Мартина Линден
Усмивката ти омагьосва всички (5) (Ще погуби ли ревността на Карстен щастието на Карола?)

Четири седмици по-късно Карола фон Щернберг и Карстен фон Холмен пътуваха заедно към Шлезвиг-Холщайн. Те бяха тръгнали от Щутгарт с нейната кола рано сутринта и вече бяха подминали Хамбург. Раздялата с родителите й и с Юта никак не беше лесна, но Карола щеше да ги посети през есента.

— Надявам се да си наясно в какво приключение се впускаш, Каро — каза й Юта при последната им среща. — Ще ми липсваш, но след като знам, че ще си щастлива, не ми остава нищо друго, освен да очаквам следващата ни среща.

Двете си бяха обещали да се чуват всеки ден и Карола беше решена да спази обещанието си.

— Дано това да не е грешка, мила моя — каза й баща й, след като я прегърна за сбогом. — Намирам приятеля ти за много симпатичен, но имай предвид, че ти все още не знаеш какъв човек е, досега си виждала само добрата му страна. Обещай ми, че ако нещо в отношенията ви не е наред, ти няма да се поколебаеш да си тръгнеш от Холмен, дори при най-малкото съмнение в общото ви бъдеще.

Карола беше обещала да послуша съвета му. Тя за нищо на света не искаше да тревожи баща си, по какъвто и да е повод. Младата жена обаче беше напълно сигурна, че бъдещето й беше свързано само и единствено с Карстен. Какво повече можеше да иска от мъжа до себе си, освен безграничната и безрезервна любов, която й даваше?

— Затвори очи, мила — каза Карстен фон Холмен, когато вече почти бяха стигнали в имението.

Карола удовлетвори желанието му, преливаща от вълнение и трепетно очакване. Усети, че се отклониха от пътя, който водеше към Кил, и завиха надясно. Отнякъде се чуваше блеене на овце. Излая куче. Карстен отново зави. Въздухът ухаеше на прясно окосена трева и жасмин. Асфалтовият път свърши и те продължиха по алея, постлана с чакъл.

— Не отваряй още очи — каза Карстен, слезе от колата и отвори вратата й. Той се наведе над нея, откопча предпазния колан и хвана ръката й. — Внимавай да не удариш главата си — каза баронът, помагайки й да слезе от колата.

Карола слезе с негова помощ. Тя вдигна лице и усети последните слънчеви лъчи.

— А сега отвори очи — каза Карстен и сложи ръка на кръста й. Първото, което младата жена видя, след като отвори очи, беше снежнобяла сграда с висока кула, върху която щъркели си бяха направили гнездо. Двойна стълба водеше до централния вход на къщата. Рамките на прозорците, в които се отразяваше светлината на залязващото слънце, бяха от черно дърво.

Малко встрани от голямата къща, скрита сред високи кестени, имаше още една бяла сграда. Тя беше едноетажна и не изглеждаше добре поддържана. Покритият със сиви плочи покрив очевидно се нуждаеше от спешен ремонт. В тази къща живееха хората от персонала. Карстен й беше обяснил, че дядо му е построил тази сграда, за да осигури на семейството си уединение и спокойствие от любопитните погледи на обслужващия персонал.

— Е, какво ще кажеш? — гордо попита Карстен. — Как ти се струва бъдещият ти дом?

— Чудя се къде ще живея, при положение че ще съм секретарка на майка ти — при вас или в къщата за персонала?

— Ще трябва да помисля по този въпрос — каза с усмивка той и посочи входа на къщата. — Майка ми трябва да е тук — каза той и хвана ръката й, повеждайки я натам.

Дагмар фон Холмен веднага забеляза колко много Карола приличаше на починалата й снаха.

— Добре дошли в Холмен, госпожице Фон Щернберг — каза тя и й подаде ръка за поздрав. — Карстен постоянно говори за вас. Аз на практика зная толкова много, че имам чувството, че се познаваме от години.

— Благодаря за топлото посрещане, госпожо Фон Холмен — отвърна Карола. Майката на Карстен й допадна още от първия миг, в който се запознаха. Силното й и сърдечно ръкостискане й хареса. Баронесата беше нисичка жена — с една глава по-ниска от сина си. Чертите на лицата им обаче си приличаха поразително, а цветът на очите и косите им бяха абсолютно еднакви.

— Радвам се, че ще мога да работя с вас — каза Дагмар фон Холмен. — При положение че се интересувате от старинни предмети, работата няма да ви се стори скучна или безинтересна.

Баронесата покани Карола в облицованата с дъбова ламперия приемна на къщата. Срещу покритите с тъмен килим стълби имаше две кресла, които изглеждаха много удобни, и една маса, върху която имаше няколко книги. Картините на стената изобразяваха езерото Остенде от различни ъгли.

Дагмар фон Холмен представи Карола на персонала. Освен управителя на имението той включваше и една готвачка и две домашни помощници. Те също веднага забелязаха поразителната прилика между Карола и починалата съпруга на младия барон.

Карстен заведе Карола в стаята, която беше приготвена специално за нея. Тя беше на втория етаж на къщата и имаше малък балкон. Сандра беше живяла в тази стая преди сватбата им.

Карола бързо се почувства уютно и почти като у дома си тук. Обстановката в стаята много й допадна — мебелите от XVIII век, тапетите и картината, изобразяваща деца, които си играят в имението, й се сториха прекрасни. Тя не подозираше, че картината скриваше малка врата.

— Харесва ли ти твоето царство? — попита Карстен.

— Стаята е прекрасна — отвърна тя.

На вечеря Карола се запозна със сестрата на Карстен, Елизабет фон Холмен. Тя беше бледо младо момиче, чийто стеснителен поглед някак докосна душата на Карола. Карола остана с впечатлението, че Елизабет беше човек, свикнал да живее в нечия сянка. Карстен беше разказал на Карола, че сестра му не е общителна и в повечето случаи дори се храни в стаята си, която също се намираше на втория етаж на имението.

Нито Карстен, нито майка му показваха, че обръщат каквото и да било внимание на присъствието на Елизабет в стаята. Младото момиче през цялото време стоеше изолирано и не вдигна поглед от чинията си.

След вечеря Карола отиде в стаята си, за да си вземе якето. Карстен изкара колата си от гаража и я паркира пред къщата, чакайки Карола. След няколко минути тя дойде, двамата се качиха в колата и отидоха на плажа. Там те събуха обувките си и тръгнаха по топлия пясък весели и безгрижни като деца, измъкнали се от зоркия поглед на родителите си. Мирисът на море и шумът на вълните изпълваха всичко наоколо.

Карола вдиша дълбоко от свежия морски въздух. В далечината се виждаше кораб, чиито светлини блестяха в тъмнината. Вдясно от тях плажът преминаваше във висока стръмна скала.

— Какво прекрасно място — каза Карола, докато вървяха по плажа, хванати ръка за ръка.

Младият барон погледна нагоре към небето.

— Има нещо, което трябва да ти кажа, мила моя — каза той. — По-добре е да го чуеш от мен, отколкото от някой друг.

Карстен спря и нервно прокара ръка през косата си.

— Какво е то? — погледна го в очите Карола.

Той пое дълбоко въздух.

— Моля те, не ми се сърди за това, че не съм ти го казал по-рано. Просто все не успявах да намеря подходящия момент. Карола, аз вече бях женен веднъж.

Младата жена неволно направи крачка назад.

— Наистина трябваше да ми кажеш много по-рано. Разведени ли сте?

Карстен поклати глава.

— Не, не сме разведени. Аз не одобрявам развода, за мен бракът е свещен съюз, който не може да бъде разрушен с подписи върху документи. Сандра загуби живота си трагично. Оттогава минаха три години. През първите месеци след смъртта й аз бях като в транс. Не можех да приема мисълта, че никога повече няма да видя любимата си жена… — той отново прокара ръка през косата си. — Сандра много приличаше на теб, мила моя. Когато те видях за първи път, помислих, че имам халюцинация.

„Вечерта на изненадите“ — помисли си Карола. Тя не можеше да му се сърди, че й казваше за починалата си жена чак сега — едва ли му беше лесно да засегне тази тема. Въпреки всичко обаче Карола се чувстваше измамена и предадена от него. В кого се беше влюбил той — в нея или в образа на починалата си съпруга?

— Къде се запознахте? — попита Карола, опитвайки се да звучи спокойно.

— В Австралия — отвърна той. — Сандра беше отгледана там от свои роднини. Родителите й са починали, когато е била много малка. Беше любов от пръв поглед.

Още нещо общо, което имаха със Сандра — и двете бяха загубили родителите си много рано.

— Колко дълго бяхте женени?

— Почти две години. Ние… по дяволите! — извика младият барон, взе камък и го хвърли по едно кафяво куче, което тичаше по плажа. То излая жално и изчезна между храстите. — Мразя, когато някакви помияри се появяват изневиделица!

— Но кучето не ни е направило нищо! — възкликна Карола.

Карстен нави ръкава си и й показа белега на китката си.

— И аз така си мислех, докато едно такова не ме захапа. А изглеждаше толкова мило и добро. Не трябва да ги пускат без надзор!

Карола докосна ръката му.

— Моля те, не се ядосвай, Карстен.

Той я погледна и я целуна нежно.

— Сърдиш ли ми се за това, че не ти бях казал за първия си брак, мила моя? Аз… страхувах се да не те загубя. Ти означаваш толкова много за мен, Карола — каза Карстен и я притисна до себе си.

— Не, не ти се сърдя — отвърна тя. — Само че искам да ми обещаеш, че за в бъдеще няма да криеш нищо от мен, Карстен. Ако е писано да бъдем заедно и сме един за друг…

Той не я остави да довърши, а я целуна. Карола не можеше да спре да мисли за всичко случило се тази вечер. Защо не й беше казал по-рано? Можеше ли да му вярва? Ами ако криеше и още нещо? Карола обаче си наложи да не се поддава на тези мисли. Карстен я обичаше и това беше най-важното. Тук и сега.