Роман Димитров
Децата на Перун (17)

Глава 5
Размисли-раздумки — полски мехунки

Яздехме бавно, със затворени лица… Само Перко беше щастлив! Свиреше с уста, пееше песни, закачаше се с всички нас. Това някак ни ядосваше, досадно ни ставаше. Беше жив, щастлив, луд. Нещо се беше променило у него, беше като играчките-човечета, които скачат на пресукани връвчици.

Когато бях в града и мислех горчиво там, притиснат от храмове, тълпи, ревящи лъвове, е било така заради предусещането за Перо. Още на влизане, там, в храма-врата, се бавех-бързах заради червейчето в мен, което ми казваше, че нещо не е наред, че нещо съм прескочил. Тогава ми се струваше дреболия, както когато береш гъби-къпини и си мислиш, че май си пропуснал някоя, зад гърба ти е. Не мислех за змея — там всичко беше ясно или аз, или той… Но другото не беше толкова просто. Спомних си игра от детството: мяташ шепа камъчета нагоре, улавяш ги с горната част на ръката и трябва да ги сваляш едно по едно — посочват ти кое — мърдаш с пръсти, с китка, другите се клатушкат…

Поизостанах, Друда препусна редом.

— Мъчиш се.

— Кажи ми. Ти винаги ми казваш, Друдо. С билки не става. С магии и вълшебни криваци — също. Друго е.

— Мини по цялата пътека, Радота, ти можеш да мислиш със сърцето си, виж всяко нещо пак!

От нашия балван насам тръгни… Нещо се мисли-прави, пък ние не го знаем.

— Или не ни казват… А може и никой да не знае! Мисля като тебе.

Минах по пътеката. Стори ми се, че най-важно е да разбера какво значеха трите рева на лъвовете и за люлката.

— Хей, я хайде първо да идем до селото на наша Вишна… Не можахме да благодарим като хората на дядо Даждбог…

Ех, че се зарадва нашата Вишна, ех, зацвърча! Чак пусна на Страшко ръката, те и като яздеха, пак се държаха! Но пак си го хвана веднага де…

Не беше далеч това усойно място… В долината — селото, нагоре през гората — змейската пещера. Тук срещнах щерка си, тук срещнах Вишна, събрах я с моя Страшимир… Тук убих детето на змея и така го предизвиках. Агна и Ветра нявга нарочно донесли тук змейското яйце. Тук живеел наш бог Даждбог, той не ни се разкри тогава. Насам ме доведе Агна, западният вятър й помагаше. Всички знаеха по нещо, а наш Перо щураво се кискаше, докато се подрусваше на коня си.

— Е, сестро Ветро, кажи ни сега кой накара майка ти Агна да носи по тия места змейско яйце…

— Малка бях тогава, малко си спомням. Дали не ни накара самата Мора да го донесем тук точно… Баба ми при Мора служеше… Какво носи Агна не знаех, сега се сетих — но помня, че го носеше внимателно, наистина както за яйце се внимава… Не ми го даваше… Миришеше около нея на палено-пърлено, на горяла вълна…

— Мора! Не съм я виждал и не искам!

— Ама всички ще я срещнем… — тихо каза Вишна.

— Това си го знаем, но ти казваш, че по-рано ще я срещнем?

— Да — каза Вишна и препусна напред. Не поиска после да каже какво вижда, но очите й бяха плакали. Страшко си я хвана за ръката, препуснаха заедно пак. И ни каза:

— Оставете Вишна сега. Тя не гледа всичко, каквото може да гледа, татко! Ти го знаеш!

— Понякога не през брода, а през вира трябва да се мине на другия бряг.

— Моята Вишна не е за неволя, тя е за радост, затова на мене е дадена! — Я гледай, мой Страшко пак заприказва! И Друда се зачуди.

— Мълчи, мълчи, пък вземе да каже, като придошла река зашуми!

— Смейте ми се вие, но това е, което казвам… Малко ли видя до сега Вишна!

— Не се сърди, братко, ние сега сме в почуда и колебание, затова се питаме и си казваме. Нали знаеш гатанката: Мъничко, черничко, на кръстопът лежи, вика: „Месо! Месо!“ Що е то? — Ветра го изгледа весело.

— Трънчето, трънчето! — викнаха всички, даже и Перо…

— Е, това трънче черно и зло търсим, дори да ни бодне, да го намерим, да го знаем най-сетне!

— Тъй, ама не сме на кръстопът… — каза колебливо Перо, позамисли се, пък пак се закикоти…

— Трите пъти дето лъвовете ревали — това е нещо, дето го мисля.

— И аз, тате — съгласи се Страшо. — Третия път не беше за нас то… За Димна май.

— Вие по-назад се върнете, до сам Влас… — рече гневно Друда. — Да питаме ли Даждбог за него?

— Знам ли… Знам ли ги аз тях всичките… — В този момент си спомних какво ми каза Влас някога: „Когато боговете са много, понякога истината е недостатъчна“.

Споделих с останалите, каквото мислех:

— За Влас и Перун знаем… А останалите? Ония по върхарите на дървото — дето са сенки и сме чували за тях само стари приказки от бабите?

— А Даждбог? Какво ли знае той?

— А останалите? По празник минат-заминат, с някое пиле-яре ги облажим, делниците постно вариво им принесем, помолим се… Не сме им май ние точно на сърцата… Чухте нашия стопанин от града какво каза — и нашите, и техните, и общите — другаде са някъде, война воюват… Тъй че богове високо и далеко…

— А с царе ни леко, ни меко… — позасмяхме се всички.

— Може едни нас да обичат, като Влас и Перун, а други — нататък — роднини-съседи…

— Хе, и ние между ритниците!

— Ами наш Перо?

— Може би за него се ритат, знам ли?

— Ще ми се да сме у дома, при нашето оброчище, Радота — каза Друда. — Там всичко ми е ясно, провиждам надалече…

— Помниш ли Пеещия как ни пя за Перо?

— Да, бих искал пак да мине… Ама май дълго ще чакаме…

— Вишна имаме — засмяхме се. — Обичам я тази, ситна-дребна — маково семенце…

— И аз я обичам. Но и с нея не е нищо случайно. Нито с Ветра.

— Ех, твоя щерка е Ветра, как се вижда, Радота!

— И един дядо в селото на Вишна така казваше, по лица ни позна…

— Не на лице само! Също като тебе си крие добрината!

— Сетих се нещо! Щом прилича толкова на мене, не е лошо да знаем кой я е виждал, когато-където е живеела с Агна… Кой е можел да се досети, че ми е дъщеря!

Друда ми даде знак да млъкна, ей го, ухиления Перо препуска насам… Убог, рохък, хлопат му дъските, клопат му дъгите.

— Вуйчо! Вуйно! Ех, че е хубаво! Хубаво е всичко! Кукуряк!

— Перо, преди беше войн, сега не си. Защо?

— Ех, вуйчо! Същият съм, ти си се променил! Дълго съм спал, ти къде беше през това време?

— Бих се със змейове заради тебе и ти пазех меча!

— А-а-а! Ха-ха-ха! — отвърна Перо и препусна напред…

Викнах Ветра да изостане при мене.

— Ветре, спомни си, къде си живяла, къде беше ти, детенце?

Тя се замисли.

— Татко, знаеш ли, животът ми сега е толкова хубав, щастлив, напълнен, че бързо забравям какво е било! Движа се! Намирам едно след друго хубави неща, за които не съм знаела, че ги има… някои съм ги сънувала, пратени ми от добри русалки, без да знам какво са… Забравям дори какво е било там… От едно време като дете помня сънища… А като че ли съм била в ледена висулка. Помня как убих мечката, от която е дрехата ми.

— А Агна?

— Да, беше винаги наблизо. Мисля, че ме е криела някъде до къщата си. Пещера може би… Не беше лошо, но сам-самичка живеех. Наоколо — гора. Носеше ми разни неща. Рядко спеше при мен. Татко, толкова малко помня! Не беше лошо, но хубавите неща бяха малко. Дружах си с една сърна, тичахме…

— Нямаше ли хора там?

— Имаше някакво оброчище. По-надолу на поляната. Идваха хора: да се помолят, да си налеят вода.

— Виждаха ли те?

— Сигурно са ме виждали, и аз оттам си наливах…

Казах й за подозрението, че може някой да я е познал като моя дъщеря. Обеща да мисли, да си спомня.

Добави:

— Татко Радота, хубаво ми е с тебе! — ех, кажи ти, братко мой, кой баща няма да разтупка сърце! — С тебе, с вас заедно — живея… Наваксвам самота, живот в дебри-усои… В града там, какво нещо! Беше ме страх, беше ме срам… Татко! Смешна ли съм с тоя мечи кожух?

Спомних си пак Влас: Ти си небето, небесния бог, те са Радота… Ето това също трябваше да обмисля… Къде се е понесла душата ми? Кой я търси, кой я пробва, кой се заменя с нея?