Роман Димитров
Децата на Перун (5)

Глава 5
Оброчище

Бях застанал до къщата на кака Дуда. Наглеждах Перо, играеше си наблизо с катерица от гората — надбягваха се, замеряха се с дъбови жълъди, редуваха се на „Пити-Тали-Буфта-Рафта“. Вкъщи Дуда, Друда Билковита, дружки-вейници, самодиви, омайници вършеха делнична работа: подсиряха сирене, биеха масло, варяха билки, редяха магии, разваляха клетви-заклинания.

Кака ми Дуда излезе навън за нещо, че като ме видя, че като се захласна-заля от смях, сложи ръка на уста, залитна чак… След малко Друда Билковита излезе, видя ме и тя да стърча там, веднага също се засмя с цяло гърло.

Хей! Ама — ей! Какъв юнак съм — знаят всички, какъв чародей съм — пак знаят! — а тези тука ми се смеят, като да съм от кал направен и в корито забравен!

Друда беше тръгнала надолу към поточето. Върви, смее се, кобилицата с ведрата се люшка.

Забих си аз меча в дъба, положих си кривака, свалих си дрехи-доспехи, всичко, гол, както от майка роден, я последвах на брега. Тя се обърна, видя ме, пусна ведрата, доближи, сложи длан на гърдите ми.

— Друдо Билковита, откак се помним, все сме били заедно. Като деца плувахме долу в езерото, изскокна риба със зинала уста, зъбата…

— Помня, Радота. Ти разпра с нож търбуха й и ни спаси. А ти помниш ли тигъра с големите обърнати зъби?

— Помня, отидохме на далечното светилище сами, оттатък езерото, където ни забраняваха — все там ходехме! — ти го омагьоса с едни мънички тревички-билки, той заспа, ние беж! — търтихме към къщи.

— Ти, проклетнико, първо искаше, докато спи, да му изкъртиш зъбите…

— Като се знаем-помним, като се гледаме-слушаме цял живот вече, защо винаги като ме видиш, се смееш все едно съм крива гъба! Ето на, пак се смееш!

Друда спря да се смее и каза:

— Раджиха Радота, който ме спаси и когото спасих, колко си красив! Лицето ти е красиво, ръцете ти са красиви, очите ти са красиви, душата ти е красива, добрината ти е красива! Всичко ти е красиво! И като ми говориш, е красиво… Как да не се смея, като ми се отпуска душата! Олеква ми, радвам ти се! И на себе си се радвам!

В това време се появи Дуда, видя как Друда гол ме подпира с длан, прихна пак, но дойде при нас и каза:

— Ех, братко мой, мъничък на кака, черна моя боровинке, на, гледайте, хем не е висок, а набит, в земята забит, но меч и кривак върти, както никой не може, от магиите му все хубави работи стават! Как ти се радвам, грознико, от бъзовинка-капинка по-черен, ти си ми гордост-радост, горест-младост, че ги няма нашите да те видят как съм те отгледала, да ти се радват… Далече са, братко!

А на Друда каза:

— Билкарке, тази билка ти е за цял живот лек, тази боровинка ти е за цял живот сладост, това борсуче ти е за цял живот галене…

Изворчето до нас току бликна с нова сила, поточето от него преля и пълноводно потече към онова езеро с далечното светилище.

После пък изведнъж, от де се взеха, във въздуха се сбраха парчетата на моята стара каменна чутура — ей я тупна в пясъка да се пълни от извора, да прелива надолу, към далечното езеро. От нея скокнаха пет щуреца. Засвириха тихичко, там са си и досега.

— Хей, две черешки, черни-напращели, ей го, това тук е вашето оброчище, ей го тук вашия балван, тук да идвате за сила, тук да плачете, тук да сънувате, тук да се радвате… — нарече-настави Дуда и топна ръка във водата. — Гореща е станала като вас двамата! Хубаво сте се наярили! — и се разсмя от все сърце!

Събраха се още хора около нас, погледнаха ни, взеха и те да се смеят с цяло гърло!

И Перо с катерицата наближиха. Детето ме замери с жълъд, прегърна крака ми, засмя се, като че ли отсега знаеше какви ще ги вършим след време…

Тъй.

Перо, и той се смееше!

Дуда не спираше да се смее!

Още надойдоха, всички се смееха, та превиваха!

Че и улавите Козьо и Тельо, и те дори, минаваха със стадата, и те на смях го удариха!

Настана смях до бога, сам Перун отвърна със смях!

Влас и той се смееше изпод земята и я разлюля!

Целият свят се смееше, отгоре до долу, чак коремът го заболя, всички бяха доволни, че изби лековита гореща вода, а на мене защо ми се смееха — така и не разбрах!

Този път Друда не се смя, гледаше ме с тия очи.

Стигаше ми.

* * *

После пих и се веселих, по мустака ми тече, в устата ми не втече, че в сърцето ми пролази буболече…

Спинкайте, дечица, вече…