Мартина Линден
Усмивката ти омагьосва всички (9) (Ще погуби ли ревността на Карстен щастието на Карола?)

На следващия ден Карола успя да види Карстен съвсем за кратко само на закуска и на обяд. Баронът прекара целия предобед в конюшните, защото местният ветеринар беше дошъл на посещение. След обяд Карстен провери доставките и фактурите за тях. Това беше работа, която не искаше да оставя на управителя на имението.

Дагмар Холмен и Карола работиха до около четири следобед по нова глава от книгата й, след което двете пиха кафе заедно. Дагмар отиде в Олденбург, а Карола реши да използва свободното време, за да посети църквата и гробището на близкото село, където беше погребана Сандра. На Карола й се струваше, че там ще успее да разбере защо младата жена е посегнала на живота си.

Досега Карола беше ходила два пъти в църквата в селото с Карстен и майка му. В Холмен беше традиция в неделя да се присъства на службата. Карола нямаше нищо против този обичай, дори й беше приятно да ходи в храма.

Селската църква беше почти празна — в нея имаше само две възрастни жени. Карола тихо влезе и отиде до олтара, до който имаше украсени със стъклопис прозорци. Художникът, който ги беше изрисувал преди повече от две столетия, беше изобразил някои от хората, които стояха под кръста така, че да приличат на предците на Карстен. Те бяха правили щедри дарения на църквата.

Карола излезе по каменното стълбище, което водеше към гробището в двора. Срещу нея стоеше градинарят, бутащ ръчна количка пълна с плевели, които току-що беше почистил. Той спря и я погледна любопитно.

— Мога ли да ви помогна, млада госпожице? — попита градинарят. Не виждаше често непознати в гробището.

— Бих искала да отида до семейния гроб на семейство Фон Холмен — отвърна тя.

— Тръгнете по втората алея вдясно. Като стигнете до онези кленове ей там, ще го видите, съвсем близо до тях е. Един ангел от черен мрамор ще ви покаже пътя, не можете да го сбъркате.

— Благодаря — усмихна се Карола и тръгна.

След по-малко от две минути тя стигна до кленовете, които бяха естествената граница между гробовете на селяните и тези на семейство Фон Холмен. Ангелът от черен мрамор, за който й спомена градинарят, беше разположен над висока врата от ковано желязо в бялата стена, зад която бяха гробовете на семейството.

Когато премина през вратата, Карола усети прекрасен аромат на рози. Те растяха не само в лехите до стената, но и между гробовете. Бронзовите орнаменти на надгробните плочи блестяха на слънцето.

Младата дама видя, че не е сама. Наблизо един мъж с гръб към нея слагаше рози във ваза до една надгробна плоча. Той се изправи и бавно се обърна. Кафявите му очи блестяха.

— Радвам се да ви видя отново, госпожице Фон Щернберг — каза той. — Какво ви води насам?

— Исках да дойда на гроба на Сандра фон Холмен — каза Карола и дори не се опита да скрие радостта си от срещата с принц Морис.

— Точно пред него сте — отвърна принцът. — Аз понякога идвам тук и нося цветя на Сандра. Освен градинаря никой друг не се грижи за гроба — каза принц Морис и сложи ръка на студения камък на надгробната плоча. — Тя не заслужава това.

— Аз мислех, че Карстен…

— Господин Фон Холмен не е идвал тук от погребението на съпругата си — прекъсна я Морис. — Какво ще кажете да изпием по чаша кафе. В близкото село има едно кафене точно на плажа. Много е приятно.

Карола се поколеба. Тя се запита как ли би реагирал Карстен, ако разбереше, че е приела поканата на Морис. От друга страна той нямаше право да контролира живота й по подобен начин. Тя можеше сама да взема решенията за себе си.

— Разбира се, ваше височество, с удоволствие.

— Чудесно — каза Морис и погледна гроба за последен път. — Предполагам, че сте тук с колата си, нали? — попита той. Карола кимна. — Тогава предлагам да карате след мен.

„Какво правиш?“ — помисли си Карола, докато се качваше в колата си. Тя се чувстваше като дете, което нарушаваше забраната на родителите си. Младата жена обаче не искаше да откаже поканата на принц Морис, щеше да е неучтиво. Все пак това беше само чаша кафе и нищо повече.

Селото беше на няколко километра от гробището. Карола паркира колата си зад лимузината на принца. Тесен черен път водеше към плажа надолу.

Над кафенето летяха чайки. Карола закри слънцето с ръка и погледна нагоре. Птиците спокойно кръжаха над плажа, лениво оглеждайки всички и всичко от високо.

— Гледали ли сте филма „Джонатан Чайката“? — попита Карола.

— Да. Чел съм и книгата — отвърна Морис. — Откакто я прочетох, често гледам чайките и се опитвам да открия сред тях някой Джонатан — чайка, която да е по-различна от другите и да не се страхува от новото и непознатото.

— Ето го вашият Джонатан — каза Карола и посочи чайката, която кръжеше точно над тях. — Винаги когато чуя или видя чайка, в ушите ми отеква музиката от филма.

— Аз също много я харесвам — каза Морис. — Това е любимата ми филмова музика — „Lonely Looking Sky“ („Самотно небе“). Искате ли да седнем на терасата?

— Даже настоявам за това — усмихна се Карола. — Обожавам морето.

— Аз също.

Настаниха се на маса точно до парапета на терасата. Донесоха им две кафета и прясно изпечени кифлички — специалитета на заведението. От чайките разговорът тръгна към работата на Морис. Той истински се зарадва на това, че Карола също се интересуваше от опазването на околната среда и животните и му задаваше въпроси за това, с което се занимаваше.

— Но стига сме говорили за мен — каза Морис. — Мога ли да ви попитам нещо, госпожице Фон Щернберг?

— Разбира се, ваше височество.

Морис повдигна вежди.

— Не искам повече да чувам „ваше височество“ от устата ви. Наричайте ме Морис.

— Не… не мога.

— Защо да не можете? — усмихна се той. Карола си помисли, че усмивката му беше прекрасна. — Аз също бих могъл да ви наричам с малкото ви име, ако ми позволите — каза той и леко докосна ръката й. — Ако трябва да бъда честен, това би ми доставило радост.

Защо не? Какво лошо можеше да има в това? Освен всичко друго Карола намираше Морис фон Науенщайн за много мил и добър човек.

— Съгласна — каза тя и усети, че се изчервява.

— Благодаря — каза той и се взря в очите й.

Карола отново се изчерви.

— Може ли да ми разкажете нещо повече за семейството си? — попита Морис. — Любопитството ми е свързано най-вече с поразителната ви прилика със Сандра.

— Ами доколкото знам, Сандра е израснала в Австралия, а аз съм родена в Щутгарт и живеех там до преди няколко седмици. Всъщност между мен и Сандра има нещо общо — и двете сме загубили родителите си. Аз съм била на около годинка, когато семейство Щернберг са ме осиновили.

— А знаете ли кои са биологичните ви родители?

— Не — поклати глава Карола. — Аз имах прекрасно детство — каза тя. — Родителите ми се погрижиха да не ми липсва нищо. Живеех като принцеса.

— Аз също имах прекрасно детство — каза Морис. — Родителите ни не ни забраняваха нищо, а ни оставяха сами да се уверим кое е добро и кое лошо. Няма нищо по-полезно от личния опит.

Принцът погледна замислено към водата.

— Когато бяхме деца, нашето семейство и Фон Холмен бяха приятели. Бащата на Карстен ми е кръстник. Когато обаче почина и Карстен наследи титлата му, взаимоотношенията между семействата ни охладняваха с всеки изминал ден. Само като си спомня, че с брат ми като деца бяхме неразделни с него…

— Не смятате ли, че тъгата по баща му може да го е накарала да се затвори в себе си? — попита Карола. — Мисля, че и на госпожа Фон Холмен й е отнело много време да свикне с мисълта за смъртта на съпруга й. Сигурна съм, че им е било много трудно.

— Родителите ми направиха всичко възможно да общуват с нея, особено майка ми — каза Морис. — Приятелството между двете обаче вече е в миналото, особено след инцидента с Елизабет. Ние дори не бяхме поканени на сватбата на Карстен и Сандра.

— А щяхте ли да отидете, ако бяхте получили покана?

— Да, разбира се. От наша страна никога не е имало проблем взаимоотношенията между семействата да си останат такива, каквито са били в продължение на стотици години преди смъртта на барон Торвалд фон Холмен.

Карола и Морис изпиха кафето си. Принцът плати сметката и й подаде ръка да стане. Принцът искаше да предупреди младата жена за това какво я очаква, ако продължи да бъде част от живота на Карстен, но не посмя да го направи. Той не можеше да си позволи да се меси във взаимоотношенията им. Възможно ли беше Карстен да се е променил? Принц Морис се сети за кучето си Ровър. Не, вълкът козината си мени, но не и нрава.

— Бъдете внимателна, Карола — каза й той, когато се разделяха. — Внимавайте.

— Разбира се — отвърна тя и се качи в колата си.

Младата жена нямаше представа, че думите на Морис се отнасяха не за кого да е, а за самия Карстен. Карола вече смело можеше да каже, че познава Морис и не можеше да си обясни защо семействата им бяха в лоши отношения. Съдейки по това, което младият принц й беше казал, тя не смяташе, че той изпитва омраза към Карстен. Защо тога…