Роман Димитров
Децата на Перун (25)

Глава 4
Тъжба, ежба, служба, дружба

— Бързо, Ветро, да прибираме децата и добитъка вътре в града, нещо става, види се… Багане, тичаш на хълма най-горе, оглеждаш, виждаш, връщаш се веднага… Тревно, Медо, бягайте у вуйчо ви Радота, кажете — идват и останалите с добитъка, да приготви… Търсене, докарай конете, после с брат ти ще завърнем животните зад стените.

Ветро, ти при мене стой тука, дръж копието, гледай ме!

Баган скоро се върна:

— Покрай брега надалече са спрели кораби, войници слизат, пеши и конни — едни гласят лагер, други се строяват — насам ще бият крак…

— Този цар, нацупения, с кого воюва? — никой не беше чувал такава вест… Може би Страшо ще знае, той се вре навсякъде.

— Война почва около нас, това усещам…

Децата свършиха работата, скоро със стадата се прибрахме в града всред търговци, строители, зидари, пастири, поклонници… По бойниците виждах удвоена стража, из града — пазителите на царя със секири да се вглеждат в хората, да завардват кладенците, тревожни огньове и факли люлееха сенките на бойниците, чухме накрая рано-рано градските порти да се тръшват.

У вуйчо беше спокойно. Радота под оръжие, Друда — също, с кожените дрехи, с билярските торбички. Страшо се губеше из града, Вишна безгрижно прегърна децата, заиграха се…

Ветра застина с мечия кожух и с копието от Сварога. На рамото й — лъкът.

— Какво се обърка пак из света? — тъгуваше Радота. — Няма сглоб, не може да се напасва нашия свят, все нещо скърца, все понамирисва… Какво ли е сега? Змей се не види, врагът кой е — не се знае, но идва към нас, боговете или ги няма, или гледат на друга страна, огньовете са мълчани, ние тъкмо се радваме на тебе, Перо, изцелен, ха сега полягаме между нови плесници, да му се ни знае, ни види…

Знам, сега така става, в началото на размирно време — цялата долна сган изскача посред бял ден от дупки и вирове, от храсталаци и пещери — караконджовци, върколаци, плътеници^[1] и какви ли не още кръвници… Това най-много ме мъчи — винаги злото идва с някакво друго зло, а доброто изостава! И Агна така казваше, права беше… Можем да се борим с тези пладнешки разбойници, не е лесно, затриваме ги накрая, но докато ги изтребим, кой знае те колко хорица ще измъчат… Идва ми да начертая десет знака за всеки от нас, да ни запратя при нашето оброчище, там да си седнем мирно и тихо… Но не се прави така, да видиш ти, Перо…

— Защо, вуйчо?

— Мога да призовавам с кривака, мога да побеждавам с него и със знаците, но не бива да се спасявам, не е дадено… най-много да прескокна на друго място, такива разни дреболии… Агна беше злобна и несправедлива, но вярно казваше: всяко нещо си има цена. Няма цена да се спасиш, нали знаеш, хиляди пъти сме повтаряли — от свят се не бяга!

— Прав си, вуйчо… Не е от най-приятните истини, но така си е.

В това време си дойде Страшо. Накачулихме го — какво става?

— Става война… А пък нас ни търси сам царят да ни разпита…

— Гледай ти! Недолюбва ни той…

— Ще идем. Тримата ще се въоръжим, жените ще се приготвят с децата да си ходим, докато не е станало късно.

— И аз ще дойда с вас — каза Ветра. Разбираше се, че няма да отстъпи.

Отидохме. Пред двореца ни чакаше тлъст царедворец, дето се казва, от хранените хора на царя. Добре нахранен такъв, да си бяхме с Радота у дома, щеше да каже той за него „гъзохранец“ и „гъзолизец“ — и да внимава децата да не чуят. Сега застанахме пред него, спешихме се, кимнахме му.

— Сам царят ще ви приеме. Отговаряйте му тънко, ясно и високо!

— Ние почитаме владетеля на този град, цар Гореслав, направили сме за него, толкова, колкото ти няма да направиш, ако ще да служиш вечно!

Велможата се нацупи, но се сдържа да отговори.

Ето ни в залата, пълна с царедворци, украсена толкова богато, че мислиш, без да щеш, за гори и долини, които са си красиви и без бисери — но може ли цар да се укроти, ако не се засипе с тях, със злато, със сребро. Никога листа, борови иглички, или китки цветя. Винаги — скъпоценни камъни, а всички еднакво са равни във вечното винаги… Но пък хранениците му иначе няма да го уважават, те се радват на богатствата, както наш Търсен се радва на дървените лодчици и свирчици, издялкани му от Радота.

Писнаха свирки, думнаха тъпани, появи се царят-господарят, все едно ни огрява животворно слънце. Изгледа ни недружелюбно, мен разгледа с досада:

— Ти ли си Перо, дето толкова беди донесе на царствата, на света?

— Аз съм, царю честити Гореславе. Не ги донесох, а на гърба си ги пренесох…

— Кой спори с цар?!

— По сан мога и с царе да разговарям — заядох се и аз, да ми се не види ума и чудото.

Царят се направи, че не ме чува.

— Сега иде онази, която вуйчо ти спаси от змея. Димна иде! Затова ли оцеля?

— Защо се връща в този град?

— Защото вярва, че трябва да го владее!

— Как така? Трябва ли?

— Аз ти се оплаквам, ти ме разпитваш какво-що било… Викам те на служба, войска ти давам… За главата й отделно давам много! А ти смутно говориш, Перо, напук на цар говориш, царска дружба загърбваш!

— Царю, ние тъкмо цялата челяд се каним да си идем у дома, домъчняло ни е за родните места. Вашата ежба не я разбирам. И аз не се бия за този или за онзи, освен ако не е баща ми… По дружба… Дружбата не е служба — след торба сол иде, споделено изръсена…

— Не ми харесва гордостта ти, гордостта е затъпени оръжия, ръждиви доспехи…

— Не знам златните какво означават, но са меки пък те… Нека видя Димна, нека говоря с нея. За какво е ежбата, каква й е тъжбата… Мога ли да ви помиря? Войска аз си имам, но войни не обичам. Погиват подчинени хора заради някоя мома, мера, плячка неподелена… Накрая всички отиват да си говорят с Влас, вдовиците опъват жили, царете се накичат с още някой бисер или си вземат нова жена…

— Каква войска имаш? — попита царят, без да обръща внимание на другите ми приказки. — От войници-къртици?

Ех, смях се люшна, чак борините по стените щеше да изгаси! Сложиха ме, с една дума, на мястото ми. Повел ми Газен Перо войска от къртици…

И тогава както вуйчо казва, „да видиш ти, братко мой!“, като се изстъпи моята Ветра, че като литна копието от ръката й, изби му короната, заби я в трона — от главата му косъм не мръдна!

Стана тихо, да чуеш как мравките се молят на боговете си.

Всички мълчаха, не смееха нищо да направят, че главите им бяха по-мили от службата, а всяка служба бездруго повелява никога нищо да не предприемаш…

Аз пък, да не остана по-назад, а и да се изфукам пред Ветра, тласнах светкавичка… Жезълът в царските ръце се огъна от горещината, клюмна като подкопано цвете.

Още всички си мълчаха, аз казах „тънко, ясно и високо“, както искаше оня гъзохранец:

— А армия имам голяма, никой не е виждал такава! — и се обърнах да си ходим.

Ама цар по гръб пада ли?! Смигна той, яви се юнак — буков ствол, с меч грамаден, по муцуната разбираш — алчен за кръв, за жестокост, смъртта го радва, ръмжи му се!

И идва към мене, но ме избута Ветра:

— Остави ме аз да го победя! Той не е за тебе, не ти е достоен! Това е на цар Гореслав храненик. Нека аз…

Зачудих се, но в това време Ветра стъпна напред, взе си копието, ръгна. Оня не очакваше, отстъпи, спъна се, из тълпата смях мина дори. Но това беше началото само… Викаха името Зъбер, може би го прекоросваха така. Зъбер освирепя, нахвърли се с меча към Ветра. Хич и не гледаше, че с дългото копие беше трудно подвижна срещу меча му тя, напротив, скотът тъкмо от това искаше да се възползва… Настъпваше за близък бой…

Моята Ветра, възправена, в мечия кожух, със затворено лице от камък, почти без да се движи, въртеше копието, мечът не можеше да я доближи… Но оня се усети, не й даваше да отбива плоското на меча, завърташе го така, че копието да среща острото… Захвърчаха трески. Ветра се преместваше една крачка встрани, ръгаше странешком. Един-два пъти почти щеше да го прониже, но Зъбера пъргав! Изплъзваше се…

Яростта обхвана и двамата! Царят, начело на тълпата, ревеше: „Убий я, съсечи я тая пощръкляла телица!“.

Аз и Страшо викахме: „Прости му! Прости му! Глупак е!“.

Радота, изкривил уста: „Разпарчетосай го, после ще го сглобим на крастава жаба!“.

Спомних си какво говореше Мокра горе на небето. Така си е, шумът на битките заглушава всичко и сам човекът е заглушен. Но трябва да се биеш, за да те чуят и тези, които нищо не посмяват и нищо не предприемат.

Ако низката сган от върколаци-караконджовци иде преди важните събития и съдбовни промени, то тази тук угодническа царска тълпа иде най-накрая, като чакалите и лешоядите.

Разбрах, че не ме е страх за Ветра! Не може такъв тъпанар да я победи! И бог да бе, пак видял би се в чудо с моята жена! Копието продължава човека. Почувствах тогава Ветра дълбоко, разбрах как ме е дарила съдбата, като ни е събрала с нея…

— Покажи му, Ветре, кои сме ние — казах със спокоен невисок глас.

Ветра ме погледна през рамо, оголи зъби едновременно в усилие и в усмивка и закова Зъбер за стената. Залата изпъшка, Ветра изтегли копието от гърдите му, обърна се към царя в стойка с копието при нозе, застина.

Замлъкнахме всички. Чувахме предсмъртното хъркане и давене на Зъбер.

Радота излезе пред цар Гореслав и каза:

— Най-стар съм от всички в тази разправия, царю. Нещичко все съм направил и за тебе, и за града ти. Чуй ме. Нека спрем сега, нека забравим, нека загърбим, нека тръгне всеки подир съдбата си. Да не грешим, да не се нараняваме повече!

Но цар ли е, уви, няма за него покой, няма забрава:

— Радота, ти уби змея, който щеше да убие Димна! Не ти се радвам! Сега заради тебе и челядта ти ме чака война, иде разорение на народа ми дори ако ще да победя. Искам и твоят син да се бие!

Страшимир стъпи напред и рече:

— Но щом свършим, както и да свършим, моите хора свободно си тръгват.

— Давам дума! — доволно рече цар Гореслав.

Стана му драго и ясно защо: какъв звяр излезе срещу Страшо, леле, къде ги намираше този цар! Човек ли, жабалака ли — не знам! Грамаден като слон от старите, косматите; див като мечок, злобен като тигър с обърнати зъби от едно време, яростен като вълчица с нападнато вълчило.

Лаком за смърт, гладен-жаден за клане. Щастливо се ухили срещу Страшимир, сякаш медена круша му поднасяха да изяде… Насочи меч.

Преди да насочи меч, Страшо каза:

— Ако искаш — да не се бием, един вече събира душата си и скоро ще я пусне при Влас долу…

Оня се изсмя с ненавист и презрение, злобно се разпеняви:

— Бий се, слабако жалък!

Тълпата в залата заджавка и задюдюка към Страшо.

И тогава вдигна наш Страшимир меча си, изкован от Сварога, замахна с лъжливо движение уж да сече отгоре, ръгна отдолу, разпра това чудовище от корема до врата… Заслужаваше си името побратимът! Изкорми го като пъстърва с първото движение и всички се смръзнахме. Вътрешностите меко шляпнаха една след друга на пода, оня се стовари възнак върху тях.

Страшимир застана с кървав меч пред гърди към Гореслав и каза:

— Не съм искал още кръв. Вие бяхте жадни.

Тогава просто си тръгнахме. Не ни спря цар Гореслав, свитата му не ни спря, нито стражата му. Всички разбрахме, че не сме едни за други, че живеем в общ свят, с общи богове, но с различни небеса.