Глава 3
Влас праща нави
Влас седял на същото място, където преди била седнала Дуда. Той живеел там, понякога се явявал като съсел, друг път като катерица или лалугер. Горе на високото идвал Перун и също оставал да живее. Влас все се опитвал да го надхитри, дори надмогвал понякога, но по-често Перун го побеждавал или посрамвал.
* * *
Този път белият косъм, подарен от дъба наместо смърт, подлуди Влас. И той знаеше къде отива Перун, и все пак намисляше да му отвърне с отмъщение — строго по сан, жестоко по чувство…
Обърна бял камък до себе си, отдолу се дръпна червей. Влас го докосна с пръст, земята хлътна, лъхнаха мраз и смрад. Заизсулваха се тъмни сенки, люшнаха се към края на поляната. Клатушкаха се наоколо без ред и строй, под веждите им леденееше бездънна зимна нощ.
Студено стана, мокро, чуваш мляскане, фъфлене, езика да си глътнеш от страх. Войската на Влас от на̀ви: мъртви родилки, мъртви рожби. Излезеха ли нощем да се тътрят пак по земята, те залитаха, фъфлеха, гъргореха, мамеха, воняха — плът оглозгваха, надежда за живот открадваха.
Приличаха на орлета-голишарчета, носеха се наоколо с мазно фърфолене, с тъп звук като от изсипвани на земята зелки или репи. Знаеха желанието на господаря. Знаеха как. Помъкнаха се надолу към пътя, подлитваха-залитаха край реката, търтиха-затътрузиха се из полето.
Ех, родилки, ех, како Дудо, лошо ви се пише!