Роман Димитров
Децата на Перун (28)

Глава 7
Земни процепи, морски валози, човешки нежности

Сердан насочи кораба в открито море. Силният вятър, пяната по разтърчалите се вълни подсилваха усещането, че най-сетне наближаваме нашите дъбрави. И родените там, и тези, които не ги бяха още виждали, се стремяхме към тях. Към тях, натам!

Наближавахме устието на реката, която изтичаше от нашето езеро и се вливаше в морето…

Времето не беше хубаво. Хоризонтът се разми, пропадахме между големи вълни — спомних си Мокра и думите й — Сердан показа на какво е способен. Момчето управляваше кораба ни ловко, Меда го хвалеше, че лови с платната и въздишка на мишка… Той се хилеше доволно с щръкналите си уши на похвалите, нагъваше кой каквото му беше поднесъл…

Радота гледаше мъглата, довличана от ветровете и пъшкаше — „Ех, не може без буря…“

— Радота, няма по-смел човек от тебе, не съм виждал такъв! Но все се оплакваш от това и онова, че не е както трябва!

— Не се оплаквам, Перо! Искам всички да са добре, искам да е защитено племето, света, боговете, животните, дърветата, тревите! Една трева да е накриво — и вече мърморя, прав си!

— Но той светът така е устроен!

— Ти пък, Перо откъде знаеш?

— Тъй мисля. Говорих и с богинята Мокра на небето. Не ми е казала точно това, но каза, че колкото и да предпазваш света, не знаеш кога ще се килне — дали ще си юнак, дали ще си бог…

— Недоволствам, защото сме свободни хора ние и искаме всичко да е наред! Но може би си прав, сине, може би съм станал мърморко, защото остарявам, към пасищата на Влас гледам… Старите хора са тревожни и мърморят, защото скоро ще ходят в друг свят и виждат всичко тук много подробно… Както и да е! Свободните хора могат да постигнат всичко! Длъжни са да искат!

— Ти пък! Мъж в силата си…

Друда, която беше наблизо, се изкиска.

— Вуйчо ти Радота, ако не се оплаче, няма да е той… А че е мъж — мъж е! — и пак се изкиска…

Радота я погледна.

— Друдо, като се смееш така — то все нещо се случва!

— Така е! — разсмя се Друда още по-весело. — Даже вече се е случило!

Децата ни наобиколиха, почнаха и те да се смеят… Ние, мъжете от рода, трудно се сещаме за семейните неща, но добре, че беше Вишна да рече:

— Баган го изпуснахме, ама пак ще сме десет!

Всички разбрахме, зарадвахме се, поздравихме Радота:

— На, видиш ли, вуйчо, има и хубави неща на този свят! И не са тъкмо старешки…

Радота толкова се зарадва и обърка, че не можа да ми отговори — гледаше си той Друда Билковита, друго не чуваше.

Седнах на носа, загледах как порехме водата. Дойде моята Тревна. Прегърна ме изотзад, подпря буза на рамото ми. Обичаше да я люлея така, докато й пеех „нейната си“ броенка:

Тамо във гората — раз, два, три —

има три мечока — един, два, три.

Първия Тревна на трици го стри,

вторият избяга, третият се скри!

Тамо във гората…

— Татко!

— Кажи, дъщеричке-свилокоске!

— Татко, всички тук какви герои са! И ти… Всички сте като от песните излезли! Дето по празници ги пеят… А пък аз не съм! Ти такава обичаш ли ме — меч не въртя, щит не мога да нося, да не говорим — копие да хвърля… Татко, сигурно не ме обичаш!

— Ех, щерко, как може да не те обичам! Ами че на света няма по-хубава от тебе! Такава красавица си ти, че кой не ти се чуди и благославя! Видят ли те, мнозина сълзи им излизат в очите, аз като те погледна, стисне ме нещо за гушата!

Сърцето ти добро, душата ти край няма, ей също тревите по ливадите развени! Тревно, на сърцето ми си, сине! Всеки е различен, ти пък си това! Ти си нашето чудо! Такива са моите деца — и ти, Тревно — че всяко е като подарък и за мене, и за света!

— Татко Перо, нали не ме лъжеш, за да съм спокойна? Това ли си говорите с мама Ветра? Аз наистина не правя същото като другите! Различна съм! Друга съм, тате, мъчи ме, срам ме е!

— С нея говоря, разбира се! И тя се чуди колко си необикновена! Нали знаеш майка ти колко е пряма! Тя никога няма да каже нещо ей така, да угоди и успокои!

Ние сме свободни хора, Тревно! Всички тук! Погледни, винаги сме правили това, което сме усещали, че ни тегли! И ти си свободна! Може ли да не те обича човек? Добре, кажи ми, аз те виждам, ти често се затваряш нейде в себе си. Какво виждаш там? Какво те влече, Тревно?

— Татко Перо, нали няма да ми се смееш?

— Няма да ти се смея, Тревно, как да се смея на моето си дете?

— Татко, аз искам да обичам! — и веднага захлупи очи от срам тази моя Тревна…

— Ами… хубаво, Тревно… Какво казваш ти, как — да обичаш? Кого? Какво? — пообърках се.

— Не знам, тате… Нощем чакам, накрая той идва… Стои до леглото, гледа ме… Аз го харесвам, тате, но той нищо не казва, не прави нищо, гледа ме само… Кой е той не знам, знам, че ме омагьосва той, че някак се скършва нещо в мен, нещо се изплъзва от сънищата ми и от дните ми… Изпива ме, тате! Това ли е да обичаш? Да обичаш като болест-треска ли е? И искам пак да дойде следващата вечер в съня ми. И денем мисля за него, искам да го накарам да ми говори, да се обърне към мене… Тъмен е…

Тревна плачеше отзад на рамото ми. Не е работа дъщеря да плаче на бащиното си рамо! Това не е свободата, която имам и искам да й предам! Люлеех я леко, мислех…

— Не е лесно да се каже, Тревно, кое е любов, кое — нещо друго, измамно, светът ни е коварен.

А обичта на момиче на твоята възраст често няма лице, детето ми! Чу Димна, злото се изсулва от процепите… Я ме остави да говоря с вуйна ти Друда Билковита…

Но това е едно, а дето се мъчиш, че това не можеш, онова не можеш — не го мисли така! Всеки може нещо различно, ето, ти обичаш. Да не мислиш, че всеки може? Помисли хората от града как ти се възхищаваха!

 

 

Друда внимателно ме изслуша, пък накара един моряк да изнесе на носа бъчва с вода.

— Нощес да си тук с Тревна заедно. Заставате, не мърдате, нито думичка не казвате — нито ти, нито тя, гледате само, слушате!

— Добре, вуйно — отговорих и в този миг се чу викът на Радота:

— Гледайте пред вас по носа!

Погледнах — що да видя! Морето пред нас, малко вляво от посоката ни, се поду, набъбна, дигна се нависоко водно кълбо, отдели се от морето, литна над нас… Виждаха се ясно риби вътре, но първо се виждаше нещо огромно и свито на кълбо.

— Ох, деца, познавам този цвят! Змей е това, но какво прави тук?

— Това ли е Змей от Дълбокото? — попита любопитно Търсен.

Ние изкрещяхме:

— Тревно, Медо, грабвайте Търсен, крийте се долу! — в това време всички вече мятахме копия и стрели нагоре над нас.

Да, змей имаше вътре, свит като бебе в майчина утроба! Какво чудо беше това!

Грамадната морска капка високо прелетя, недостигната от стрели и копия, сниши се, цопна… Морето я глътна — и нищо! Все едно нищо!

Гледахме се като попарени. Почваше онова, за което Димна ни беше предупредила.

Страшо рече:

— Казвах аз: „Никой да не знае корабът ни де ще плува“, но някой ни е видял!

— Някой е прозрял, някой е видял! Не само аз имам дара на богиня Мокра… Възпирам се, не гледам всичко, но други може би не са свободни като мене… — Вишна гледаше назад, където се скри кълбото и още се виждаше малко пяна.

— Напред, деца! Каквото и да се случи, няма да спираме! Ей на — бива ни да въртим оръжие, не сме лесни! Само Ветра колко струва! Сердане, не се отклоняваме, сине!

И продължихме, учудени и разтревожени. Не беше на хубаво…

— Това е началото — каза Ветра.

— Май покрай морското село Змейково минахме — добави Страшо.

— Радота право казва — не бива да спираме за нищо, докато не стигнем у дома — Друда се усмихна на вуйчо. — Хем понякога криво седи!

— … Ако дотогава то не ни спре… — довърши Ветра през смях. Тя сега се смееше много и пълнеше сърцето ми.

— Тогава вече отвързваме Търсен, насъскваме го и го пускаме да ни оправи и спаси! — Меда това, размахала ръце също като Търсен…

Заляхме се в смях, а Търсенчо, милият, се мушна в майка си и я пита:

— Защо сте ме били вързали, мамо?

Разнесе се гръм, изскочихме горе, бурята кипваше наоколо…

Сердан ловко управляваше между вълните и все пак те се вдигнаха толкова високо, вятърът — толкова силен, че ставаше все по-трудно…

— Близо сме до устието на реката! — викна Сердан. — Вземете децата, слезте на брега, вървете, ако всичко е наред, ще ви чакам в устието! По-добре така!

Послушахме го, макар че не беше лесно да се прехвърлим в лодката, да стигнем до брега. Но със Сердан всички морски неща ставаха по-лесно. Докара ни на брега, мокри от глава до поли, но живи-здрави, завлече с моряците багажа ни под скален навес, върна се на лодката и хората му спуснаха веслата. Лодката се килваше на всички страни, той стоеше обаче изправен като свещ и ни се усмихваше.

Че като изплака Меда:

— Ние се спасихме, него го затрихме! Сердане! И ти ей сега да слезеш!

Но Сердан вече не можеше да я чуе, бурята беше страшна, отдалечи се. Че като ревна наша Медана-горкана, хайде да видиш! Кукуряк! Дето най-много му се смееше! Всички я повлякохме към сушината наблизо.

— Искам си Серданчо, къде го пратихте да се дави!

Тревна й каза най-важното:

— Медо, не реви, ти си с него сега, заедно сте, нищо не може да му се случи! — и ха сега пък тя като ревна…

— Деца, деца, колкото и да обичаш, не може да жертваш целия свят! — Ветра също се разплака…

Леле! Насметох ги трите, притиснах ги, мокри до кости, а дъждът не спира, пада върху нас като из ведро.

— Нека не наказваме свободата си! Ей ни тука с Търсен, и ние ласка чакаме! — Търсен като се чу, веднага се заби като козле в тях трите, прегърнати да си поплачат и им каза:

— Не плачете! Дъждът спира вече!

Усмихна се моята Ветра, протегна ми ръка и каза:

— Не само вие двамата…

Кукуряк! Вишна се засмя наблизо:

— Да, и вуйна Друда, и Ветра, и аз си имаме грижи, така си е!

Аз, Страшо и Радота се втрещихме, добре, че четвъртият мъж, Търсен, се обади:

— Не плачете и нямайте грижи! Ето, спря дъждът, ви казвам! И след малко ще набера диви ягоди за всички да има!

Раздигнаха се мъгли, морски мътилки, ветрове и дъжд, показа се стреснато слънце, измъкнахме се от дупката си като зайци, погледнахме дългата равнина преди устието на нашата река. Дедите ни са вярвали, че от гората нататък почва Крайсвят. Вярваха, че отсам могат да разменят насъщни думи също като сечива и храни, а оттатък — не можеш да говориш, думите се вцепеняват в мълчание, в обречена немота… Не стъпваха отвъд моите хора. Зло място, придебно. Разказвал ми е Радота как точно там, омагьосан, се е щурал-лутал с Агна… Страх го бе, че някой ден ще си спомни как е разговарял с мълчания. Някога Влас ми е говорил за там, за отвъд, като за сетно блужение — невярност към истинските богове. Там е примамила Агна Радота на блудопитие — пир, подбуждащ към блудство, шепнеше той за ужаса да познаваш в мълчание.

Мислех, че затова го посрещнаха като мразен нежелан гост боговете, както видях по-рано чрез Вишна — защото са решили, че с Агна са създали Ветра, в Оттатък Свят, за бунт и смут всред тях. Затова се държаха така с нас…

Цялата местност се наричаше Крайщник — краен земен скут, отвъд който е нищото, (а и заради залъка, който един древен бог някога изпуснал тук…). Щяхме да прекосим Крайщника за два-три дни, преценявах. Ако всичко беше наред с кораба на Сердан, той за ден щеше да стигне на място. Трябваше да тръгваме, но исках първо да си налеем изворна вода, да съберем гъби, да потърсим мед, да половуваме зайци и птици… Пък и исках през нощта да видим какво може Друда да направи за Тревна.

— Утре ще тръгнем — обявих, — сега да починем.

Аз и Страшо навлязохме в гората, Радота остана да пази жените и децата.

Намерихме пчелин в дънер, опушихме пчелите, взехме мед, намерихме после горски ягоди, хайде подир тях, пък гъби… А щом изхвръкна яребица, двамата със Страшо едновременно я уцелихме с лъковете… Ех, като в юношеството ни! Така се надпреварвахме тогава. Но най-често едновременно улучвахме.

— Страшо, помниш ли онези времена?

— Помня, Перо, за нищо не мислехме, мечтаехме само да си дойде татко Перун и да не е наоколо мама Дуда, че да ни хвърли той някоя и друга светкавица…

— И Влас ни даваше да яздим конете му…

— Ловувахме много, помниш ли моя пес Вихър?

— А моя Мурджо? И на татко Радота — верният Шаро!

Като отидоха всички на война, Шаро застана долу на пътя и не мръдна оттам, докато не се върна татко.

— Носехме му храна-вода там, хапваше-пийваше по малко. Едвам-едвам беше жив… Щом зърна татко ти, скокна, завъртя опашка, лавна по конете… То ни казваше какво е да си верен, хем безсловесно…

Всичко помним, Страшо, лошото сме го забравили, като войник, дошъл си от война… Поднесат му вино, той разказва весели случки, все едно наоколо му не е било смърт и болка.

— Имаше лошо, да. Когато тръгнаха боговете на война и останахме сами. Но пак хубавото беше повече!

— Да, промъквахме се да дърпаме на обърнатозъбия тигър опашката, че да се изфукаме на едни житомамници…

— После те ни откраднаха ножовете! За какво им бяха? Да откраднат нещо, ей така!

Двамата се заляхме в смях.

— А ето сега ще ставаме бащи… Ти си вече баща, ще се науча и аз. Като те гледам с четири деца, пълниш ми сърцето…

— Ех, Баган го изпуснах, а имаше още да го уча този въртомечник… Дано да е добре — на война е! Страшо, искаме ние да сме обикновени, да си гледаме децата, да си човъркаме земята, но не ни се дава то, не ни се дава лесно!

— Бате, я виж, я гледай натам! Ето ги, леле! Я ги виж нашите дружки, същите, от едно време!

Гледай ти! Сякаш през всичкото време са ни чакали тук! Стоят и ни се хилят… Не руси, а жълти те… не усмихнати, а озъбени, уж гъвкави, а ходят накриво, патраво. Вярно казват, че лъжата с тия къси крака далече не може да стигне!

— Момчета, откога ви чакаме!

— Как разбрахте, че тук ще се появим!

— Тук ни оставихте последния път!

Тия, личеше си, набързо са ги смацафрацали, набърболескали и натирили да ни намерят: врява да вреват, смях да смехуват, лъжа да лъжуват… Потреперваха, усмивките им висяха като опашки на уплашени псета, хилеха ли се, устите им наистина до ушите стигаха, пък после не можеха да се затворят навреме… Едната, като се обърна, що да видим със Страшо — отзад не ги бяха тъкмили изобщо, нерендосана дъска се виждаше… Правехме се, че всичко е наред, изчаквахме.

— Ами хайде да дойдете с нас нататък, в гората… Мека трева има, сладки плодове…

— Че да дойдем… водете ни… — все нещо трябва да ни води из света, па ако ще и тази подигравка…

Те се ухилиха лакомо, обърнаха ни дъсчените си гърбове, затопуркаха пред нас кара-вара като че в кратуни стъпваха, щастливи, че изпълняват задачата, че хей на колко хубаво са ни измамили… Тъжно беше.

Понякога и доброто е глупаво и грозно, но злото — винаги е такова. Злото винаги е жестоко, винаги се наслаждава на мъките ти. Злото не може просто да те убие, както доброто просто подарява, не, то иска дълго да се валяш в праха с избодени очи. Защо е така — не знам. Мерите са различни. Може би, за да се измамят очакванията ни докрай, да изживеем напълно разочарованието. Да повярваме, че светът ни е задънен, с нерендосан дъсчен гръб като техните…

Изобщо, почваше се. Защо така глупаво? Не можаха ли нещо по-прилично на истинско да спретнат… Но карай да върви, тръгнахме след тези оживени плашила, да видим…

Колкото по-навътре отивахме в гората, толкова по-сенчести ставаха ливадите, толкова по-гъсти храсталаците, толкова по-заглушени звуците. Докато те изчезнаха, докато пристъпихме в пълното мълчание на злата магия, всред разискрените сенки на завистта и омразата. Колко ли дълго бродихме из преобразяващата се гора, колко ли изчаквахме от гора да се превърне тя в кълчищна бърканица от стари сплетни, задрямали отмъщения, сгрешени вълшебства, кьопави пророчества…

Почнаха да се обръщат към нас старите дружки, пламнаха зелено очите им, разчекнаха усти до ушите, вече и не опитваха да ги затворят, остри зъби щръкнаха като колове във вълча яма, замърмориха, дъхът им кисел, като клисав хляб. Как им се щеше да се втурнат стръвно да ни хапят, лакомо да смучат душите ни до нерадостна смърт! Тежкото и тъжното беше, че и ние ги лъжехме, че им вярваме, и майсторите им са ги лъгали, че са ей на толкова истински — кой няма да хване вяра! Със Страшо, също както с яребиците, но този път с криваците, изписахме еднакви тайни знаци по въздуха, житомамниците се сгърчиха, изтляха без пламък, без дим — косите им припращяха, те почерняха, стриха се, разпрашиха се на сажди край пъновете.

Но едва сега започваше. Коя бе силата, узнала, че толкова ще издържат тези две? Кому се щеше дълго да гледа как се борим и загиваме накрая?

— Страшо, да покажем кои сме, брате мой! — изревах аз, запратих огън по измамните дървета и престорените ливади.

Лумна всичко, разкриви се като озъбено, пропука като горени въшки. На свой ред Страшо със знак ливна яростна вълна, разпени се тя, сгъна се, търкулна се, смете лъжливите отломки, оттече се към истинската пропаст със зъбести канари по дъното, прикривана досега от измамна, престорена гора. Двамата знаехме какво е гора, която ти дава мед и боровинки, в която може мечка да те сръфа или вълци да те погнат — и такава, която престорено те мами към безчестна смърт.

Ето, чухме шепот на колдуни и чародеи, злата магия се счепкваше с нашата, по земята се търкулнаха сплитки от прозрачен лед и гранива лой, от майски цвят и сухи тръне, край нас жвакаше и пращеше, а се добави мрънкането на лакоми шептуни и баячки, мърмореха си и думите им се превръщаха в оси, стършели, щръклици, литнали изпод носовете им. Пърлех ги със светкавици. Страшо изтегли меча от Сварога и също както в двореца на Гореслав, страшен, леден, съсредоточен, устремен, със смразяващото си единствено движение пореше и цепеше на две, обезглавяваше и кормеше наобиколилите ни върколаци и караконджовци. Хвърляха се към него, той замахваше и се чуваше първо сухо метално свистене, после мокро и лигаво мляскане от съсечена мерзка плът.

Размахвах и аз меча си, цепех насмуканите с кръв като дървеници таласъми и плътеници, тя рукваше и пръскаше наоколо. Кървавите пръски стигаха лицето ми — не горещи като плиснала човешка кръв, а ледени, омагьосани в гъгнивите гърла. Обземаше ме ужас, че докато наемниците гъргореха, насечени от нас, докато мреше злото, то самото потичаше из жилите ни, защото причинявахме смърт и се радвахме, че оставаме живи и невредими, победители… Радвахме се на самата вражеска гибел. Право казваше вуйчо — някой път змеят ще е Радота, аз ще съм змеят… Права беше и злата Агна — доброто все изостава, крета подир злото… Пиявици като тия са винаги повече от пчелите-майки. И Мокра беше права: ограничиш ли свободата си, злото печели и се радва! Дори и когато справедливо унищожаваш злото, то пак прониква в тебе и така властва още…

— Страшо! Някой иска непрекъснато и все да убиваме!

— Да ги сечем, бате!

— Те ни мамят така… Искат да се озверим и да оскотеем, брате! Искат да се заличим!

— Какво сега?

— Да спрем!

— Ще те послушам, но…

Спряхме едновременно, застинахме в стойка с меч пред гърди, с криваци при нозе. Сганта ни наобиколи, приближи в кръг, усетихме зловонието на парено бъзе от дъха им… Спряха и те…

— Виждаш ли! Мамят ни да ги сечем… Искат сами да се прокълнем с кръв и злоба!

— Бате, сега какво?

Как да мислиш, наобиколен от свирепи демони, от зловещи кръвопийци?! Кръвниците и вампирите объркват човешките мисли, познаваш ги по гарвановия нокът зад ухото — с него се закачат за тебе, дуднат ти до умопобъркване. Чак после изсмукват кръвта ти. Върколаците с носове като хоботи, без хрущял… Какви алчни очи! Каква сополива гнус! Как да се опазиш добър, когато струи такава омраза! Когато чуваш думите на собствените си страхове и съмнения! Как да се освободиш и да опазиш свободата си! Ако си обикновен човек ти трябва нажежен шиш или кол от дрян да ги пронижеш, но хората не са готови винаги, погиват в скверните им ръце. Но и за чедо на Перун е трудно да се опази…

Злото е повече, това си е, все натежава на теглилката, доброто само понякога е по-силно — когато е малко и невинно…

Искам да се гледам спокойно с децата си. И с онова, което ще се роди. Не мога да им се усмихвам, а отвътре да съм пълен с отрязани ръце, крака, посечени глави, пък ако ще и на най-страшните чудовища и слуги на злото…

Че на нищо ли не са ме научили най-добрите деца на света, моите! Ето какво трябва да правя, сетих се, щом помислих за тях, че са тъкмо малки и невинни те!

Пристъпих хищно като леопард, изръмжах като Баган. Смрадната сган отстъпи. Изобразих с лице грозник един, все едно съм присмехулната Меда. Той се стопи от яд, избяга, куц, сополив, гурелив, безсмислен… Как да си изтърпиш собственото пъпчасало убожество!

Почнах да се смея, било то лесно… Отприщих бездната на душата си, не по-малка от преизподнята на Тревна, любовта, която криех — и по-шеметно от кой да е свиреп огън попарих и уплаших тези всички човешки и вълшебни остатъци и огрибки… Оня, който не разпознава любовта, не знае какво да прави, когато я срещне, плаши го тя като разчекнати земни недра, като възвряла оттам лава… Разбягаха се нашите глупави врагове, изкусители, огризки и тогава, щом се сетих за Търсен, добрината, на която бях способен, избликна и освети прогореното ни полесражение. Търсен, без да се замисли сееше добрина, както Тревна — любов и щом се сетих за това, изхлу навън каквото имаше в сърцето ми, разчисти всичко…

Пак сме си на горската полянка, гледаме се с братовчеда побратим Страшо, мокри от пот, със сплъстени коси, червени лица, смъдяща кожа. Уморени, огорчени, всичко ни боли. Злобата се отлепяше лигаво като недосъсирена кръв от нас, сълзеше като сукървица, теглеше се като борова смола.

Тръгнахме към нашите. Срещнаха ни безгрижно, набрали боровинки и те, Радота им пекъл яребици… Разказахме какво сме преживели, Ветра уплашено притисна децата при себе си, Вишна се озърна, извади прашката си, Друда стисна китка с билки…

Приготвихме се другата сутрин рано да потеглим. Радота застана на стража, ние с Друда и Тревна отидохме посред нощ до близко изворче. Вода ни трябваше, Друда затова искаше да има приготвена бъчва с вода на кораба… Мълчаната вода измива всичко, остава само истината, но истината иска да я разгадаеш и разчетеш, а това можеш, само ако кротнеш буйството й, а то няма по-буйно от истината, няма брегове да я удържат…

Както ни беше предупредила, в мълчание се приближихме, взехме кратунки вода от извора. Друда пусна от своите разделни билки, седнахме, изчакахме Луната да изгрее. Друда тихо изрече:

— Който и да си, нищо мое не си — и поля с малко вода ръцете и краката на Тревна. Тя трепереше, горката, но се държеше, мълчеше…

— Добър ли си, таиш ли злоба — ела в моята тъмна доба…

И нататък се мярна сянка…

— Петък ли е, сянка рие, в дъб чепат се крие. Плътеник очи си трие, змей се мие, вълк си вие, кой от три е? — сянката наближи, Друда лисна от водата наоколо, ръсна с билките.

— Плътеник не е, вода не пие, вълк не е, ако не вие, змей май иска да се мие…

— Косъм змеев в тамбурата, на капата — опашка вълча от гората, плътенишко ухо в торбата, хич не става за чорбата! — се чу в мрака…

Тревна цяла подскочи, но нищо не каза, сложи ръка на уста да си спре вика. Ужасът й прогонваше всяка надежда. Станах и прошепнах в тъмното:

— Излез, покажи се кой си, ако трябва, бий се, ако трябва поклони се, че ми вадиш душата на детето, а аз такова нещо не изтрайвам!

Задуха леден вятър, боднаха ни остри снежинки. Сянката се изсули от мрака с дреха, развяна към нас, Друда позна:

— Пеещия!

— Аз съм — каза той спокойно и отиде при Тревна. — Не се бой, красавице, не се бой, Тревно моя, лошо няма никога да ти направя. И да бих искал, не бих могъл. Искам да ти служа. Но се крия, страхувам се да не ти навредя някак, че аз самият съм прокълнат. А ти си ми една на света, един лъч, гледам ли те, идат ми песните в главата, свирнята в ръцете. Няма ли те, онемявам — и ето ме в мраза…

Ние змей го мислехме, то какво излезе!

— Друдо, твоята магия надълбоко хваща, но до моето сърце отрова не праща!

— Пеещия е прякор, а име имаш ли? — попита Друда.

— Казвам се Ордан. И на, виж каква вихрушка с мен редом върви!

— Защо се ти, Ордане, явяваш в съня на детето ми, та му мътиш главата? Като си дошъл пред вуйчо и вуйна, си пял и си казал, да ме пазят. За какво да ме пазят, ти да дойдеш да ме лъжеш? Вярвам знаеш какво преживяхме и какво ни чака тепърва. — И тогава се сетих! Ами че Ордан се казваше детето на Козьо, дето някога го отвлекли! Замълчах си…

— Не се гневи, Перо, не искам зло. Аз пях живота ти, както ми го шушнеха треви и цветя, но сега виждам Тревна в съня си, песните ми са тревожни, защото мисля за нея, откакто я видях, а вихрушката не спира да ме следва.

— Разбирам те, Ордане. Разбирам, че идваш не наяве, а в съня на детето, защото си прокълнат — това Друда остро му отвърна.

— А защо не ми говориш ти, Ордане, защо си криеш лицето? — попита Тревна с разтреперан глас, пълен с надежда, очакване, страх.

— Тревно, боя се, да не би да те изгубя, моят живот сега може само подир твоя да върви! — Тревна се изправи в цялата си неземна и нетленна красота, протегна ръце към Ордан. Но Ордан се обърна към Друда.

— Истината боли, затова такъв леден вятър ме сподиря — й отвърна и се превърна в кълбо пчели, които жужаха дебело малко време, бръмнаха и се разлетяха.

— Какво беше това, вуйно?

Друда гушна разтрепераната Тревна, успокои я, тя се отпусна, полека-лека заспа в ръцете й. Поех я и тръгнахме при нашите.

— Твоето дете, дъщеря ти Тревна, пълни души, пръсва сърца, защото такова сърце, такава душа като нейната — няма никой! Това не беше истинският Ордан. Само душата му призовах. Но подир Тревна истинският Ордан, когото само веднъж съм видяла, ще върви, докато е жив. Откакто я е видял, ще пее за нея само… Нашето малко дете трябва да чака, то е видяло наречения в съня си, но — Ордан е прокълнат… Ще трябва първо да открием какво е проклятието, после да го освободим от него. Няма да е лесно, Перо.

Казах на Друда кой е Ордан. Отвлекли са го някога, но кой, защо? Как е бил проклетисван?

Вървях с Тревна на ръце, усещах дишането и тупкането на сърцето й. Знаех, че не бих пожалил ни свят, ни небе, за да я спася и ощастливя, ако мога.