Роман Димитров
Децата на Перун (29)

Глава 1
Крайсвят. Неразбории

Потеглихме призори. Препуснахме малко, видях, че правим-струваме, гледаме децата да са заобиколени от нас.

Всички на коне, дори Търсен се кандилкаше гордо на дребно конче. Меда управляваше колата с товара ни, теглена от биволи. Движехме се раван, отидехме ли напред, някой се връщаше да е близо до Меда.

Това бяхме.

Напред се беше проснала дълга просторна равнина между нас и хълмовете. Зад тях беше устието на реката, където щеше да ни чака Сердан и където трябваше да изтеглим кораба от морето с вериги и въжа през плитчините на устието — в реката. Нагоре срещу течението скоро щяхме да стигнем езерото, от което тя изтичаше. То се пълнеше, заедно с други реки, и от нашето късо родно поточе, от изворчето до къщата на кака Дуда и моята…

Чакаха ни там каменната чутура с петте щуреца, дъбът на Дуда, Перун, Влас, прозрачните сенки на старите богове, обитатели на върхарите му, които се спускаха рядко надолу…

Чакаха ни там истините и предопределенията на нашите богове.

Чакаха ни самите ни богове — не знаехме кой с какво…

Чакаше ни обикновения привичен живот. Стремихме се да го постигнем толкова дълго, с толкова приключения!

Чакаше ни смирението и очакването, че новото в живота ни ще е за добро и ще го продължим.

Чакаха ни хората с надежда да ги опазим от беди, да им помагаме.

Чакаха ни злите сили за поредна битка с надежда, че ще отстъпим назад и ще се спънем. Че ще сбъркаме да наказваме свободата си, вместо злото.

Чакахме нов живот и се надявахме доброто, ако и да не е повече, да надделява.

Чакахме вести от милия ни Баган и от битките между Димна и Гореслав.

Чакаше Ордан да го освободим от тайното проклятие. Дали щеше братовчеда Козьо да прегърне рожбата си?

Чакахме синове и дъщери.

Чакаше ни Крайсвят да ни погълне и смие-стрие…

Надявахме се.

Търсен, както се друсаше на кончето си, каза:

— Тате, слушам те за нашето място да разказваш, как там имало толкова боровинки, плодове, гъби, мед, зайци, птици, дивеч, цветя и какво ли не още — питам се и се чудя как ще ходим там! То няма де да се стъпи! Сигурно пък на кон съвсем няма да дават да се препуска!

Всички се засмяхме, а аз му викам:

— Търсене, изтърсак изтърсен, кога и ти порасна, кога взе шеги да се шегуваш!

Бих бил истински щастлив, да не мислех за войната на Димна, за Баган и за Сердан, за прокълнатия Ордан… Децата ме радваха, обичах ги и получавах от тях обич, каквато не съм предполагал, че има. Усещах се длъжен на всички и сигурно цял живот това щях да усещам.

След ден наближихме устието на реката, скрито от ниски хълмове и пясъчни дюни. Нетърпеливо се изкачихме по тях и викна Меда:

— Ето ги! Ето го кораба! — цялата светнала и засмяна до уши! Че като затанцува вътре в каруцата както тя си знаеше! Сердан беше слязъл на брега, очакваше ни.

Щом достигнахме, Сердан скочи към нас. Вече по обичая, Тревна приближи към него и го мило пита-разпитва:

— Дали не си гладен по това време, Серданчо? — чакахме неизменния отговор, че привично да се засмеем. Но Сердан ни изненада:

— Не, Тревно, не съм гладен…

— Бре, какво му е станало! — почуди се Меда.

— Станало е, татко Перо, мамо Ветро, че искам да взема медена Меда! Ето, Медо, какво се е случило! Не съм гладен, ами съм жаден за нея! През цялата буря за Меда мислех, нея виждах и тя ни спаси нас, бедните моряци, с любов и молитва! Много тежко беше, добре че слязохте! Ти ни беше звездата, Медо!

Как върви светът! Как всичко се променя, как ние вместо умни ставаме страхливи, вместо слаби — ведри, вместо силни — влюбени! Как важните събития за другите ти показват движи ли се собствения ти живот или дреме на дъното като шаран в тинята!

Как всичко се стича в дълбока пропаст и като надникнеш, видиш, че човекът е същият и не е вече същият, променил се е, а ти си спал, твоят час е бил в друго време, на друго място!

Меда, какво да ви кажа, замръзнала стои на крачка пред него.

Жена ми Ветра му каза:

— Ти си, Сердане, добър и умятен момък, помагаш на всички нас много. Ръцете ти всичко могат! Знаем какъв си морски капитан. Видяхме колко изкусно управляваш, как за всичко те бива. А за наша Меда можеш ли да се грижиш? Хей, Сердане, много свобода и внимание й трябват на тази наша момичка! Възхищение и любуване! Тя в тях плува, нашето медоносно цветенце! Любов й трябва всеки миг!

— Мога да се грижа за нея! Аз заради тая нейна свобода я искам, че дишам спокойно с нея! Заспивам с образа й! Като заиграе!

— Как ще можеш, като все ще си на другия край на света, Серданчо? — попита съвсем смислено Меда. Виж ти, знаела си тя какво иска, не била тя само танци и представления… — Ти ще си там, на някой остров, на далечината в далечното далечен, аз ще съм тук и ще се чудя-тръшкам жив ли си! Само ще знам, че както винаги, си гладен!

— Медо, това е писано на моряка! Такава е неговата орис, да е в морето, в бурите, из далечните пристанища. Сега, в тази буря, не бяхме ли заедно двамата, макар далеч един от друг?

— Не питай! Изплакала съм си очите, не съм спала цялото време! Като знам, че се мъчиш! Затова е тя поговорката, че морячетата са орисани накрая да отплуват направо в най-хубавите небесни светове!

Сердан с големите уши замълча тъжно, пристъпи от крак на крак.

— В тихи заливи, в сетна буря… — добави той тихо, то беше песен на ония времена.

— Ама — не те питах и аз — наистина ли не си гладен, ти, Сердане! — и така щастливо се засмя наша Меда, така се засмяхме всички от сърце, а Сердан последен се усети какво се случва и дойде да ни прегръща мен и Ветра…

— Ама дай му, како, нещо да яде, той все гладен! — тъжно проплака Търсен.

И се засмяхме отново. Чувствах се щастлив.

Казах на двамата червени-смутени:

— На който и да е остров Сердан, винаги ще можеш да си с него. Подарих ти малка пръчица, помниш ли? На, за тази работа е! — Меда си събра очите на носа, затанцува безредно с крака и ръце, направи десет муцунки, хвърли се да ме целува — толкова се зарадва, че чак викна на Сердан:

— Сердане, хайде сега вече може да заминаваш нанякъде!

— Чакай, Медо, кротни се, да ти кажа и аз! Слушай ме, и моята любов, където и да е, ще ви настигне двамата и ще ви помогне!

— Благодаря ти, сестро-майко! Да бяхме останали на старото място, нямаше да познаем живота си, нямаше да имаме съдба, нямаше да имаме истински души! Колко ни е широко сега! С тебе, мамо, с тебе, татко Перо, научихме, че добър ли си тук, докато Мора те вземе, че и после чак, долу при Влас, всички те тачат: и растения, и животни, и хора, и чародеи, и богове.

Обичам ви, мамо и татко, вуйно Вишно и вуйчо Страшимире, вуйчо Радота и вуйно Друдо! Търсене, братче мое! От всичките се научихме на свобода! — просълзи се наша Меда, но то благодарни сълзи, а нашите — от щастие.

Викна морякът от върха на мачтата:

— Задават се хора откъм хълмовете! Войска е! Войската на Димна отстъпва насам!

— Ех, почти у дома си сме — ядно се врътна натам Радота. — Но…

— Баган! Там ми е детенцето! — проплака Ветра.

Качихме се най-високо на хълма, видях в далечината армията на Димна да отстъпва къде с ред, къде без ред към единия край на равнината, като оставяше гората зад себе си. Войската на Гореслав се раздели на две, едната последва Димна, другата част, повечето конница, препусна в посока към нас. Разбрах, преграждаха им пътя към водата. Оставахме и ние отсечени от Баган и Димна.

Равнината надолу почерня от войски… Конни, пеши, на колесници, на слонове, на камили! Стотни и хилядни безчет! Колко хора! Сигурен бях, че в двете войски имаше кръвни роднини, които щяха да се изправят един срещу друг… Нали на едни богове се кланяме всички… Как не сме измислили друг начин да се борим за власт! Сетих се за Радота с неговия ечемик… Дали не беше това изход? Не, не беше, защото накрая пак сееш смърт и отчаяние… Заради ечемик, заради осолена риба… А аз? Който исках с детското добро да побеждавам? Но пак в ръцете ми трябва да има меч и кривак…

Сега-засега, за през нощта, огньовете на враговете хвърляха искри съвсем близо един от друг… сигурно и приказка някоя си подхвърляха.

А я виж оттатък, на другата страна! Какво сияние там!

Та това бяха богове! Дали и баща ми не беше там, завършил далечната си война!

Чувах страшните чукове на Сварога.

Да, там имаше чертог на боговете ни! И те май за война се гласяха!

Ами ние? Радота дойде при мен същото да пита.

— Какво ще правим? На татко Перун почервени яйца да носим? Уж не сме на нечия страна — но сега са тук всички… Перо, то сега, на тази равнина, се е сбрал целият свят — сметка да си дири! А ние от света си не можем да се делим! — Радота се взря мрачно към равнината, където се появиха светлини от огньове и борини. Лицето му стана сурово, както си го знаех аз от дете — съдбата му беше да ме пази и той никога не забравяше това.

— Това тук не е война за стени, опасващи богат град, Перо! Не е война за кой на кого бутнал капата! Това е война за света! Димна ни каза, че злото се мъчи да изпълзи отвсякъде! Да се изсули от всеки процеп! Ако се бием за нея — дори не за едно наше дете, Баган, ние трябва да се бием за всичките си деца, родени и неродени!

— Вуйчо! Пази всички! Не могат да преминат през тебе… Но не забравяй, че и боговете са тук! Ние никога няма да разберем кой с кого е от тях… Те имат свой живот, ние само се досещаме…

— Поне да говорим с тях… Да ида ли?

— Може те да ни потърсят.

В това време Ветра викна:

— Мамо Друдо, Вишно! Търсенчо го няма!

Хукнах при тях. Но и двете казаха — огънят не е пребъден, мълчан е. Светът ни е в мъгла…

Наистина, откъм стана на боговете се спусна ледена влажна мъгла. А какво е станало с Търсен!

— Не е отвлечен — каза Вишна. — Но не виждам къде е.

Това не можех нито да приема, нито да понеса.

— Радота! — викнах — призови твоите хора!

Радота изписа знак с кривака си и от тримата се показаха двама — Качо и Страхил. С тях още двамата братовчеди от моите места, овчарите Козьо и Тельо, малко улави те, но свестни и добри.

— Качо, къде е онзи непрокопсан Захор!

— Не му се сърди, той за пръв път се гордее, че сам е измислил какво да прави!

— Казвай!

— Не можеш да го видиш като рипне: то капата ти пада! — обясни опулено Козьо.

— Взел е и се е напънал и подул… — Тельо пък дообясни с лице като че ли говори на деца. — Той голям като твоя кон! Обаче скакалец!

— Мене лъжа, тебе — истина!

Радота за малко да убие и четиримата с кривака си, но те викнаха стреснато един през друг:

— Скакалец! Скакалец е измислил да стане, колкото тебе голям! И още пет щуреца големи има до него също!

— И братовчеда Търсен го язди! — Страхил и той не беше много стока, ама рода нали… — На това чудно дете как да не угодиш! Промъкват се те през войската на Гореслав към Димна! Невидими за прозрения!

Затова не ги вижда кака Вишна!

— Той Търсен твоята сбруя и седло си е нагласил, хич се не бой, бате Перо, няма да му убива! Ако речеш — да му помагаме и да го спасяваме всякак!

— Ох, богове, тъкмо сега ли дойде ред и на моя Търсен да му пробият рогца!

— Ние, ако не го опазим — то кой? Нас и змей ни не плаши!

— Че те по наше село змейове на тумби на тумби! И аз ги мамя: „Змеи, змеи, змеи, яла чичовите!“.

— Вярно ли бе, бате? — в един глас извикаха Страхо и Качо с възхищение и пълно доверие.

— Че като е змей душа не носи ли? Мамя го аз, припълзи, току изпърли някое парче сланинка… И аз доволен, и за него нещичко… Все се облажи, че то неговото живот ли е — в жеги и пустош, напукват се те целите, мазничко им дай…

— Опак човек! На, тебе змейовете ти сговорчиви, а кравите ти — бодливи! — Най-сетне Радота прати Качо и останалите при Търсен и Захор-скакалеца тайно да го вардят, но преди това ги разпита:

— Какво намерихте? Какво разбрахте?

— Тези двамата, Козьо и Тельо, научили, че майката на Агна разбрала по приликата, като е видяла Ветра, внучката си, на извора до Змейково; че ти си й баща. И казала на боговете… Така са се разбъркали игралните камъчета.

Козьо и Тельо, както бяха навикнали по ридовете, виком, почнаха един през друг:

— Там бяхме ние, ние сме си от Змейково! Ние ли ще пропуснем, дето има нещо засукано-пресукано! Че ние сме от самото Змейково, не сме, да кажеш, от някоя махала из чукарите, дето още се бръснат с брадви!

— Така си е както казва! От род сме и твоя рода също, знаеш баба Люта ти, няма сега да се излагаме я!

— Остави ти баба Люта, че да е тука, да ни е нашарила задниците с коприва!

— Така си е, за баба Люта няма човек, няма змей, няма бог — кара тя наред! Мен, ако питат, нея най-отгоре бих сложил, я наоколо коприва — не за един, за пет свята наскубваш!

— Видяхме ние, видяхме, ама бяхме улави и не разбрахме!

— Ние и сега сме улави, ама да помним — помним!

— Ти си улав, а пък аз вече не съм улав, само съм умислен!

— Да бе, пускаш си ти мислите на купчинки както овца — барабонки! А наоколо — гола поляна, това си ти, Тельо, не ми се докачай!

— А кой видя на Агна майката, на нашата Ветра баба й?

— Ти, ама ме е срам да кажа къде я гледаше!

— А кой я подслуша?

— Подслуша я — без да искаш, да не кажеш, че нарочно си се присламчил? Ти се беше зазяпал, да не казвам къде, та се хлъзна в калта, спорина се, пльосна се в краката й!

— Обаче я чух какво говори: „Тая е наша, види се, и се види и баща й кой е!“ Така говореше тя и са я чули боговете. Там се скупчили богомолци и странници… Дума по дума — чак до бога стига глума!

— Тя да се покаже също, че е знатна и тя…

— Той моят дядо и той беше знатен!

— А моят не беше ли!

— И да беше, от баба Люта на агънце-багънце кротко повече мязаше!

— Ти, Радота, сега кажи, за кой змей ни питаш? Че са много те! От змей до змей е колкото от гарга до орел! Змеят — той е дебела работа… Моят ми пърли сланинката, па ми топли гърбинката, твоят — свят загърли, па цял го пърли!

Леле, тия нямаха спиране! Добри чичковци, не им се сърдех, че ме бавеха. И — вара-тута — важни неща казваха. Сетих се да питам Козьо:

— Козьо, братовчеде, ти за твоя син Ордан вест ли, кост ли — дали имаш?

Козьо се сви надолу като попарен, затрепери, взе с ръце да си удря главата… Тельо го прихвана, замоли:

— Не го питай, Радота! На колене ти се моля! Не виждаш ли, той само като чуе, онемява и докрай губи разум, такава му е голяма мъката — ни жена, ни дете, ни коте има… Сам-самотува и гладен да гладува, и болен да боледува… Сега ти гледай какво се задава отгоре на всичко!

… Дожаля ми за горкия Козьо… И на — в това време объркано моят Търсен тайно тръгнал при батко си Баган и при Димна през горите и вражеската войска… С тежко сърце ги пратих при Търсен… А и за Ордан си мислех…

Ветра се приближи. Беше плакала, но каза:

— Няма да си бягаме от съдбата, мъжо.

Дойдоха и другите за малко. Решихме да изчакаме до сутринта.

Вишна затвори очи, улови, както си беше свикнала, ръката на Страшо и изрече като човек, който се вглежда и проследява с поглед:

— Ето, виждам я… Тя ще излезе от земята, ще удиви чак боговете!

— Какво виждаш, Вишно?

— Утре ще видим всички. Почивайте сега! Не бойте се за Търсен! Ще ни прослави това момченце! И се засмя весело…