Роман Димитров
Децата на Перун (11)

Глава 11
Вишна

Лежах в сламата. Чаках сутринта, мислех за това, колко съм самотен. Влас ми казваше да мисля за хората, а тях просто ги нямаше. Около мен нямаше хора. Само из чукари и затънтени места се маех, сега и без Перо… Хора ми липсваха, все сам, жива душа наоколо и да има, то е змей… в пустиня бях.

Стори ми се, че само за миг затворих очи и Ветра каза:

— Ставай, вече, хайде, стига спа… — Зад нея се изкискаха няколко жени. — На, смеят ти се, че си поспаланко… Тръгвай, убий го, чакай ме после тук. Ние отиваме по нашата работа.

Не промълвих, препасах се, препуснах, накъдето ми посочи една пастирка. Стигнах под върха до пещерата, където бил живеел. Пристъпих още, насочих меч, вдигнах кривак, назовах, призовах. Първо чух змейски шум от търкане на люспи, после се показа люспеста глава. Замерих я с кривака и макар да не ми се вярваше, не само я улучих, ами я смазах. Чу се ревът на останалите две глави и змеят „колкото три крави“ се показа цял навън, размятал огньове и искри… Разбрах, защо се присмиваше Ветра. Това беше дете. Зло, разглезено от мекушавите си съседи, лакомо змейско дете. Беше се ояло-разгевезило то тук, мяташе неумело огъня си, наистина, опърли суровите овчи кожи, повити връз мене, налиташе от въздуха отгоре ми… Извадих меча, пристъпих два пъти, отрязах другите назлобени глави…

Кръвта течеше като лава край мен, седнах, зачаках да изстине. Зад мен чух пастирката да гълчи и да се радва. Седна до мен, зелената кръв се спече, главите изстинаха. Пастирката взе сплесканата глава, аз — двете отсечени. Заспускахме се през димящата зелена киша от сняг и кръв към селото.

— Ако беше ти, Радота, дошъл по-рано, бате щеше да е жив — подсмъркна пастирката. — Били сме глупави тука да го траем тоя пикльо. А ти имаш ли си жена? Докато сбирахме билки под снега посред нощ, жените дърдореха, че си щял да си вземеш някоя… — и промърмори, уж на себе си. — Ама аз съм най-млада!

— Ти си много млада, ти за моя син ставаш, момичке! — и тя веднага:

— А той защо сам самотува? Хвалиш си го ти като баща, ама — да не е запънат-кекав някой? Гледам те — ти си хубав, дъщеря ти хубава и тя, той ще да е някой, дето вземе ли ме, ще се пукнат да ми завиждат. Те тука много завиждат. Трябвало да чакам първо те да си били намерели мъже, да си били вземели по един, че чак тогава аз да се съм се била поогледала! Ще си вземат те! Да не са круши това, наредени на полица? Досега какво са правили, а, да ги питам аз! Ама — как да ги питам, не смея, то те ще вземат да овършеят с мене кошарата! Нищо не са направили! Щурали се щурави! Че сняг — сняг! Кажи сега, като идваш отдалече, видял си път, чул си свят, дали са те прави?

— Дръж здраво змейската глава, не я размахвай така! Ти цвърчиш-грачиш все едно сврака! Леле!

— Какво да правя, чичо Радота, самичка съм с кравите, говоря си с тях само! Казвам им вечер — добре, и днеска останахме живи в студа. Те не могат да говорят, но ме погледнат, близнат ми ръката! Затова ако срещна някой като тебе, веднага наведнъж всичко му казвам! Веднага всичко го питам! Ама кого да срещна, кажи, чичо — един пипкав змей наоколо, това ти е! А далече ли живее синът ти? Как се казва? Пак кажи, да не е някой кьопав-улав, ей! Хубав ли е? Прилича ли на тебе? Кажи, ти си все едно той, рода, мене как ме виждаш? Хубава ли съм? Ония патки казват, че съм луничава, с червена коса и че ми са малки… сещаш се. Ненките, ако не се сещаш. Те пък много са втасали… Обаче съм синеока, а са ми казали, че синеоките жени най биват! Виж! Не им се сърдя аз, чичо, ние бутаме тука камъка самички. Още трима-четирима дядовци и баби са останали. Всичко ще ти кажа за мене, от теб не ме е срам. Ти кажи за мен, да знам. Все с кравите ли ще живея или с твоя Страшко ще се запилея? Може ли да ме вземе твоят Страшко, а? Лика ли сме си или отлика! Да не стане — той кълне, тя чурулика! Кажи, хубава ли съм, наистина обаче кажи, не ме жали, корава съм, ще знаеш, знам и две, и много… Да знам каква съм, да не мечтая! Гледала съм света наоколо, чичо Радота, много съм го слушала, може да не съм го разбрала всичкото, ама не казва за мене… Само дядо ми се смее: „Вишна-Превишна!“. Ти например защо си Раджиха? Значи, че си горен човек, вишен, ама защо е — по заслуги или по рождение? За Руенита не питам, това го знам. Говори ми, говори ми, пътниче-странниче чуден! Ей сега ще стигнем в село, ония тревници-житомамници ще те нарочат, не мога припари до теб! Хе, ти така го тресна и плесна туй змейче, сърцето ми се беше разтупкало, пък спря! Страшко, той подвизи има ли?

— Момичке, главата ме заболя!

— Ами да спрем да си починеш малко, да ти попръскам слепоочията с росни тревички, под снега има, но скоро сме си у дома, там ще ти побая, ще те удрям с китки сухи билки — ще ти мине. Уморил си се, сега гледай да не настинеш, с тези мокри овчи кожи захлупен-омотан! Ще издържиш ли?

— Качи се на коня да се приберем по-бързо. — Тя припкаше край мене, дърдореше, стиснала змейската глава за герестия гребен, дето имат змейовете също като петлите, да видиш ти, ако не си срещал змей, братко мой. Скокна тя веднага, яхна пред мен.

— Ти да не се притесниш? Аз, като наближим, ще се прехвърля зад тебе, да не пуснат онези завистници скверна приказка някоя… Мен мечки ме яли, ама жилава, та на вълци ме дали — но ти, чичо, дума зла не заслужаваш. Но то тебе змей те не плаши, че — такова… Давай! Препускай! Еха! Аз някой път яхвам крава, но не е то същото! Препускай! Може и да са ми малки ненките, ама видят ще те! Може да съм малка, може и да ми е червена косата, ама съм орисана да пея, песен за тебе и змея ще извадя! Тя ми идва, у мене е! Ако го няма снегът, видял би ти каква е красива наоколо нашата земя! Тя ме е научила да пея! Но по света какво ли има, мисля си аз всеки ден, питам кравите, но те как да знаят, и те са като мене тука родени! Мисля си, чичо, може ли да съм и аз щастлива? Ако останеше на кравите, те царкиня да са ме направили! Водя ги на най-хубавата трева! Дядо ми се смее, че на смет спя, царски сънища сънувам! Ама — чичо! Той знае, всички знаят, нашата къща може да е бедна, но е най-чиста, спретната, подредена! Дядо, ако не беше така, щеше ли да ми направи люлка за чудо и приказ, да се люлея пред къщи! Аз… няма да ми се смееш, изтъках си лентички, кенари за прозорците, за люлката, като ги накичвах — те червени — плаках, как да ти обясня! От жал. Защото съм самичка… Само с дядо, обича ме, най-добрият на света! Него си имам само, само той ми е, страх ме е, че много стар!

Тъжно ми е, все ми е тъжно, само с кравите и с дядо искам… Чичо Радота, Страшко броди ли като тебе по света? Ех, да ме вземе с него, ще му нося аз отрязаните змейски глави, ще го превързвам…

Но аз спрях коня.

Тя се обърна назад към мене, колкото можеше, попитах я тихичко:

— Ти, момичке-калинке, как се казваш?

— Вишна, защото като съм се родила, цветче от цъфнала вишна ми паднало на челото. Затова Вишна, те мислели, че ще съм бяла като вишнев цвят, но съм пораснала с червена коса, като вишнев плод и…

— Ти ми кажи, Вишно, откъде, ти, Вишно, знаеш на сина ми името? Първо питаш как се казва, после пък от где го научи, че е Страшо…

Бре, как млъкна туй момиче, загуби си езика, онемя, но как пък ме загледа с ясните сини очи, извърнато назад! Я го гледай, две педи от земята, да му се не надяваш… Страхуваше се да ми довери, гледаше ме, изпитваше ме…

— Казвай, Вишно, всичко казвай!

— Ти знаеш вече, чичо.

— Говори, думи да чуя.

— Мама ме научи да разпознавам, чичо.

— И всичко подслушваш, а?

— Не! Честно, не всичко! Знам, че не бива много… Някои неща само…

— Какво чу днес друго?

— Че Ветра, дъщеря ти, не те лъже, чух я, че е много добра… Плаче й се, но стиска зъби… Искам да съм като нея, но аз съм друга, чичо. Хем и на мен ми се плаче.

— Каква си ти, Вишна-скришна? Сега ти разбрах дърдоренето-бърборенето! Ти се криеш зад него, калино!

— Ей на, мога да чувам. Прав си, чичо, за това дърдоря, хем да заглуша, хем да скрия, чувам аз, но не подслушвам… вярно, но също, каквото ти разказвах, е вярно — самощината ме убива.

— И какво чуваш за сина ми, за Страшко?

— Че трябва да ме заведеш при него. Ето това чувам. Домът му да окича с червени гизденици и китици… Да му изплета чорапи, да му изтъка пояс, да му ушия носия-гиздосия… И още има, но не слушам, не съм такава аз…

— Дърдориш като две мелници, а не ми казваш важното, Вишно…

— Всичко ти казах, всичко ти признах, чичо!

Спешихме се двамата, пуснахме главите.

Погледахме се малко, погледахме се, па махнах с кривака, два знака начертах във въздуха: ето го пред нас моя Страшко, строен юнак той! Вишна писна хем радостно, хем уплашено, скри лице в шепи. Страшо погледна, пък пита:

— Тебе ли те виждам всяка нощ насън, момичке? — Вишна мълчи. — Покажи ми лицето си, кажи ми името си!

Вишна вдигна глава, погледна го — нали любопитна сврака, не може да се сдържи:

— И ти ли ме виждаш насън, Страшко?

— Виждам те!

— Аз съм Вишна, всяка нощ те чувам аз как дишаш! Виждам: плуваме с кораб, като в дядовите приказки, надалече и от моите, и от твоите места…

— И аз това виждам, но не е ясно… Люлка виждам, като лодка… Люлеем се…

И тези двамцата като се хванаха за ръце, пък като се взряха-ококориха един в друг! Млъкнаха-онемяха — край! Той и моят Страшо е приказлив, кажи го, колкото тази червенокоска, дето тука намерих, но щом се съзряха, млъкнаха като риби! Гледаха се само и се държаха за ръце. Ха сега, да видиш ти! Може и да си говореха, но без глас. Биха си стояли, докато ги затрупа снегът над главите… Разбутах ги, качихме се с Вишна пак на коня с главите, Страшко припна край нас.

Прибрахме се в селото, Ветра ме чакаше. Като ни видя трима и разбра каква е работата, се засмя:

— Татко, аз да трепеш змейове те пратих, ти се върна сватовник! Ама хайде да е! Я какви са хубави двамата, ей, братко Страшко! Хайде, хайде!

Дойдоха, кажи, цялото село да им се радват, че дори и другите моми дойдоха, пък не мърмориха никак, ами и те се радваха.

— Застанахме с Ветра и с прастария дядо, едничък роднина на Вишна, пред тях и им казах:

— Пусто да опустеете, че в душите зло да не вършеете! Пусто да опустеете от болести и болки! Пусто да опустеете от чужди злоби, от врагове, от омаи! Пусто да опустеете от завистливо, от грозно, от куцо, от гърбаво, от сакато! Пусто да опустеете от клетви, от лоши погледи, от змийски зъб, от гласена отрова! Пусто да пустеете от магии, празни да празнеете! Догоре пълни да пълнеете с добро — за своя и божа радост — тъй до гроба да живеете!

Ветра каза:

— Перун да ви пази, Мора да ви не гази!

Старият дядо се надигна едвам, хвана Вишна за ръката:

— Вишне, мънинка ми вишничке червена, туй си ми ти една-едничка момичка, вейка самичка от дърво столовито — цяла гора гъста да оставиш след себе си, тя, като името ти, до Вишна Бога да стигне! Както си ме обичала-тъкмила, каквато грижа-любов си ми дарила, същото да ти отмерят всички по пътя! Ех, в каква хубава лодка сте! Ех, какви моря и свят порите!

И Вишна, като викна-ревна: „Дядо, дядо, дядо мой!“.

В това време отвън се размучаха крави, разбра се то, че и те харесват Страшо и обичат Вишна, не спряха, докато не изтича Вишна да ги прегърне, да се прости с тях. Накрая и моят кон Белур изцвили — чуден знак беше това…

* * *

Хайде, събрахме се, укротихме се, запразнихме се, разсмяхме се, разпяхме се, па макар и бедно, ядохме, пихме и се веселихме, по мустака ми тече, в устата ми не втече, а в сърцето ми пролази буболече… хайде, лягайте, дечица, вече!