Роман Димитров
Децата на Перун (32)

Глава 4
Първият ден — Перо

Да знаете, харесваше ми да тичам и вия като вълк. Чувствах се свободен, огласях радостта си, че съм с приятели и близки роднини. Кукуряк, лютиче, мак! И на тях им беше хубаво! Промъквахме се нататък с надежда да мернем Димна и още повече — Баган, но кой знай къде ги бяха скрили, добре ги пазеха.

И изведнъж ги видях и двамата. Ей ги — на два-три човешки боя! Като баща изпитах радост, остра като стрела, като влюбване, като ужилване!

Двамата вървяха право към мен, скрит в храстите — красиви като богове, със затворени спокойни лица, с преметнати през лъвски кожи лъкове, с островърхи хермелинови капи. На раменете им ловни соколи.

Моят Баган, моя гордост и радост, такъв гъвкав беше станал, овладяно властен, беше станал той — царствен! А около него като пролетния мирис на теменужки и момини сълзи се носеше пеперудената любов на нежната Димна, иначе толкова целеустремена и метална! Всъщност и тя се стремеше с все сили към някакъв свой тих залив, както ние към дъбравата си… Тя нарядко се обръщаше към него, но го поглеждаше с такава любов, че само дето не го разтапяше в нея! А той! Той също я поглеждаше, но със свенлива гордост. Богове! Радваше й се той сдържано, обръщаше радостта си от нея навътре в себе си, както му беше привичка. Още като дете е виждал той странната си съдба и е раснал тъй, че да я заслужи, да е достоен за нея. Затова някога обичаше да се вглежда надълбоко в себе си… Любовта на Димна, като се обърнеше и го погледнеше, ги очертаваше сякаш с искри от търкулната разжарена цепеница… Двама разискрени, така видях този мой син и цар и тази моя снаха и царица.

Пуснах зелен заек със сини уши, Баган се сепна, соколите се накокошиниха и заклатиха на раменете им с полуотворени крила, но той веднага се сети кой се шегува с него, надяна им калпачетата. Как се зарадва! Прегърна ме силно, усетих жилавата му хватка, Димна ми се усмихна щастливо.

— Какво става?

— Искахме да огледаме от хълма малко, но ти от там идеш… Ще ни кажеш ли какво си видял досега?

— Ще ви кажа. На зле ви отива работата, Димно! Насмитат ви към хълмовете и тесните валози, да ви смачкат там…

— Да, тате, виждаме. Но нали знаеш, у сгъната пружина — скрита сила за двамина!

— Хората си да пазите!

— Знам, тате. А ние тука помощници имаме…

В този момент посред бял ден чух „Чух-уу, чухуу!“ — от где тук чухали? Баган се засмя, от клоните като топки безшумно паднаха чухали, търкулнаха се към нас, скокнаха пъргаво на крака Друда, Ветра, Меда, Тревна и Сердан…

— Не ни се карай, Перо! — приближи ме Ветра. — Хем ни беше мъчно за вас, хем да помогнем тук, много хора могат да умрат…

— Ами Вишна и Страшо къде ги зарязахте?

Всички се засмяха.

— Ти на вълк си се направил, ама да душиш си забравил!

Двата сокола на раменете на Баган и Димна се размърдаха и хем закачулени да не беснеят, запляскаха с крила… Баган ги смъкна:

— Ето ти, тате, вуйчо Страшо, ето ти вуйна Вишна!

Ех, наизскачаха моите побратими-вълци, братовчедите ми единаци, прегърнахме се всички мои хора и — пак бяхме всички заедно…

— Само Радота го няма, ама тук долу, ей го там е, нависоко, орел… вижда ни сега…

Орелът сви крила, падна надолу като камък. Чак на педя от земята стана пак на човек, Радота и на кон, Белур…

— Събрахме се пак, както сме били, Търсенчо ни го няма само, ама сега дори още повече сме станали — с тези, дето са ми дошли и с тези, дето ще дойдат скоро — много сме…

Аз имах на ум децата, които чакахме да се родят и моите хора, но се сетих и друго.

— Вуйчо Раджиха Руенита Радота, най-мъдър тук, най-велик сред чародеите, най-бляскав сред войните, най-добър сред човеците — ти кажи сега, че искам да сторя нещо.

Ето за това да измъдриш: като казахме и на Гореслав, и на Димна, че страна няма да вземаме, в битки няма да влизаме, не знаехме, че тази тяхна свада минава през нашите съдби, през съдбата на света… Ето я Димна сега, ето го Баган до нея. Ето ги двете войски, ето ги боговете оттатък… Тук и там посред хората просветват-припламват очите на жабалаци и таласъми, плътеници и нави, кой ли не! Оттатък, както си видял, божи влъхви са стегнати да воюват… Целият свят се е събрал на това място и всеки иска нещо свое от другите. Не можем ние сега да останем отвъд, колкото и да ни се иска за два-три дена преход пеша и с кораба на Сердан да се приберем у нас — из нашите гори да почиваме, из тучни треви да полегнем, на бял камък да подпрем глава, чиста вода изворова да си пийнем, коне да разседлаем за волна паша, оръжията си да прогоним и приберем на скришно, щурците си да послушаме, че и да поплачем за всичко и всички… Но ти кажи, вуйчо мой велики, дали е прилично сега да търсим поляни и дебели сенки… Ако друг път най-млада и нова Вишна е започвала, в такъв ден ти говориш, другите мълчим…

И за пръв път видях великият кон на Радота, Белур, да се изправя на задни крака и да цвили гръмко! Че и Радота стреснато се задържа в седлото!

— Виждате, мои свидни, конят и аз отдавна сме едно и ето днес отговаря той, все едно съм аз! Прав си, Перо, да питаш и ние двамата, Белур и аз, вуйчо ти Радота, ти отговаряме: да, досега стояхме отвъд, но сега вече трябва да влезем в света, да го изпитаме и да се бием за него. От свят се не бяга! Който избяга от света сега, то го предава и вън от него остава.

И Белур се пак изправи на задни крака…

— Тогава, вуйчо; тогава, вуйно; побратиме, снахо, жено, деца; ето какво съм намислил, щом и ние ще влизаме в схватка…

Почнах да звъня като комар нахален и наоколо нападаха шарени сенки. Не спирах, докато не се препълни до кръгозор с червените, черните, жълтите небесни хора… Чакаха те доста време да ги призова, е, сега щяха да се поразкършат.

— Ето я моята армия! За нея на Гореслав казах, той ми се подигра. Сами дори — трудно е да ни победят, а с тези верни побратими, петимни да се поразтъпчат из нашия свят — кой да ни излезе насреща! Пък и посестрими не малко са надошли! Да се опознаете любезно! — мина смях, тих ветрец из мъжете — и из земните, и из небесните… — Кой кому е длъжник я разберем, я не, знае се и от приказката, дето веднъж хората и боговете рекли да видят кой за какво кому е длъжен… Накрая, след много време, уж всички за всичко се разбрали, но пак за една капчица майчино мляко, останала по бузката на рожбицата й, не се разбрало дължи ли я някой и кой кому… И ясното уж, и то до край, чак до майчиното мляко, не се разбира винаги. Когато войските воюват, и те търсят длъжници, лошото е, че се бием, без да можем да опрощаваме дългове… внимавайте и когато трябва — въздавайте!

И още нещо има. Наша Мокра — като бях на небето — богиня-вярна посестрима ми стана, ме помоли нещо. Ето сега ще изпълня молбата й. Тук има ли девойка Найда? Найда-Смарайда? Помоли ме тя, като сляза долу на нашата земя, да се грижа за някоя си Найда.

Едно жълто момиче напето се отдели от небесните хора.

— Ти коя си, момичке небесна, красива и свястна?

Момичето се засмя и отвърна:

— Ей на, аз съм Найда! А къде е тук Търсенчо-Ненамеренчо? Търсенчо го искам, че добричък и самичък… Все си го гледам отгоре, от небесата, все му се радвам на добрината, накрая му взех тайно от леля съдбата…

Ха!

— Ама няма го сега, той се е нейде тук залутал, да дири брат си Баган и снаха си Димна… Търсим го и ние…

— Ти си чичо Перо, знам аз, като беше на небето, се криех у леля Мокра да те зяпам… — и тя се изкиска, но точно в това време се чу свирня на щурец, ама силна!

— Щом ти е Мокра леля, дето знае всичко за всяка съдба, то ти, нейна племеннице, си малка съдба… Щом си Найда, Найда Смарайда, то ще го намериш наш Търсен, момичке, съдбата му като борина ще носиш пред него…

И що да видя, хора, син ми Търсен, яхнал скакалец, колкото конче, а след него пет щуреца — не по-малки: свита! — го следват отзад… Още по-назад бдят Качо, Страхил: шегобийците, Тельо и Козьо: добродушни, верни и улави… Това хем ме зарадва, хем ми бодна сърцето, хем толкова смешно беше, че се засмях с цяло гърло и се хвърлих да си прегръщам свидното дете просълзен! Ето това е Търсен цял-целеничък — хем те трогне до сълзи, хем ти е смешно като от гъдел!

А Търсен, важен, запасан с къс меч, дето едно време, като го вдигнеше, тежестта му го повличаше напред, почти не ме забелязва, но се обръща към Димна:

— Како Димно, снахо; бате Багане, братко, да знаете, че голяма беда ви преследва, но аз ще ви помогна и спася!

Търсен беше толкова сериозен, че никой не се сети да се изкиска. Тогава се обърна той към мен и каза почтително:

— Чух сега, че искаш и ние, нашата рода, да се впуснем в битката. Аз искам да участвам също, тате и да помогна колкото мога! — извади и насочи меча си.

— А аз, Найда-Смарайда, може ли да ти помагам, Търсене? — смело се изстъпи напред онази момичка. То какво да й вардя аз на нея, както ме Мокра молеше? Че тя сама си опичаше всичката работа!

— Може, Найдо — аз търся, ти — намираш, двамата заедно можем подвизи големи да извършим! От небесата чак щом си дошла при мене, със съдбата ми във вързопче, то е това на хубаво! Ти пък яхвай щуреца! И ми пази съдбата! — Търсен и Найда — такава хубост насила не можеш я измисли!

Ветра се приближи до Търсен, яхнал скакалеца, сложи ръка на коляното му и каза:

— Сине-брате, досега не съм се гордяла с тебе като с воин, гордяла съм се с твоето сърце необикновено, но днес се гордея с тебе по нов начин! Макар че ми е и смешно, детенце мое любимо! — И тъй прихна Ветра, докато прегръщаше любимия Търсен и напетата Найда-Смарайда, че и цялата ни дружина се зарази и засмя до небето.

Човешката свита на Търсен се изстъпи и тя важно: държаха всичките грамадни наръчи листа от меча стъпка.

— Батко Перо, виж как се прикриваме тайно, готови да изненадаме всеки враг и да се жертваме за Търсен до крак!

— Без да ни видят и усетят! Защото ние хитри и престорени!

— Престорени на мечи стъпки, а главите — на цветни пъпки! — викна един братовчед и се засмяхме всички.

Козьо допълни за всички:

— Смейте се вие, ама ето ти Търсен, бате, цял-целеничък опазен, за змейовете запазен! — Почнаха пак да се смеят наоколо, но Качо и Страхо го изтикаха и обясниха:

— Запазен да трепе врага ни омразен!

После се огледа Козьо и вика на Тельо:

— От тези невести тук дали пък не може по някоя за нас да се намери? Дето няма много-много да ни придирят? Ти с това лице, дето е като прекарвано през бързей — смела мома ти трябва!

— Дали ще се прелъже някоя? Ама не са ли те много черни бре, Козьо! Че тя нощем ще трябва да пляска с ръце и да свирка, че да я намеря къде е!

— Не бой се, тя през деня може и да те срита, ама през нощта ще свирка и без някой да я пита! Аз черна искам, ако щеш ти вземи червена!

— Не, и аз черна искам, щом ми е черна съдбата, то си отива да ми е черна и жената!

Всички се кискаха, но после старите войни изведнъж, без да са се наговорили, се обърнаха към наш Търсен, взеха стойка с меч пред гърди, отдадоха му най-сериозно чест, почит и подчинение… Всички усещаха чудното в това почти дете, остави ти смехориите. Щом родите деца, ще разберете аз какво съм изпитвал тогава!

Пък в тоя миг като скокна нагоре на Търсен скакалеца, хайде пак всички прихнахме, земни и небесни хора, чародеи и съседи, превърнати кои на животни, кои на насекоми, кои на птици… Олекна ми на сърцето: сега всички, които обичах, бяха близо до мен. Можех да изпълня дълга си да ги пазя и защитавам. Идеше битка.

— А кой ще язди другите щурци? — попита Друда.

— Ще видите всички! — наум си рекох, че тия щурци са петте щуреца от нашето оброчище… Но си премълчах.

— Да вървим, тогава, хора! Нека проверим къде е правдата. Може би ние я носим в торбичките на рамо…