Роман Димитров
Децата на Перун (13)

Глава 1
Градът: минавай бързо, мисли бавно

Уморени, прашни, свърнахме последен път, ето ти ги пред нас в долината стените, кулите, златните лъвове на града. Озовахме се в края на пътя си тъкмо в неуловимия миг, когато денят преминава във вечер: ветровете стихваха, дърветата застиваха, нататък, из неясните очертания, припламваха тук-там първите светлинки. Спешихме се, поведохме конете за юздите. Различихме хора, клекнали край сергиите пред стените, шатри на чуждестранни търговци, но сърцата ни се вслушваха в очаквания и сънуван туптеж там: отвъд, в града.

От нас петимата само аз бях идвал тук нявга, но и аз се вълнувах пред огромните зеещи градски порти на великия вечен град, вдълбани в стените. Стражата почтително ме поздрави, огледа спътниците ми. Допълзяха просяци — безноги, струпясали, прокажени, гъгнеха на напевното тукашно наречие. Хвърлих им монети. Красиво момченце, стиснало полите на майка си, повлечено от нейното движение, ме гледаше стреснато и замислено.

Стъпих в полумрака на свода, разхвърляните ми мисли и впечатления се споиха около мярналото се личице, утихнаха в привичното плавно движение на спокойния ми ум.

Пристигнахме.

Досега ме дразнеше противоречието между всичко, чуто за великия град и убогите мутри, които ни посрещаха, нахалните лъскави очи, сандалите, вързани по друг, навярно неудобен начин, плашещото превъзходство на леещата се реч, която ти разбираш бавно и несигурно. Но ето това дете, издърпано от съзерцанието, то съответства на величието, за което сме се подготвяли. Дори боговете трудно създават великите и съвършени неща — мислех.

И великата птица на Времето се излюпва в смрадно гнездо, всред курешки; залита из мокрите черупки на яйцето си. Колкото и дивно да се носи после из дните и нощите, аз не забравям това.

Но сега от друго бях поразен. Срещу нас се зъби-звери страшно и първобитно лице. Не съм го знаел, проумях в полумрака: намирахме се в свещен храм. Тукашните мъдреци съчетали вратите на града с храм. Мъдро — вратата да е и храм! У нас такова нещо не ни е още дотрябвало. И като съдех по дивата несъразмерност на божествата, по непохватната им звероподобност — това е храм древен, затова двойно по-свещен! Все пак, спомних си моето скромно оброчище с гореща вода и пет щуреца. Ако махнеш суетата, всички човешки знаци са едно и също.

Ето, значи, как се случвало: човек върви, надява се и идва миг в живота му, когато се уверява, че има надежда. Както с онова момченце навън, чиято пеперудена орис ме докосна само за секунда, така и тук, когато на рамото ми ляга тежка и уверена, па макар ноктеста лапа, става дума за надежда. Вратата, градските порти, прагът, който прекрачваш, съчетани с храм, създават нещо ново и трогателно.

Навярно много ще бъде простено на тия градски хора — тук, в небесата, във вечното винаги!

Намирахме се в сводест коридор, тъмен и влажен, в нишите седяха, лежаха, размахваха копия, съвкупяваха се, съдеха изображения и статуи на божества — някои познати, почитани и от нас, някои — чужди, страшни, враждебни, придошли. Пристигнали са при тях като моите пет щуреца, мислех си. Какво очакват от мене? Какво е благоприлично тук? Да премина бързо, сериозно и почтително ли?

Целта ни беше градът, а ние се бавехме тук, бавихме се пред вратите още, в мислите си.

Не издребнявахме ли в края на дългия път?

Ако се замисля, случайно бяхме сами в храма-врата. Навярно се точи непрекъсната гмеж от всякакви хора и ако не очаквам все пак глъчка, то във всеки случай си представям сумтенето от дишането, смрадта на чесън, масло за втриване и пот. Не ще е странно да сварим, неприбран още, парцаливия труп на стъпкана в бъркотията бабичка-богомолка.

Отгатвам правилно: тия практични събирачи на данъци и митари са пратили боговете си близо до нас, влизащите, впрегнали са ги в делничен труд. Така че: бързо минавай, влизай, търгувай! Не ти е това нашият бавен змей… Като из утробата на майката в края на пътя — към поредното битие! Ако наистина мислят така, то тези граждани са горди и достойни дори в своята пресметливост.

Но помисли още мъничко. Огледай се. Дали няма някой знак, който да ме убеди в противното? Какво друго, ако не достолепно и бавно любуване означава този допотопен паун? Нали бавно узнаваме всяка същност… И ние, в далечния си край, откъдето тръгнахме, бавно узнавахме знаменията на падналите желъди.

Минавай бързо, мисли бавно!

И след това изведнъж пред очите ни изскокна градът, бялна се като корем на бременна, разритан от детето, което вече си проправя път — с безумни пазарища, тържища, строежи, луди пророци, грачещи прорицатели, достолепни матрони; със смрад от рибарски скели, с благоухания от царските веранди хей нататък, с люшнала се тълпа, която се кикоти подир две сбили се храмови блудници, а насам, с гръб към тях, крачи светилото на световната философия, един занесен геометър. Моите спътници спряха възхитено, простенаха, въздъхнаха дори! Това е то великият град, пленява те. Оглеждаха, без да могат да спрат на едно нещо… За змей бяхме тръгнали, но как да отминеш внезапната разбъркана красота, да видиш ти, братко мой!

Как да не си помислиш тук, че времето ти е изтекло, че няма значение кога, но ще бъдеш обран-заклан, че и половин истина не ще е съзвучна на изтърбушеното ти тяло с безпомощно размятани нозе и спечени съсиреци по устата, че нещо има значение. Важно е да разпознаеш истинския знак, така или иначе мъртвите ни оплаквани уста ще стискат недоразказана вина.

Носех тази вина у себе си, мислех така горчиво заради изгубения си сестриник Перо, ни жив ни умрял под земята. Но пък, ето ги хубавите ми син, дъщеря и снаха, ето я милата ми слънчева Друда — четворицата ми даваше сила.

И да видиш ти, братко мой, толкова красиви бяха, че току се извръщаха, спираха хората да ги разгледат, да ги проследят с очи, да ги запомнят! Моята Друда Билковита, светла, ясна, румена, висока — снажна чак, напето стъпва, неусетно се взира с присвити очи, усмихва се както си знае… Кожени дрехи, на пояса билярски^[1] торбички, вълшебна кесия, старинен необикновен нож от кост на мамут. Някога сам Влас й го беше подарил…

Ето Ветра: с гуглеста шапка сгъната назад, с ръждиво червения мечи кожух доземи, не препасан; изпод вежди гледа, ха да изръмжи, ха да те изпита търпиш ли на подбив, ха да те пробва с тъпото на копието си…

Страшко, „на мама въгленчето“, както Друда му казваше, черен като мене, синеок като нея, си беше в домоткани дрехи — „две чукани, едно стригано“, каза Вишна, като го дари с тях: конопени гащи, ленена риза, вълнен пояс, боядисан с орехова шума и лукови шлюпки, оръжието му и то домашно — лък, тояга, топор…

До него крачи-подтичва Вишна, най-мъничка-крехка, едвам до гърдите му стига, с червена коса, с червени чорапи, в свилена дреха чудно извезана с шевица… Тича, каквото тича, ходи, каквото ходи — все у Страшко гледа, а той назад не остава. Те и на сън, и наяве без глас си приказват, еднакво виждат… Оръжие не й трябва на нея, но стиска прашка, дарена от дядо й. Хем все Страшко я държи за ръка, хем ако я погледнеш в очите, ще разбереш, че заядеш ли се с нея, има да береш ядове…

Аз също съм в кожени дрехи. Да видиш ти, братко мой, ако нещо друго облека, то Друда ще ме изпитва защо е това и как тъй! Целият трябва да съм неин, до дрехите дори! Тя ми ги е скроила, от нея ми е кожата от барс, през нея са препасани кривак, диплен меч, в пояса ми са свирките, огнивото, кесиите от нея… И за двама ни е направила високи кожени ботуши.