Роман Димитров
Децата на Перун (4)

Глава 4
Раджиха Руенита Радота

Седях на стража пред Дудини край огъня с още юнаци и ведмаци. Бях викнал стар побратим, Страхил Ведмака. Колкото добрини ми е правил приживе, толкова се е опитвал да ми навреди като мъртвец, хее! Ама не успява, по-хитър съм от него! Той и не иска, те са си такива. Като умрат — вършат поразии.

Този път ми пукна хранилката за животните, каменна чутура, стара като света… Появи се в нея и я пръсна за утеха. Но се кротна после, видя, че не ми е до шеги. Хич не искаше да пробва вълшебствата на кривака ми, че си знаеше какво може.

Ведуни дойдоха още, вейницата Друда Билковита, влъхвата Захор, навъзници, обавници, тревници-отровителки.

Чародей Качо беше и той. Покрай него едни втори братовчеди довтасаха, Козьо и Тельо, те малко улави, но винаги готови, освен да се хвалят и надлъгват, работа да вършат…

— Туй навата е нахално същество! Козьо, тебе лъжа, мене истина, ама твоята жена я помним всички, че и преди да я вземе Мора долу, тя пак си беше нава!

— Тельо, да млъкваш, не беше нава тя, ами малко само припряна и скуби свекърва! А твоята жена била по майка житомамница, по баща змеица, тя самата — нощна птица… Те сега хората няма да вземат да лъжат, ако би седяла-прела, както другите и тя женица, а не кръвница… — Тельо мисли, мисли начумерен, пък каже:

— Козьо, мене лъжа, тебе истина, то може и така да е било, ама аз нали тогава улав…

— Стига сега, тогава на младини бяхме и двамата улави, ама аз сега вече съм само умислен…

— Аз съм се умислил дано нави не ни харесат да ни поискат, че ние вдовци, пък те не придирят много, сватове как ще им връщаме — не се знае…

— Тебе и нава да те поиска, то трябва да е някоя много изпаднала горкана, Тельо…

Страхо и чародеите нагласиха нощна стража. Друда Билковита, вейницата, знам я, откак се помня, влезе при Дуда да я пои с билки и за разговорка, скоро се чу смехът им… Все имаха нещо да си кажат, все имаха да се смеят на нещо тайно, ей, не се спираха, да видиш ти! Знаех, че и за мене се кискат, ех, тази вейница, открай време ме подкача, котешко нокътче, сапунче, репей, но защо ми се смее все — не знам.

Първи Страхо се наежи. Качо си придърпа сопите. После всички чухме трополенето и фърфоленето, усетихме воня на вкиснала гнилоч… Идат нави, се познаваше…

Вейницата изскочи от стаята на Дуда, писна:

— Хайде-хайде, не се майте!

— Чакай, вейнице Друдо, знам какво правя… Страхо, вади ги!

— Ей ги сега тука, стари побратиме!

— Пред вратата ги нареди, около къщата…

Бяха довели добитъка от две села. Крави, бикове, овце, кози, биволи, камили… Коне мятаха гриви в сенките нататък, рунтави вълкодави чакаха, пуснали езици. По-близо до гората мамути, крокодили, горили, якове, вълци, слонове, залегнали лъвове. Качо знаеше как да ги призове. Накаца наоколо ято гарвани. Изгрухтяха глигани. Сови, бухали въртяха глави с опулени очи. Лъснаха и плъзнаха смоци-пазичи. Движението на животинските тела, миризмите им, сенките, разлюлени от пламъците, напрежението, страха ни да не пропуснем момента — у мен се смесваха в лудост, в рев, в страх. Страшно си беше.

Подскочих от докосване — вейницата Друда:

— Няма да се плашим, Раджиха Радота! Моята магия е силна, виж! — По полето близна огнен пламък, обгори сухите крайпътни листчета. — И твоите чарове са силни!

— Раджиха Радота! Идват! — викнаха отвред…

Чуваше се фърфолене и мърморене, скимтене. Чуваше се, както зрели плодове тупат на земята… Ето ги голишарките, домъкват се.

Навите питат, а родилките нямат сили да не им отвърнат, току смотолевят името на рожбицата… И тия, гуреливи-сополиви, подканят все:

— Ей! Ей! Де сте, брей, родилки-кърмилки, с дечилки-мъчилки!

— Да ви бият качамилки, да ви гонят позорилки!

— Детска рожба да не скача, да не рипа, па да плаче, чума да я спипа, да се спъва, да затъва, да залита, да се вплита в клони и шубраци, в змии и трънаци!

— Да си тегли камъче, да си влачи срамниче!

— На камъче да скокне, от камъче да клокне!

— Де сте, бре?…

— Млък! Да се не обадиш! — крещяха вътре на Дуда…

А тя не може да млъкне, стръвно иска да каже за нейното детенце, за рожбицата Перо, с бяла гушка за целуване, с мекичка кожа за галене, с очички светнали, с дупенце най-сладко… Навите мамят родилките, мъчат ги да похвалят децата си…

Перо си спял кротко с разперени ръчички.

Вейницата Друда със суха котешка стъпка в ръка мина напред, щом тупна на земята първата нава-голишарка, загъргори, зафърфоли, заподскача, завоня, приближи къщата да вика-кряка:

— Ей, казвай се! Де си, брей… Тили-били дън си няма, рожбата ти с мене в блатна яма, казвай име и в Лилавите гори търси ме! — Друда я перна с билката, тя шупна, тупна, стана на пуздра и слуз, на разляна гадна блатна пяна.

Тогава добитъкът и зверовете се разбляха, замучаха, зареваха, зацвилиха, засъскаха, затеглиха нокти по кората на дърветата, раздрусаха маймуните клоните, изпопадаха плодовете, мамутите бутнаха камъни, та се сурнаха по дола надолу, овцете и козите дружно замекаха, врява се вдигна до горните земи… Мучене и мяучене, маймунско кискане, заешко дране, гарвански грак, съсък, лай, грухтене — нищо се не чува на тази наша земя българска, всички крещим, разревах се и аз, колкото можех, да си пръсна гърлото, да заглуша на Дуда гласа, на Перо гукането, ако се измамят да се обадят, преди да ги изтребим ония… Столетни дървета запращяха клони, шумнаха листа. Чародеите лумнаха тъпаните, надуха свирки.

Ако родилка отговори, навите я дърпат на долната земя, нава я правят също като тях.

Тази нощ и да е казала Дуда име, не се е чуло, не можеше. Цялата ни земя кипна-зашумя, да не се чуе на Перо името…

Млатехме, където сварим. С моя кривак ги пуках като насмукани кърлежи. Друда ги пърлеше с пламъци, та припукваха и се сгърчваха. Къто Чародея запокити градушка към навите. Зърна колкото орех тупаха по гърбините им, мачкаха ги на земята като вонещици… Ето и Страхо почна да мята чирепите на каменната ми чутура по тях. Козьо и Тельо с дългите овчарски геги ги мушкаха и бутаха в урвата.

Една детодавица, най-зловредна и гнусна, достигна все пак вратите на къщата, аха да повика Перо, но внезапно прагът се надигна сякаш, озъбиха се двайсетина перуники, поникнали от камънака му… Вресна навата, тръшна се отземи, котешката стреличка на Друда я стигна и плесна, тя блесна, та тресна, отиде, та се не видя.

Перун си пазеше и той рожбата.

В този миг не можа да удържи Дуда повече, викна, както искаха злите сили на Влас:

— Перо! Перо! Перко ми е детенцето! С най-сладкото дупенце за цункане!

Но сега вече кой да я чуе, кой да й направи магия за отвличане!

А пък всички наши до края на земята чуха, разбраха най-сетне…

— Перо! Перо! — ревнахме вече всичките радостно.

— Перо! — Перун отвърна от небето.

— Перо! — вълни тласнаха морята, планините срутиха камъни.

— Перо, Перо! — изтупка всеки със сърцето си.

— Ех-ма, Козьо, я виж докъде са я докарали Перун и кака Дуда, догдето се пилеем ние по пасбищата!

— Ти сега се радвай за детенцето, Тельо, с този твоя нос ти и с Чума Мория доникъде не мож’ я докара, хем тя за любов зажадняла, завалийката!

— Защо бре, побратиме?

— Ще рече тя, че нея хората, каквато е — едвам я траят, пък деца от тебе, ако добие, то ще е всеобща погибел, светът ни го отписвай от рабоша, то страшно!

— Нищо си ми няма на носа!

— Тъй-тъй, то ако си беше у ред, то лани бобрите нямаше да се пробват да ти го отмъкнат за бент…

Ей ти щастлива Дуда, засмяна до уши, излиза пред къщи, показва мъничкото детенце на света:

— Перо е това, син на Перун и Дуда, от баща светкавица и майка дъжд!

Светна слънце, бухна дъжд, мечка се зажени в горите свещени с дарове от важни напети елени! Вдигнаха хората глава от работа и от суета, от дрямка и от радост, от мъка и от болест, от гроб и от път, от кораб и от совалка, от влак и от пързалка — разбраха всички радостта, знаменията, знаците, шумовете над главите им, минаващи-заминаващи, изсипаните щедри дарове:

— Хей, богове, духове, хора, сили, скали, слонове, мишки, риби, поля, острови! Има си наш Перун детенце като ясна звезда, Перо се казва!

Малцина знаеха, как на косъм спасихме божието дете от вярна гибел, какъв поплак и позор отминахме и загърбихме.

* * *

И аз там бях, ядох пих и се веселих, по мустака ми тече, в устата ми не втече, че в сърцето ми полази буболече…

Спинкайте, дечица, вече!