Роман Димитров
Децата на Перун (10)

Глава 10
Ветра

Вървях подир западния вятър. Спреше ли да ме тика в гърба, спирах и аз. Бродех отвъд планината в далечните поля. Далеко от дома. Уж все по-близо до Слънчевите чертози, а зимата мъчеше всички, хората гладуваха, преспите стигаха човешки бой и повече. Прекосявах напуснати и умиращи селца и градове, замръквах при отчаяни и предали се вече хора. Влачеха се без сили, умираха от глад и студ.

Повторно да не поглеждате към умряло дете, наполовина навяно от сняг, братя!

Мракът подлудяваше всички, изтребваше останалите живи.

Духнеше ли западен вятър, препусках с вълшебно силния ми, неуморим, красавец-кон Белур — оживяла снежна пряспа. Нататък и нататък се носехме, навсякъде заварвахме студ, глад, смърт — по цялата ни земя, по целия ни прокълнат и омагьосан свят.

Студът пълзеше и към моето пресъхнало сърце. Но най-сетне, едно начумерено утро, насред засипана от снега гора, чух крясъци. Препуснах, гледам някой, заклещен надолу по стръмното между два камъка, крещи като заклан:

— Зяпай, зяпай! Още зяпай, краката ми са във вода! — Момиче беше, хем стегнато между камънаците, хем нагазило в поточе под снега отдолу. Досетих се коя ще да е.

— Хайде, бре, човек ли си, дърво ли си! Вкопаха ли те там?!

Спуснах се долу, извадих я като клин между два камъка. Вирчето отдолу розовееше от кръвта на охлузените й крака. Извлякох я горе. Тъй повторно я изродих за мене. Носеше мечешки кожух до пети.

Ветра.

Тя ме изгледа изпод вежди хем строго, хем с насмешка. Гледай ти, каква била!

— Ами сурнах се. Ти си баща ми, а?

— Тъй казва Агна, майка ти.

— Друг няма, да знае по-добре, нали така? Хайде, да вървим, че се смръзнах.

— Краката ти, наранени са. Не трябва ли…

— Ти сега за това ли се тревожиш? А? Хич не ми говори, каквото не мислиш, че мразя!

— Кон нямаш ли?

— Имах, отиде, та се не видя…

— Добре, яхни зад мен. — Тя вече беше скокнала, обхвана ме през кръста, притисна се към мене… Миришеше на мечка, беше ми приятно. Ех, Ветро, защо пък не съм те знаел винаги, от самото начало?

— Надолу има село. Там ще си говорим надълго и нашироко. Някога минах оттам с Агна, с майка ми.

— Какво сте правили из тези диваци-пущинаци?

— Препускай сега, краката ми мръзнат, вече не ги усещам, отстрани съм се охлузила в камъните, боли ме. Ще се наговорим.

Влязохме в селото, приеха ни в жива къща, жените се захванаха с Ветра, поседнах със стопанина да чуя вестите.

— Тук знаем: минали били странници, те казали така: наш Перун се бил сдобил със син. Уж за чудо и приказ, но се случил този син лош и рехав. Перун го люто намразил, чак веднъж го проклел. Синът пък да не остане назад — взел, че проклел нашия свят. И ето на, сега как я караме.

— А Перун?

— Перун вятър го вял, песни му пял… Не му е до нас сега, знаеш ти, че надалече се бие за себе си, за нас, за света…

— Знам. Научихме и ние за Перун. А за Перо може да е така, чичо, може и да не е.

— Е, ти знаеш, път си видял, свят си чул.

— И той толкоз знае, но с такива като тебе умира да се мае… — Ветра, моята, се появи. Сега я разгледах. Бяла, руса, цъфнала ябълка, узряло жито, мляко, вино, огън, жупел, високи скули, сини очи, строгост, подбив, мащерка, кукуряк — много думи, малко казвам: красавица, та красавица, да видиш ти, братко мой! Идеше ми да се усмихна, радостно ми стана, че ето такова злато и сребро е дъщеря ми, хем май дръпната и избухлива.

Къде си била, Ветро, досега?

— А ти какво знаеш, момиченце? — благо попита стопанинът ни.

— Знам, че тук си въдите змей, но не смеете думичка да обелите за него, това знам!

Чичото потъмня и посивя.

— Не те е пращал баща ти на змей в пещерата, не въобразяваш какво е… Затова си мълчим, не че ни е страх… Не знаем как да му излезем, как да го спрем.

— Аз пък може и да знам!

— Вейница ли си?

— Знам ли каква съм! Но да живеех тук, при вас, нямаше да търпя змейско тегло. Аз хич никакво тегло не трая! Ние сме всички такива! Вие от де сте се пръкнали…? Кажи за змея. Какъв е, как изглежда?

— Голям е колкото три крави. Люспите му жълти и червени, трите му глави малки, на шии, като на лебеди, дълги, очите му зли.

Ветра се засмя.

— Ти на това змей ли му викаш? Слушай, намери ми няколко момичета, ама не свити шушулки, а смели булки, ха-ха!

— За какво са ти? — тревожно се размърда дядото. — Че те не останаха…

— Ще ровим в снега, нощес, тук наоколо и в гората наблизо…

— Всичко е измръзнало, какво ще търсите?

— Мръзнало-немразено, скрито и запазено…

— Тревожно говориш момиченце, но види се, баща ти е добър и свят човек, та ми се иска да помогна. Ще ти сбера моми и булки, де що са ни останали.

— Ти как разбра, че ми е татко този? — попита Ветра подозрително, старецът се засмя:

— Че то едноок да си, пак ще видиш, че си ти бащичко!

— Разбрах, добре. За баща ми очи имаш, за змейовете нямаш! Лъже ви този, ей! Да знаете! Истинският змей е по-надалеч, чичо! Нищо не сте опитали с него!

После останахме сами с Ветра. Старецът отиде да сбира жените.

— Ей, че ударени хора! То пък толкоз да не смееш, толкоз да се свиваш. Тия са от майки костенурки и бащи охлюви!

Слушай сега. Яж, почини, утре в тъмницата още отиваш, убиваш този змей, носиш му главите. Трябват те. Ще ти кажат тукашните къде е, не може да е далече. Аз съм забравила къде му е пещерата, бях малка, не разбирах тогава…

Гледай ти!

— Агна тогава носеше нещо, беше после без него. Сега знам, че е било змейско яйце. Май й го даде баба ми — майка й, но не помня добре.

— Кой я е пратил?

— Който е трябвало. Не сега — малко знам още. Татко, трябва да го убиеш, това е. Както го казват, личи, че е само змейче. Пак си е опасен, пак ще те подпали, та ще изгориш като шишарка, знаеш. Но това е една стиска нишки само. После къделята се разприда нататък: убиеш ли го, баща му ще ни дойде на гости. Било тук, било там, дето живееш. Или дето отидем… Той ни трябва, него си видял да стъпква Перо. И трябва да убием и него. Аз знам как. Може би знам, може би наполовина… Но без тебе не може, разбира се.

— Но кой го е накарал да тръгва, да отвлича Страшо, да преборва Перо…

— Ще разбереш. Двамата ще разберем. Сега яж и почивай.

— А жените защо са ти?

— Че без жени може ли, татко? Нали чу, ще ровим в снега нощес. — Тя се засмя.