Роман Димитров
Децата на Перун (27)

Глава 6
Към Димна. Злото, изсулено през процепите

Цар Гореслав беше жесток и несправедлив, каквито боговете искат да са царете, но не и глупав. Никой не ни потърси, не се мярнаха стражи и царедворци, оставиха ни на мира. Не бяхме лъжица да загребва с нас, хем ние само десетмина с четирите деца, а за Гореслав пееха вечер, преди да затворят градските порти: „властва, велик, над света, над людете и тварите му…“. Заедно с тълпи търговци, богомолци, занаятчии, наемници, пътуващи пророци, които непрекъснато посещават този свят град, се наредихме да напуснем през завардените порти.

До мен тъкмо един чорлав дългуч се възползва, че бяхме спрени, докато се смени стражата, а това в тревожни смутни времена трае дълго. Изстъпи се той, па се виком-провикна в изумена лудост:

— Ето колко струват царщините! Животът на хората струва по-малко, отколкото животът на хитроумни златни лъвове, които да казват кой идва и кой си отива! Това десет верни човеци могат да го свършат, това сто златни лъва, колкото и да са вълшебни, не могат да направят както трябва! Злото се изсулва през процепите неусетно! Но мълва се мълви за тези проклети кумири, песни се пеят, децата учат имената им наизуст! Кой ще пее песни за десет кирливи съгледвачи!

Казвам ви тази притча, че да се замислите за сърцата си! И вие давате мило и драго за златни лъвове, а за истински верни помощници нехаете!

Ще попитате — а кои са тези помощници?

Ето, казвам ви, тези помощници, тези съгледвачи са по-силни от лъвове, чуйте, това са вашата вяра и вашата свобода! Който вярва — е свободен, който е свободен — в него стои като скала вяра! Чуйте пророчеството! Никой бог няма да обърне гръб на тогоз! Вярвайте — и ще сте свободни на една маса с боговете!

Мислех си, докато хората дюдюкаха, замеряха с гнили репи или унесено се просълзяваха на колене, че тук е град и царство, място на стеснени хора и може би тези думи се хващат и поникват, но в нашите дъбрави, където хората от памтивека се чуват от рид на рид, постъпват привично и където боговете от памтивека са свикнали с това и не са придирчиви, такива думи не са нужни… Майка ми дои кравите и биволиците, баща ми се грижи вълците да не ги издушат, имаме ли време за вярата и свободата в себе си? Сигурно, затова всички ние, дори децата, жадуваме да се върнем там и да се успокоим в ежедневието си. В истинския слитък свобода. Вътъкът на живота ни.

Но накъде върви светът — не се знае. Може да сме диви, сурови, неодялани, знам ли дали Тревна няма да мечтае за стъклениците с ароматни масла, пурпурните тъкани, изкусните накити, а Меда за тържищата с тълпите, които й се радваха, двете — за опиянението, което предизвикваха; дали Баган нямаше да тъгува по конните и пеши строеве, по битките с нахакани мъжаги, които побеждаваше и със слово, и с меч…

Само Търсен е обзет от щастие винаги и навсякъде. Той може да намери радост и мъдрост във всяка тревичка.

Тълпата ни люшна напред, децата, разтърчали се наоколо, се прибраха, закрачихме, докато стигнахме досам градската порта под лъвовете.

Ето ти го Сердан, нашия помощник и млад капитан, светят му очите, стърчат му ушите, както Меда казва, че и показва за него… Тревна го приближава и с най-невинен глас:

— Здравей, Сердане! Дали не си гладен вече по това време?

— Да си жива, Тревно, гладен съм! — прихваме да се смеем, защото всички знаем, Сердан е слаб като клечка, а винаги е гладен като мечка! Това Търсен пък го пее за него… Обичат си го, истина е. Но децата непрекъснато го поднасят — умът му хвърчи по сглобки и дела, длето и тесла — не може да се усети. Той им угажда, развежда ги из кораба, показва им всяко кътче. Вечер им сочи звездите, по които се води кораб, учи ги на благодатните ветрове.

Тревна му дава хляб и пастърма, Сердан нагъва, ушите му плющят. Добро момче, морско момче — направи ни кораб за чудо и приказ, събра умели моряци и ето, млад, пък капитан, напълно заслужено.

Бързо сме се натоварили, корабът ни се люшва извън залива към открито море. От левия борд скоро виждаме стана на Димна: огромни кръгове от шатри. Войници под оръжие носят стража, други спят или се обират с белязани камъчета, ковачи диплят мечове, точат остриета, подковават коне, войскови коняри прогонват сбруи, колесничари гласят бойни колесници и обозни талиги, целители варят в мас билки за мехлеми, кашавари колят, пърлят, дерат животни, дим до небесата, армейски жени-търговки хвалят стоки, пък и себе си, очите им святкат, ръцете им шарят, чародеи, навъзници, обавници^[1] заклеват амулети, навързват ги, мрънкат-мърморят вълшебните си думички. Оградили се с разпрегнати коли и вбити колове. Отвън конница, по стотни, препуска към хълмовете пред невидимата откъм нас главна порта на града.

Което не виждаш добре, го предполагаш, защото го познаваш. Познавам радостната врява и възбуда от предстоящата война, от предвкусваните битки… Станът както винаги прилича на сметище от свирепи надежди да убиваш и колиш, тъй както полето след битката е леш не толкова от пронизани-заклани, колкото от същите надежди и въжделения.

Половината от препусналите конници, от пешаците зад оградата ще умрат или по-лошо, ще кретат безноги, безръки, слепи. Оцелелите ще си бранят плячката и няма да знаят какво да правят с победата — или тя няма да им принадлежи по чин и сан…

Изравняваме се със стана на Димна, слизаме с лодка на брега. Отдалече са познали кои сме, получили са заповед, отварят порта от преплетени пръти, стражата ни прави път право към червената шатра на Димна.

Димна бе, както са ми разказвали, невисока хубавица, някъде над тебе се взира… Пораснала сигурно от времето, когато са я срещнали моите, облечена богато, погледне ли те — погледът й властен, без да е жесток и презрителен като на цар Гореслав.

— Да сте живи и здрави побратими и посестрими, и ти, Перо, дето те спасяваха от змея! Спасиха тогава и мен! Знаех си, че ще се срещнем пак!

— Каква мъничка беше, Димно, на времето, пък сега царица ще ставаш! — възкликна Друда.

— Каквото е трябвало да бъда, това ще стана, лельо Друдо!

— Дано! И дано…

— Какво?

— Леля ти Друда не обича хора да погиват, Димно! Защо си се надигнала така страшно, сине?

— Чичо Радота, ти ме спаси, когато умирах — и не толкова от студа, седнала на снега, а от злобата на цял рой зли същества…

— Ти тогава нищо не каза…

— Злобата сега пак се е надигнала, хора! Тогава какви ли не плътеници и караконджовци успяха да завъртят всичко така, че лъвовете да изберат мене! — Димна се разплака горчиво. — Толкова е несправедливо, мамо Друдо! Татко Радота, такава лъжа се създаде! Унижиха ме!

Малките Тревна, Меда и Търсен я прегърнаха да поплачат с нея. Баган протегна ръка, Димна я улови:

— Благодаря ти, че ми вярваш и ми подаваш ръка, Багане! Ти искаш ли да останеш при мене в моята войска? Аз искам, ти кажи!

Баган се обърна към мен и Ветра.

— Пускате ли ме, мамо и татко, да служа на Димна?

— А ти искаш ли, Багане? — но нямаше нужда да отговаря с думи наш Баган, тъй му святкаха очите…

— Кажи, Димно, преди да си тръгнем оттук и да си оставим сина при тебе — какво се е някога случило? Казахме на цар Гореслав, че няма да се бием за него. Но и за тебе няма да се бием. Нека поне знаем за всичко, Баган ти оставяме, сина ни!

— Войска от зли сили, водени от Мора, опитва да пробие този свят за слава на смъртта и отвъдното. Перо, ето защо така постъпваха Влас и Сварога, че и Даждбог… Затова Мокра със стиските съдби на хора и богове трябваше да заживее на небето… Мисли за това… Бог богу око не вади… Има много още…

Затова бяха истините прекоросани, беше изкаран Гореслав наследник на царството в града там, като беше той само един пастир и изкусен свирец. Русалките го харесваха, обичаха да им свири по хорища и по русалии… Но град ли е, то не са само свирни и песни, то са пари и корони… Нищо не става както е в едно семейство. Не е като в кошер подредено. Там снежинките как се завъртат — не ти е дадено да познаеш, пък ти си вярвай, че виждаш откъде духа вятърът! Моите равнини до заливите и те вече живеят така. Идва и във вашите дъбрави, Перо! Не е лошо, не е добро, друго е, братко.

Та Гореслав… Нали знаеш, хубав мъж и до небето прокопсва, но накрая не скопосва… Той е умен, грижеше се за мене, но като се усетиха в сила, всичките тези уроди, мъжки и женски откъслеци, го настроиха срещу мен, изпиха му ума… Налепиха гнила плът по сенки, по мъждукащи нощни светлинки, по неясни спомени, хората повярваха, той повярва…

Заградиха реката на времето, отклониха я по русло, където не е определено да тече…

Има още много, казах, но сега не мога да ти разкажа всичко… Искат да укрепят този град като седалище на злото и злобата… покруса и ужас, това искат… Татко Радота, там, където ме намери, захвърлена и унизена, не ми беше мястото. Ти ме спаси. Ти разяри небето. Мислеха, че като унижат и Перо, светът ще е техен… Но не стана така. И няма да бъде така.

Събрах дружина верни хора, войска, повела съм ги да си възвърна града. Ако успея, ще се съберем да празнуваме.

Тези нечовеци и нехора и вие ще ги срещнете, да знаете! Пазете се!

А за Баган не се бойте, ще го пазя и от майка му повече… — Димна се усмихна и погледна към Баган, който мереше доспехи. Како Ветре, щом съм аз до него, все едно ти си до него, да знаеш! — Ветра тревожно я прегърна, целуна челото й, а Димна — ръката й.

Вишна се взря над главата й:

— Ех, момичке-царичке, посестримо, много беди ще преодолееш! Ти ме предупреди да пазя Страшо, сега аз ще ти кажа какво виждам за тебе, калино — не можеш да убиеш змията, без да помогне родата…

— Разбрах те, како Вишне, благодаря ти за думите — каза тихо Димна.

Ние, другите, всички гледахме-мигахме като мишки в паспа̀л, не ни беше ясно какво си казаха двете.

— Не е важно кой ще бъде цар, как е справедливо, как е несправедливо, мили мои хора! Важна е наредбата на света, важно е да се научим да литваме като птици през есента и да можем да се върнем през пролетта! Благодаря ви, побратиме Перо, посестримо Ветро, че пуснахте Баган с мен! Знам, че не ви е лесно, но без него щях да съм неуверена. С него — ще провиждам и ще пребъда!

— А — щастлива ще бъдеш ли с него? — все пак попитах.

— Не съм родена да препускам по бойни полета с насочен меч, бате Перо! Родила съм се да бъда негова, а той да е мой! Ще видите как грее нашата звезда, ще се радвате! Аз го знам, той само го усеща, но ще го научи! — и откак познавах Димна, за пръв път се засмя щастливо. Прегърнах я братски. Тя яхна врания си кон.

До нея Баган с нова ризница, препасан с меч, дорестият му жребец гази нетърпеливо — как го гледаше Димна нашия син Баган! Всички едно и също видяхме, веднага разбрахме: за малко време много беше пораснал и такава лика-прилика си бяха с Димна, че всички го виждахме, само той — както си е в нашата рода — не…

Тръгнахме си. Кой баща ще спира детето си да литне от гнездото!

Харесах тази момичка, напомняше ми по смелост моята Ветра. Докато се качвахме на кораба, видях как се строиха пешите воини и потеглиха в строй към града, още конници ги последваха и засега най-отзад наш Баган редом до Димна — един до друг като два млади леопарда…

Но си ми беше мъчно.

Красотата им ме прониза с обич и болка.