Роман Димитров
Децата на Перун (33)

Глава 5
Втори ден — Перо

Развидели се, мъглата се вдигна, слънце щеше да свети — чуден ден за битка… Строих всички — небесните цветове, родните вълчета, близката рода — грабливи птици, и хайде напред, да отчекнем от войската на Димна войската на Гореслав… Пък щяхме после да видим какво да правим, как с боговете да се разбираме или тупаме… Бях щастлив, че сме заедно, бях радостен, че децата ми са до мене и се гордеех, че всички си знаят мястото и работата.

Потеглихме към двете войски. Преодолявахме стръмен хълм, тъкмо бяхме на плоската му глава, опитвахме да разберем какво се случва. Битката се беше разделила на много отделни схватки и кой кого пердашеше, трудно можеше да се разбере. Но войската на Димна все така беше притисната към хълмовете, не можеше да се обърне с лице към врага си, да напада и настъпва. Надалеч нататък станът на боговете сякаш спеше… Никакво движение там. Божа работа…

Намислихме с Радота къде да се врежем и помогнем, може да беше бойно юнашко щастие, че за слава се намерихме тъкмо с най-верните части на Гореслав, които пазеха самия него и свещеното му тяло…

Бихме се, клахме се, получих рани и удари, от които се разтърсих целият, дори нечий удар с боздуган в гърба ме свали на коляно. Радота отклони вниманието от мен, пак скокнах и се сбих с грозен храненик на Гореслав, когото познавах: събираше такси и мита по пазарите. Беше толкова лаком, че открадваше всичко. Ако в двореца брояха какво им носи, то излязло би, че пазарищата и тържищата на града са пустиня! Но те всички живееха там по същия начин: така трябва! Е, плати си този за всичко надвзето, дори две-три вдовишки сълзи щеше да изтрие: порнах го — цепнах го, тук и там, където трябва; тласнах го назад при моите хора, да плаща откуп, всичко да си даде, че да остане жив.

Един ме постресна с напора си, стори ми се, че ще ме прати на Мора, но можах да го пронижа. И аз си имам лъжливо движение, подобно на Страшовото. Чувах дълго, млатейки нататък, ругатните и клетвите му.

Колкото успях, видях и другите. За Радота и Страшо хем всичко знаех, но друго е да ги видиш в истинска битка! Радота правеше сякаш бразда, врязан във вражата тълпа, Белур помиташе врага като вълна. Страшо стоеше почти на едно място, скоро около него опустя, защото всички разбраха, че не можеш да се приближиш до него, без да те убие с един удар… Вместо да тичат към него, те от него бягаха! И хукна да ги гони Страшо! Търчаха като попарени-изоглавени, на кой да му е изпила чавка ума, та да приеме насочения му меч.

А, виж, около моята Ветра тълпа се беше сбрала, но аз за нея не се страхувах… Виждаше им се лесна плячка тази хубавица, и да я убият искаха, и да я пленят за откуп, и за робиня… Но моята Ветра ги косеше с копието и с къс нож. Беше дала на Друда свирепия лък, който Сварога беше направил за нея… И Друда често-често трябваше да вади примиряващия нож от Влас.

Моите деца… Кога се беше дори Тревна научила да скача навън и вътре в света — на друго място! Стреляше една след друга стрели. Устните й стиснати, както правеше някога, преди да заплаче. Но не плачеше. Изтребваше най-противните таласъми и караконджовци, смесени във войската на Гореслав. Меда се плезеше, разбира се, вбесяваше злите сили с подигравки за грозотата им и докато ги имитираше, мяташе с прашка не по-лошо от Вишна. Сердан майсторски въртеше канджа със заострен край, катурваше врага на земята, овардалваше го в прахоляка и го каралопваше в един дол наоколо. Търсен и Найда, с насочен меч се хвърляха в най-голямата гмеж и се биеха там яростно и успешно, сякаш цял живот това бяха правили заедно! Децата ми се биеха сериозно и тъжно.

Чудно беше да се гледа как изведнъж скокваха нагоре със скакалеца и щурците, кацваха нататък, избягвайки опасността. Потъваха в отвъдното за миг, появяваха се, където не ги чакаха, косяха пак с мечовете…

Тези грамадни насекоми плашеха всички.

Загубих двама от моите хора, братовчеди, със стрели ги пронизаха лошо… Козьо и Тельо, ако те и улави малко, но много хора от битката извлякоха, рани измиха, с вода поиха… Без хвалби не минаваха:

— Те ме пратиха отзад малко да поизстина, понеже отпред ги косях както коса трева! То за другите не оставаше!

— Аз ги млатех с тъпото на брадвата — щом ги цапнех, то им излизаха цицини, ще кажеш — втора глава!

Тъй помогнахме. То малко се иска, за да се обърне битката. Тя е все на везни… Димна и Баган вече можаха да поведат хората си да нападнат така, че да пробият в простора на равнината, да се престроят, да се сражават от по-изгодно място, че и да настъпват.

Скоро видях Баган и Димна в боя.

Да, беше пораснал Баган. Ако се гледаха като влюбени, приличаха на две невинни деца, но тук, в боя, двамата, рамо до рамо, на пръв поглед изглеждаха обезумели… Бяха тези мои деца обзети от неистово желание да победят и да възтържествува тяхната правда… Оръжията, силата не можеха да спрат напора на яростта им. Димна видимо беше заразила Баган с правдата си и двамата се вдъхновяваха от нея. Истината ги тласкаше напред, носеха се срещу врага, той се разбягваше в ужас и страх. Навярно им изглеждаше, че ще трябва да се бият с връхлитаща вълна. Баган и Димна просто напредваха и сякаш само с присъствието си и с волята си подчиняваха хода на битката. Дали губеха или, както сега, напредваха и изтласкваха, те двамата бяха съвършени и спяти като ловуващи леопарди. Красиви са моите деца, макар че го осъзнавах в миг на яростна злоба и порив за унищожение! Е, не ми стига, че ние сме за правото, вярното, необходимото. После щях да чуя и да мисля.

Имаше миг, когато ние, всичките от нашата дъбрава, бяхме заедно и напредвахме през смъртта към ужаса на победата, когато унищоженото зло за втори път те дебне да се поотпуснеш, че да те залее с натрупано разочарование, отчаяние, всички питания без отговор, които си имал. Аз си мисля, че такива питания някога са засмукали от мъката самите ни богове, а после вече са им дали живот, като са ги дарили с доброта, милосърдие и памет.

Цветето ми, перуниката, прякорът ми, Перо Перуниката, някак изразява всичко това и ще дойде ден, когато ще разпитам Влас за себе си и тези мои мисли. А може пък Сварога да ми изкове в небесната си ковачница ново сечиво — да пронизвам мъката в сърцето и да се отпускам в радостта от лова, земеделието, овчарлъка, бащинството, градежа на къщи, кули и кораби. Добре че се уверихме в правотата на Димна, инак унищожението, което предизвиквахме, щеше да ни залее… Правдата е вожд, по-велик и от Радота.

Но ето ти го сам Гореслав насреща, в златни доспехи, наярен и безпощаден, тича със седем великана към мен да ме смачка и скълца с меча си! Затичах се и аз, сбихме се люто, но отзад изкрещя Димна да й го оставя.

Пристъпи Димна като горда тигрица, която защитава малките си. Мечовете им кънтяха, звъняха, стържеха. Напредваше Димна и притискаше Гореслав, а той, с презиращо лице се отбраняваше и внезапно нападаше с малки подли движения и промушващи удари. Не беше останал само красив свирец и пастир той, не, беше се учил да предизвиква с омраза, презрение, подлост. Така си беше зачертавал миналото, което Димна цял живот му беше припомняла.

Беше й трудно на Димна, но успя тя да изтощи Гореслав, падна той на едно коляно, свирна на пазителите си. Веднага дотърчаха! Баган ги спря всичките! Би се наведнъж със седем души, бях готов да се втурна също, но се оказа, че няма нужда. Докато Димна притискаше Гореслав към дънера на грамаден дъб зад него, то Баган изкла тези груби диваци, които изпитваха удоволствие от убиването и мъченията, прати ги да разговарят с жертвите им.

Гореслав, останал сам, паднал на коляно, потръпна и без да моли за прошка-милост, се разбра, че прегазва гордост и царственост и стиска в шепа живота си да го пренесе на другия, хлъзгавия бряг.