Роман Димитров
Децата на Перун (19)

Глава 7
На небето си е пак с ливади

Ех, летя, летя! Хубаво е и нагоре, нагоре, по-бързо от хвърчилата ни със Страшо нявга! Мечтаехме си тогава да литнем, мечтаехме да ни дигне орел от татковата свита, но ето как се случи, с люлка летя! Кукуряк! Как да съм знаел такова нещо! Не слушах вуйчо, като разпитваше Вишна, но както и да гледаш, дядо й — майстор! Кукуряк, кокиче, мак — шетба май ще шетам пак! На небето, ето гледай, идва!

Чудил съм се — какво ли има по него, а то, гледам — пак ливади с билки, реки с риби, моря с кораби, планини с пещери! Аз ли така виждам, така ли е наистина, но тревата е червена, морето е жълто, планините са черни и тук-там със син сняг.

Защо пък да е така? Небето си е синьо…

Не знам, нищо не знам!

Долу хора няма, това виждах — това знам. Вуйчо Радота сам-самичък броди с четирима още и трепе скверни змейове. На мама в селото — пълно с хора, татко — цял свят коландри, а край вуйчо — никого няма! Кукуряк, защо? Какво ни е различното с вуйчо, една кръв сме? Никакви хора няма. Сам си е господар той. Аз друго чувствам: роден съм да живея с хиляди хора! Пълно с хора, харесва ми, ей ги там, небесни хора, шават в другия край на друма, оттатък моста, чакат ме. Искам да се смеся с тях, да се гледаме, да се притискаме, да се радваме, заедно да седнем да си говорим! Колко сам съм бил на земята, чак на луд се направих и луд станах.

Тук хората от морята жълти, от планините — черни, червени хора от равнините… Така се разбират кой откъде е, а мене ме гледат розов-бял, като деца ми се радват! А и аз май се радвам като дете, че съм на небето! Кукуряк! Татко ми Перун един път ме заведе в двореца, на Пирин, майка ми — и тя в нейния веднъж само. Те искат при хората да живея, а хора да няма наоколо. Разбирам аз, страх ги е, казва се, дано не ти се случи онова, дето ти го мислят майка ти и баща ти… Затова я да съм под крилото на вуйчо Радота, вуйна ми Друда. Какво ме опазиха, змей ме стъпка… Аз съм си виновен де… Сега изведнъж виждам — имам жена Ветра, снаха Вишна… В града там живеят, всички мене виновен сочат за съдбата му! Мене кой ме уважава, кой ме бръсне за слива…

Ама и аз им се преструвам колкото мога!

Не знае никой, че докато бях на долната земя в калта, можех да мисля. Нека не знаят още, че се присетих неща, дето не са и помирисвали…

Но знам, че много ми се струпа на главата, скърших се… Може би не се преструвам, ами наистина съм убог-рохък, пустословен и окаян. Не знам. Не знам. Сарака тики, тики, меч си прави от тръстики… Не разговарят с мене, но да видим тук, в небесното царство, какво ще ми кажат… Те ме обичат, толкова много ме обичат!

И искат да ме отстранят от живота! Майка ми я е страх за мен. Баща ми е надалече. Вуйчо се бие да ме опази от живота. Ветра ми е наречена за жена, но се пази от мене. Каза да се открием и заслужим, къде е?

— Хей! Белокожко! — мене май викат! — Приближи се, не се бой!

— Какво да се боя, аз от змеище ядох бой, в земята вби ме на половин човешки бой!

Там, оттатък моста, се засмяха.

— Знаем, те песен са ти извадили вече: „Газен Перо, тъпкан Перо плувнал си е под земята…“. Чак тук я чухме… Ти си бял като наша Мокра! И бърбориш на нейното наречие!

— Идвам, окаяни небесни люде!

— Ела, нещастни земни човече!

Всички се засмяхме и се срещнахме доброжелателно и дружелюбно.

— Ето я твоята земна Мокра!

Обърнах се и я видях.