Роман Димитров
Децата на Перун (8)

Глава 8
Кесия, свирка, огниво, лебеди

Бях щастлив с Друда, тя — щастлива с мен. Но сега двамата бяхме нещастни и объркани. Ето ни: аз седя пред нас, дялкам начумерено с ножа. Идва Друда, и тя отнесена и вяла, присяда на прага до мене.

— Какво майсториш? — попита, но не я много интересуваше.

— Пищялка от бъзовина. Може да помниш, хубави ги правя.

— Помня. Два дни вървях след тебе, омагьосана от проклетата ти свирка, като луда! Добре че настъпих трън, съвзех се, избавих се. Голямо дете си, Радота! Друга работа нямаш ли си?

— А кой шие кесии до никое време?

— Шия аз… — може и да помогне някой ден… — Друда се разплаква, аз се смрачавам още повече.

Такива рохки и вкиснати бяхме двамата.

Болката се беше притъпила, мъката ни ядеше като червей, защото ей това стана: ненадейно ято лебеди, посред бял ден се спусна, запляскаха с крила, загракаха и, докато се усетя, отмъкна детенцето ни Страшимир — Страшко. Налетяха като ястреби, грабнаха го. Ето какво се случи. След първия ужас се раздвижихме като сенки, изплакахме мъката си, вършехме ежедневните дела като слепци. Останахме без вътък.

Никой не знаеше защо лебедите отнесоха нашия Страшко, хей така, изведнъж, както вдигаше врява с другите момчетии и се млатеше с дървен меч.

Тогава видях жена, обзета от майчин бяс! Аз страдах, мъката ме пиеше, мятах се, готов да хукна, но Друда! Чак Перун и Влас се смутиха, дъбът ни орони листа и жълъди… от върхарите му се спуснаха надолу тъмни сенки…

— Детето ми! Страшо! Ела си при мен, мама! — и се тръшваше на земята без отговор в ледена тишина. Петте щуреца бяха замлъкнали, водата на извора едвам сълзеше. Оброчището линееше, билките вехнеха, кривакът ми съхнеше, животът ни глъхнеше, умирахме бавно.

Виковете й задушаваха рибите в реките, поваляха дървета в планините, отваряха пропасти.

Нямаше го нашия Страшко. Чаках знак да тръгна, приготвях се. Дялках свирки.

Скоро около луната видях ярък кръг, на върха на меча ми заигра пламъче. Знаците казваха да тръгвам подир полета на лебедите. Да ги открия, намеря, разбера, победя, да си взема детето, да върна разума на побеснялата Друда.

Рано сутринта с Перо яхнахме конете, препуснахме. Друда излезе да ме изпрати, даде ми извезаната кесия, сложих в нея пищялката, огнивото, другите си неща. Друда сложи ръка на гърдите ми. Не каза нищо. Гледаше ме с тия очи. Повече приличаше на вълчица, отколкото на жена.

След дълъг преход накладохме огън край непозната гора. Седнахме да се стоплим в хладната нощ. Наблизо сумтеше пазачът ни, грамаден мечок. Друда му беше пратила магия да кротува и бди, аз го запечатах със свирката си да спи наоколо през нощите…

Но магиите ни не достигаха лебедите. Чатках с огнивото, нищо. Трябваше да ги намерим. Още не успявахме, надявахме се. Чувствах в себе си, че искат да ги срещна… Почнах да предполагам защо, изпитвах ужас: докато гледат надалече във Вечното винаги, боговете са безмилостни към нас, необясними. Но и аз исках да срещна ятото, па да видим в честна битка кой кум, кой сват, кой на лебедите брат.

Бяхме пребродили равнини и гори, преплувахме реки, изкатерихме и превалихме седем планини, не намерихме нищо. Светът беше пуст.

— Можеше да питаш Влас… — рече Перо сънено, приготвяхме се да спим.

— Исках. Но вуйна ти Друда не даде дума да се издума. Помнеше навите, които прати. Знам, че щеше да ни каже поне някое заклинание.

— Да, Друда го ненавижда и кълне заради навите.

Така беше.

— И все пак, Перо, забрави ли? От свят се не бяга… заедно с другото, Влас и това прави… Не може да не го прави.

И казах и други думи, мои и на Влас:

— Дълго се намира, бавно се разбира. И това Влас го казва. Светът ни уж е прост и ясен като гъбена каша и все пак е по-сложен, отколкото го мислиш… По-сложно е, синко. И аз на времето мислех, че Влас прати навите само защото Перун за малко да го убие…

— А защо иначе?

— Виж там нощната птица, дето се вдига сега над гората, виждаш ли я? Влас като нея оттук може да види чак отвъд другия край на гората, така се издига той… Перун литва, Влас провижда, Перо…

— Ами тъкмо трябваше да го питаш какво е видял за Страшко!

— Че кой бог отговаря направо, Перо! Както не е пратил навите само заради злобен порив, така и сега, каквото каже, ще значи много неща. Страшно е да се пита… Друда хвърля билки в огъня, но пламъците са на мълчан огън, не на пребъден! Ох, живо ли ще е детето ми, Перо!

— Ще ги намерим тия лебеди, дори като не знаем кой ги е пратил, Раджиха Радота. Ще си вземем Страшко. Вуйчо, знаеш ли, мечтаех да бъда с него все заедно. И с тебе… Аз знам какво ме чака…

— Тебе дирят, Перо, това е, което усещам! И да те оставех у дома зле, и да си с мене сега — пак зле… Дирят те по някаква зла причина, скоро ще разберем!

— Скоро е, и аз така чувствам. Кои са тези лебеди? Кой ги е пратил?

— Ще видиш, че всъщност не са лебеди. Лебедите са властни, но глупави, също както много красиви хора, такива са дори много богове. Но не вършат зло. Те са нещо престорено, суетно, ще се съберат, като ги настигне времето, в нещо друго, в нещо цяло…

— Какво ще е то?

Мечокът ни се размърда и изръмжа, конете присвиха уши. Снишихме се в храстите. Чу се пляскане на крила, грак… Надявах се да са лебедите.

Така излезе, да, те бяха. Ето че времето най-сетне ги настигаше, както бях предположил.

Танцуваха си в мрака с опнати шии, белееха се. Същински суетни глупави лебеди! Взирах се, не виждах Страшо. Перо ми направи знак по смисъл — да ги избием ли? Колебаех се. Ясно, че можех, но първо трябваше да знам, наоколо ли е Страшо, какво са те всъщност. Вглеждах се, изведнъж Перо ме ритна, посочи ми с глава, засмя се… Погледнах натам — да, видях и аз, напуши ме и мен смях, хитър си беше моят Страшко…

В мрака прелитаха светулки… Но тия, да видиш ти, братко мой, бяха направили два неподвижни кръга… Издигаха се, спускаха се, все като две кръгчета над къпинака срещу нас.

— Ние така сме си играли с него… Смачкваме светулки и си даваме знаци нощем. Той е, друг не може да е! Какво сега?

— Сега чакаме. Виж, че не ни вика, само ни показва, че е тук…

— Какво ще чакаме?

— Да видим в какво ще се превърнат глупавите лебеди, кой се крие отдолу.

Зачакахме. Лебедите танцуваха, крякаха-врякаха, но един по един мушваха глави под крилата си, заспиваха.

Перо запълзя към къпините, хем му бях казал да не мърда! Светулките примигваха, вече не всичките, но там си беше Страшко.

Мечокът диво изрева. Скочих, лебедите се осветиха със синкава светлина, почнаха да се сбират близко и плътно един до друг, навириха шии, преплетоха ги… Ставаше, каквото чаках — лебедите се преобразяваха, явяваше се истинското чудовище. Засвети смътно зелено и виолетово, лъхна-дъхна жега: познах, че пред нас е змей. Змей от Дълбините. Възправяше се, с още олюлени три глави. Гледах къде е Перо, Страшко беше изчезнал, разбира се… И аз се забавих, и Перо, не мога да си го простя до ден-днешен!

Перо сбърка, аз сбърках, съдбата ни се спъна!

Мечокът търти натам с разлюляно тяло, с настръхнала козина, наближи, изправи се на задни крака — змеят се пресегна, разпра го, изтърбуши го само като мръдна…

Перо твърде късно извади меча си. Змеят го наближи миг по-рано, удари го с лапа, настъпи проснатото му тяло. Трите глави се извиха, разнесе се тригласен победен рев.

Аз знам защо се забави милият ми Перо. Търсеше Страшо той да го измъкне и спаси. Заради братството-побратимството сам пострада!

Заби го змеят на седем педи под земята… Ех, Перо! Просто изчезна под сцепената земя. Змеят направи крачка напред да го стъпче докрай, но го нападнах странешком с кривака си, млатнах го в люспестия хълбок, главите избълваха огън и рев, обърнати към мене, но и аз като Влас се бях понаучил да се местя в миг на друго място: изскокнах пак в света ни от другата му страна, пак го праснах в хълбока… Нямах време за по-силна магия, разхълцах го само, разлюлях го. Изтеглих меча, клъцнах крака му. Бях целият в пот от страх да не съм бавен. Змеят изхълца пак, разпери крила, големи колкото гумна, вдигна се, стрелна се, изгуби се, остана миризма на пърлено и колендро, малко зелена змейска кръв…

Страшко, детето ми, се показа отсреща, двамата се метнахме да дирим Перо.

Перо като в гроб, под земята забит… Знаех какво ще стане сега. Страшко се досети и той:

— Почват бедите, тате. Ето, затова ме е отвлякъл, да тръгнете подир мен, пък да настигнете змей.

— Да, така е. Същото мисля. Ако не бях послушал майка ти Друда да не приказвам с Влас, той щеше да ми намекне, а Перун щеше да ми разреши да убивам по моя воля. Случват се такива неща, те са заедно… Ама пък и до ден-днешен мълчат като риби двамата… Божа работа…

— Затова ли навремето Влас е пуснал навите подир Перо? Че сега още по-лошо чака всички… Ела, зло, че без теб още по-зло…

— Не знам, не знам — и не знаех! Бях ужасен. Страхувах се, мразех света си, но от свят се не бяга, това е. Защо се случи така? Да опиташ да убиеш ти Перо, защото после може беди на света да принесе — не можех да проникна в това. Но може би не разбирам аз накъде лъкатуши каручката на съдбата.

Тръгнахме за къщи, Страшко на Белур зад мен. Конят на Перо го беше убил огненият дъх на змея.

Още докато се прибирахме, почнаха промените: смрачи се, задуха усоен вятър, скоро ни боцнаха първи снежинки, а близо до къщи вече беше навалял сняг и поточето ни по-надолу, където водата стинеше, беше покрито с мъничко, още прозрачно ледче… А още не беше почнала есента както трябва…

Как оживях, като излезе сестра ми Дуда и ме погледна — не знам!

— Ти го пазеше! Нали! И е мъртъв!

Мълчах. Не беше мъртъв, но мълчах. Все едно че беше мъртъв. И бях виновен.

Ех, Радота, ами че да си беше стоял пастир, па да си доиш кротки бивушки! Той меч и кривак захванал, юнак се протръбил, Раджиха се назовал — нависоко застанал, Руенита се наярил, ум и сила на света дава! Уж жрец, воин, вожд, чародей, мъж; па се скапал като кравешка турта на дъжд!

Изревах грозно, чак жълъди попадаха по мен, та се усетих къде съм и се подчиних на съдбата си. Не се свършва животът, но това ти хрумва все в горчиви мигове.

Дуда вече беше усетила какво се случва и ще става след тази грешка, не плачеше, стенеше дълбоко, глухо казваше добри заклинания… Друда до нея плачеше. Тя нема време да се зарадва на детето ни.

— Ще ида при Влас.

Друда не ме спря.

Яздех надалече, срещаха ме отвратителни чудовища и мънички злобни зверчета — в други времена нямаше да посмеят посред бял ден да се явят пред мен. Но да видиш ти, братко мой, посмяваха сега, надушили какъв вятър е задухал — на зло, заглъхване, гибел. Хлебарки, плъхове, паяци, мокрици — като се изстъпят такива ваджии за юнаци, то не отиваме на хубаво.

Докато препусках, разчиствах света от тях, колкото сколасвах. И Белур не ги траеше, тъпчеше ги с копита. Пищялката ги подлудяваше. Кесията ги глътваше. Търтеха ли да бягат — секната от огнивото ми искра ги подпалваше като сухи съчки и ги погубваше. Убивах с вълшебните предмети тия насмукани пиявици, но ме и изпреварваха, убиваха беззащитни хора. Злото е като стоножка, много крака има… Светът ни линееше, смисълът му чезнеше…

Светът ни беше развредена рана.

Белур тънеше до корема в хрупкав сняг, вятърът замразяваше на ледунки косата и веждите ми. Усещах накъде е Влас, не беше сега край нашия дъб. И Перун го нямаше, чуваше се — воюва нейде… Само за моя Перо знаех: под земята е милото ми момче, ни живо, ни умряло!

Влас изникна след десет дни край далечния край на замръзналото езеро.

— Търсиш ме — каза той. — Започваш да разбираш…

— Да. На седем педи под земята е!

— Жив е.

— Знам, но не може да се върне на нашата земя. Посъветвай ме. Ще намеря змея, но не знам дали ако го победя и убия, ще помогна на Перо.

— Не говори за Перо, Перо е божи син. Говори за другите хора по света, щом си Раджиха нарочен… Не се сещаш да ги споменаваш често. Или някога… — Влас си пусна злобната усмивка. — Клин клин избива, Радота.

— Това ли ми казваш само?

— Не ти ли стига? Ти все искаш някой да ти разпреде цялата къделя! Не ти е дадено малко, Раджиха… Затова ти е и такова името, Раджиха Руенита Радота! Добре, ще ти кажа още. Светът ни гние!

Влас започна да се разтапя, стана прозрачен като ледена висулка:

— Когато боговете са много, понякога истината е недостатъчна.

— А змеят? Той чий е? — Влас извърна прозрачно ледено лице, загледа се надалече. Скоро изчезна съвсем.