Роман Димитров
Децата на Перун (14)

Глава 2
Градът на златните лъвове

Запровирахме се в тълпата. Предлагаха ни стоки, тикаха в лицата ни благовония, амулети, чудодейни лекарства, ледена вода; чорлави блудници дърпаха дрехата ми, самозвани помощници врещяха и ни проправяха път — един насам, друг натам — всеки към своята странноприемница. Познавах добре безразличните очи на крадците, внимавах.

Така се научаваме да презираме. Телата ни са твърде близко.

Ето, отдалечените градове по-рядко воюват помежду си. Богове, какво по-сигурно доказателство, че единосъщната ви воля ни е създала от блаженото ви битие наскоро, преди миг! В нашите дъбрави това по-смътно усещаш.

Ето, още се отърсваме от замайването, учудено се оглеждаме, с опипващи докосвания дирим да очертаем собствените си межди^[1]! Вдъхновили сте ни, богове, но не се досещаме още за това: крещим ли крещим, а във вечността ни очакват отдалеченост и самота като тази, която ме проследяваше в снежните гори. А и тук… Ех, ако ни казваха боговете предначертанията си!

Излиза: по-различен ли съм от блудницата, която ме тегли към спареното си легло, към окаяното си тяло, с надежда да го продължи нататък…

Ето го градския площад. Да откроя ли някого или нещо, за да се плъзна нататък?

Нима вече не съм жив, надалече, при Влас? И мигът е изживян пред вратите?

На площада се трупаше тълпа. Смесих се с хората, всред които вече по-често се срещаха достопочтени старци, пъргави велможи, познатата смесица от двете: позатлъстели търговци. Да видиш, царедворецът никога не се отказва от някоя пара отгоре. Привично навлизах в злобата на днешния ден, установих групите, определих кои са користни, кои наивно, кои лицемерно угрижени за високи деяния. Един див пълководец с къса коса и мускулест врат стърчеше над другите и събираше около себе си шепот, новини, двусмислени въпроси. В другия край на площада криволичещо си проправяше път цената на ечемика. И двете неща — ечемикът и пълководецът — се преплитаха така познато, че се озърнах да видя досадното лице на оня, който с ококорени очи премлясква всичко, подпомага го със страст, сякаш то никога няма да потъне в следващия ден. Сякаш никога няма да се забрави. Ето го, тук е висок, шкембест, безсмислен. Нима всичко се повтаря? Този има къща, дом, който никой не е виждал и ако случайно попаднех там, непременно бих видял някоя омерзителна, порочна, гадна подробност, която го трови и влачи към смъртта. Този ще посредничи за ечемика по-после…

Тогава в какво е смисълът? В оня темерут, готов вече да коли? В ечемика? Товарите ми пристигат след седмица, ще ме направят знаменит за малко в този знаменит град. В далечни времена може би някой ще се възхити от описанието ми на тукашната философска школа. Кой ще вярва, че змей съм трепал или той пък ме е изял…

Може би просто съм натрупал сезони и години… Да не говорим за това как ей сега ще се запозная с необходим човек, който ще ни свърши необходимата работа. И аз се зазяпах, градът е омаен, всмуква!

А ние път към змея дирим!

Ето го нашият човек!

Настани ни полезният човек в хубава каменна къща, заобиколена с горичка. Нататък беше морето. Не знаех колко ще живеем тук… Имаше чудесен покрит вътрешен двор с езерце, удобни лежанки, цветя, трапези. Огньовете не спираха да горят, беше топло, уютно. Светлината идеше през стъкла — сякаш узряла, смекчена. Далеч оттук съм мечтал за спокойствие да се съзра, да се намисля… Липсваха ми чутурата, щурците, водата на извора, но все пак някак бяха тук с мен…

Настанихме се бързо, сбрахме се да чуем последните новини от градския ни стопанин.

— Чакаме го. Както предсказаха пророците, идва. Вижда се, ако се изкачиш на хълма над двореца. Свети.

— Какво разбрахте?

— Идва. Идва години наред… Още при предишния цар лъвовете заревали… — Тези хора имат по стените си триста златни лъва и когато наближи враг, лъвовете почват да реват… децата в този град играят на състезание с имената на лъвовете. Всеки лъв си има име. Появил се като зарево чак на края на кръгозора и оттогава идва… вече е близо…

— Всичките тези години?

— Да, всичките тези години идва. Приближава. Бавно, че да се мъчим повече, затова.

— Може би се бави, че да мислите-гадаете по-дълго защо идва?

— Ама как така? — почуди се Страшо. — Войска нямате ли?

— Непобедим е, хора! Старият цар пращал, изгорил войниците, на пепел ги върнал вятърът…

— А боговете? Не помагат ли? Не знаете как да ги призовете и помолите?

— Където е наш Перун, там са и общите ни богове, и другите. Ние тук държим, всички, не знаеш ли!

— И какво ще стане, като дойде?

— Става все по-голям, ще прекрачи през стените в града… И нашите чародеи и мъдреци какво измислиха? Че иска да ни накаже за греховете и тръгнаха да търсят кой е най-виновен и най-грешен… Инак помощ няма, сила няма, богове няма… Златните ни лъвове мълчаха, докато не извадиха едно девойче, младо съвсем, доведеница на собственика на блудния дом по-надолу по улицата.

— Нея посочиха?

— Да. Нея. Ревнаха всички, че и един лъв, дето не са го зарязвали на рабоша да реве от четири поколения, и той зарева!

— Това ли ви е на вас най-голямата грешница, хора! Ум имате ли?

— Нямаме. Тая ни е грешницата. Лъвовете я посочиха, мъдреците я одобриха, чародеите я проклеха. Царят заповяда да чака на площада. И тя там седи. И сега седи, в снега и виелицата. Пастрокът й мърсува, за други да не говорим, но седи тя там, изкупува ни греховете.

— Леле, татко Перуне! За боговете ми, Власе! В онова село змей-годиначе дундуркаха, тука пък на змея угаждат с невинни душици…

И в това време като ревнаха лъвовете! Страшен рев, дълбок, камбанен — а го заглушаваше друг тътен, който усетихме като тръпка дълбоко в телата си. Великият рев на златните градски лъвове-пазачи се похлупи от страшния звук оттатък стените, който се усилваше и заличаваше рева им… Изскочихме навън, с други уплашени хора хукнахме към градските стени. И децата търчаха, че откакто са били родени, откак им каканижат имената, за пръв път чуваха лъвовете си да реват…

Видяхме змея, наближил съвсем оттатък стените, да реве по-гръмко от стоте златни лъва. Звукът пробиваше тъпанчетата. Горещината му топеше дълбокия сняг наоколо… Огромен: главите му надвишаваха стените на града… Отворил пасти, хвърляше огън с трите глави. Щях да се бия с него!

— Да тръгваме — каза Друда. — Той нас търси сега.

— Знаех си аз, че не си ти търговец на ечемик — каза стопанинът ни. — Сметки ли имате с този змей?

— И ние имаме, и той има. Живот сме зарязали на рабошите, и той, и ние! Заведи конете вкъщи, ние спешени ще идем — и се засмях: — А ечемикът, иде, вярно е… Виж го там…