не се изгуби — нещо толкова лесно за хората, понеже те са лишени от силното чувство за ориентация, което кучетата имат.

Случваше се, разбира се, Сивоокия и Мъничето да не искат да се отделят от забавленията си. Джимо, без да им се сърди, отърсваше пясъка от гърба си и тичаше да догони проблясващата в храсталаците кофа. Леля Маша винаги се опитваше да го върне. Плашеше го с комарите, които в тайгата са като мъглата есенно време — вървиш просто в мъгла от комари! Те са едри и жестоки, жестоко хапят и леля Маша все пак се поспасяваше от тях — мажеше се с антикомарин — но за Джимо това беше невъзможно и него го хапеха на поразия. Търкаляше се из тревата и ниските храстчета, но спасение нямаше… „Върни се, Джимка, нали ги знаеш какви са проклети! — заплашваше го тя. — Върни се, няма да се изгубя, обещавам ти! Върни се!“ — молеше му се тя, но той нито веднъж не я изостави. Стоеше с нея, докато напълнеше кофата си със синичките боровинки и тръгнеше назад към селището. Не я оставяше сама, защото…

Веднъж приятелите тръгнаха с децата от училището да берат малини. И понеже малинаците се намираха далече, отидоха дотам с автобус. Пръснаха се децата с кофичките си и до обяд напълниха касетките с едрите ароматни плодове. Освен това колкото набраха, толкова и изядоха. Обядваха на брега на едно поточе, каквито из тайгата има много. Водата му беше възхладничка, но учителите разрешиха на децата да се изкъпят. Къпаха се, тичаха по голямата поляна, докато изсъхнат, и си тръгнаха.

Джимо не разбра как стана така, че не се качи в автобуса. Уж за малко тръгна да проследи една северна катерица, успя само да види къде крие шишарките, които събира за зимата, а като се върна, с неудоволствие откри, че автобусите са заминали. Не се изплаши, защото беше идвал дотук и друг път и знаеше как да се върне, но му стана неприятно — все пак с децата щеше да бъде по-весело. Като се приберат в селището, ще стоварят малините в детската градина. Малчуганите ще им се зарадват. Ще им изпеят песничката, която за тях специално са научили, и ще им изиграят танца на светулките, който на Джимо много се харесваше…

Щеше да пропусне всичко това!

Пое край поточето, за да излезе на големия бял път. Както си вървеше, изведнъж чу някой да плаче наблизо. Че плачеше дете, изостанало като него, му стана ясно веднага, но къде е? Много интересно се разнасят шумовете в тайгата. Блъснали се в множеството стволове на дърветата, те идват отвсякъде и е трудно да се разбере откъде всъщност идват… Тръгна назад, но не откри нищо. Върна се към малинака, но и там не намери детето. А плачът му се усилваше! Джимо задълба в храсталака… Дали се отдалечаваше, или детето просто се е уморило да плаче? Разбираше, че не може да престане да го търси, и той тръгна в кръг, като все намаляваше кръговете на търсенето. Така успя! Откри детето на брега на блатото. Приседнало, увило коленца в късичката си рокля, то вече само хълцаше. Джимо излая. Момиченцето се сепна и скочи да бяга. Захапа рокличката му и го затегли към пътя. Детето се дръпна, побягна и Джимо остана с парчето плат в зъбите си. Съобрази, че момиченцето се плаши от него, затова тръгна, сетне спря, изчака детето да тръгне по стъпките му и така, наблюдавайки го гърбом само, го поведе през тайгата…

Чак по тъмно излязоха на пътя. Детето беше се престрашило и вървеше редом с него, малко встрани от асфалта и все по насипа. Добре беше, че хората работят и през нощта. Джимо се спускаше и лаеше срещу всеки преминаващ камион, но шофьорите не го чуваха, не го виждаха и никой не спираше. Момиченцето, посъвзело се вече от уплахата, свали забрадчицата си и като се зададеше камион, размахваше я, за да помага на Джимо да ги видят.

Най-сетне спря един. Скочи шофьорът от кабината.

— Абе, дете — рече той, — къде сред нощите се мотаеш по пътя!

— Изгубих се! — можа да каже момиченцето и пак се разплака.

— А кой те намери? — не повярва шофьорът.

— Ето това кученце! — рече през плач детето.

Човекът чак сега видя Джимката.

— Този герой, значи! — каза той и един по един ги вдигна в кабината. Затръшна вратата и като седна зад волана, каза: — Хайде да бързаме сега, че цялото селище сигурно се е вдигнало да ви дири из тайгата!

Пристигнаха в училището тъкмо навреме…

Родителите на момиченцето плачеха, ревяха децата, много разтревожени, помежду им сновяха учителите, за да ги успокояват. Бяха се насъбрали всички свободни от смяна хора на селището и шумно обсъждаха начина, по който трябва да търсят детето. Бяха извикали и вертолета на пожарната команда. Той гърмеше с двигателите си от покрива на училището, като увеличаваше и без това голямата паника и олелия.

Шофьорът спря, свали детето и между хората се понесоха възгласите:

— Намери се!

— Намери се детето!

— Намериха го!

Бързо дотича през навалицата директорът.

— Кой го намери! Вие ли?

— Не аз! — усмихна се шофьорът. Взе от кабината Джимката и каза: — Ето този малкият!

— Да живее! — извика гръмогласно навалицата.

А Джимо се изплаши. Пък и не му харесваше да го държат така с размахани крачета, затова се обърна, леко захапа шофьора по ръката и той го пусна долу. Промъквайки се измежду многото крака на хората, можа да чуе, че директорът на училището обяви за утре някакво тържество. Множеството започна да се разотива, Джимо, след като не откри тук приятелите си, тръгна и се прибра вкъщи. Знаеше какво ще му се случи, но се прибра и… случката не го отмина. Винаги когато закъснееше, леля Маша го грабваше и го пускаше във ваната. Този път тя го натърка с шампоана не два пъти, както обикновено, а три пъти. С хавлията го изтърка почти грубо и го духа със сешоара, докато целият стана разпухнат като глухарче. Не му даде нищо да вечеря, а му отвори вратата и без думица да му каже, го прати да спи.

Обаче добре стана тогава, че го изкъпа толкова хубаво!

На сутринта той отрано беше в училищния двор. Децата бяха се насъбрали, бяха празнично облечени и с току-що изгладени червени връзки. Момиченцето, което Джимо спаси, дойде при него и се сипна около му целият клас. Радваха се на глухарчестата му глава и всеки му подаваше нещо вкусно. Добре че навреме дойдоха Сивоокия и Мъничето, за да му помогнат в изяждането на всичките тия вкуснотии.

— Какво става? Нали днес е неделя! — успя шепнешком да го попита Сивоокия.

— Ще има тържество! — отговори в ухото му Джимката.

Тъкмо тогава излязоха на площадката пред училището директорът и учителското тяло. Децата бързо се строиха по класове, само изгубеното момиченце остана при приятелите. Държеше нежно сиджимката на Джимката и слушаше как директорът говори за възможността всеки да се изгуби в тайгата, как приканваше всички да бъдат повече от дисциплинирани, когато отиват там, и как разказва това, което се беше случило вчера. Не обвини момиченцето в недисциплинираност, а обърна внимание на факта, че всички без изключение са виновни, щом са могли да си тръгнат, без предварително да проверят дали всички са налице в автобуса. Каза тогава да доведат героя на вчерашния ден при него…

Момиченцето поведе Джимката, но той се затегли, а Сивоокия и Мъничето излаяха предупредително. Момиченцето се наведе, погали Джимката, те разбраха, че няма какво лошо да му се случи, и той се остави да го водят.

Директорът сгъна листовете, прибра ги в джоба си, поповдигна се на пръсти, за да може всички да огледа, и каза с тържествен глас:

— Големият герой на вчерашния ден е това малко кученце. И каквато е практиката — спасилите човек в тайгата да бъдат награждавани, ние награждаваме нашия герой с орден за граждански заслуги, който ще му бъде връчен от класната на четвърти „а“ клас!

Класната се наведе ниско долу и привърза панделките на ордена за навитата около врата Джимкова сиджимка.

Избухнаха бурни ръкопляскания и радостни викове „Ура!“…

Децата се струпаха около героя, искаха всички да го пипнат, но това се стори на Джимката не особено приятно и той, по известния вече начин — през краката им, се измъкна и побягна към паровата станция.

Скоро дойдоха там Сивоокия и Мъничето.

— Поздравяваме те! — рече Сивоокия. — Ти извърши най-доброто нещо, което едно куче може да свърши!

В гласа му имаше и мъничко завист, затова Джимката намери за необходимо да каже:

— Орденът не е само мой — той е на трима ни! Ако вие не бяхте тръгнали с децата, нямаше да тръгна и аз! И ако вие не бяхте ми показали тайгата, как аз щях да мога да изведа момиченцето на пътя!

— Прав си! — зарадва се Мъничето. — И всичко, което казваш, е право, но ще ми дадеш ли и аз да понося медала?

— Това не бива да става! — строго се намеси Сивоокия. — Медалът ще бъде наш, но ще го носи и за трима ни Джимката!

— Но ще кажем на кучетата, че е на трима ни, нали? — обади се Мъничето.

— Това може! — съгласи се Сивоокия.

— И ще се попукат мурджовците от осми блок, че ние сме с медал, а те нямат! — зарадва се Мъничето.

Въпреки че нямаше на какво толкова да се радват. В началото орденът малко му пречеше да тича и докато свикне с него, на няколко пъти му се искаше да го свали от шията си. Не беше тежък, но беше голям като циферблата на малкия будилник!

Вечерта вкъщи си направиха малък празник. Леля Маша беше по-добра от всякога, като покани да им гостуват и приятелите на Джимката, дошли да го изпратят до вратата. Те отначало се срамуваха да влязат, но като чуха колко хубаво и весело чичо Миша пее „Като ще е празник, нека да е празник!“ се престрашиха и прекрачиха прага. Обаче по-навътре от шкафчето за обувки не пожелаха да влязат. Както и да ги каниха, оттам те не помръднаха. Застана при тях и Джимката.

— Отвори на юнаците три пастета! — нареди чичо Миша и леля Маша с удоволствие сложи по кутия пред всекиго от тях.

Тогава дойдоха с грамофона и плочите съседката и докторът — този път без бялата си престилка и с един много приятен на цвят пуловер. Танцуваха чичо Миша и съседката, докторът и леля Маша, най-накрая изпяха някаква много тъжна песен чичо Миша и докторът…

Трите кучета прекараха доста весело и интересно. Не само защото празникът беше в тяхна чест и произнесените тостове бяха все за тяхно здраве, а защото с кучетата винаги е тъй — когато около тях са щастливи, и те също се чувстват щастливи!

Изобщо, пируваха до късно!

След пастетите им бяха поднесени по купичка кондензирано мляко и едно голямо парче торта със сметана.

Тръгнаха си късно.

Но оттогава, откакто момичето се губи в тайгата, Джимо никога не оставяше леля Маша сама да ходи за боровинки. Последния ден, когато двамата излизаха в тайгата, той няма да забрави никога, защото този ден преобърна живота му завинаги, отведе го в нови земи, при нови приятели, осъди го да преживее много мъки и много радости, направи го изстрадал и мъдър — куче, което със зъби и нокти се е борило за живота си — за да се пребори с превратностите на съдбата и отново да намери хората, които обича и които го обичат…