Мартина Линден
Усмивката ти омагьосва всички (12) (Ще погуби ли ревността на Карстен щастието на Карола?)

Веднага след обяда Карола фон Щернберг тръгна към старата мелница. Дагмар фон Холмен се беше оплакала от силно главоболие и се беше прибрала в стаята си, за да си почине. Карстен имаше работа с данъчния си консултант, който беше дошъл в имението рано сутринта.

Сутринта Карола беше провела дълъг разговор с Юта. Приятелката й я беше посъветвала да напусне работата си в Шлезвиг-Холщайн и да се върне обратно в Щутгарт. „Ревността на приятеля ти става нетърпима, а според мен ще се увеличава — каза Юта. — Не забравяй колко ревнуваше, когато в Щутгарт съвсем случайно се срещнахте с Тимо.“

Не, не, Карстен беше добър човек и я обичаше. Тя също. Младата жена се качи на колелото си и отиде до старата мелница. Тя с изненада забеляза, че принц Фон Науенщайн закъсняваше. Нищо. Тя облегна колелото си на една стена и седна в тревата. Видя една катеричка, която се катереше в клоните на висока липа и се усмихна.

Докато чакаше принц Фон Науенщайн, тя се замисли защо за нея беше толкова важно да се срещне с него. Карстен изрично й беше забранил да се вижда с Морис. Можеше ли срещата й с Морис днес да предизвика нов скандал с любимия й мъж?

Карола се замисли. Беше й приятно да се среща с Морис фон Науенщайн, не можеше да го отрече. С него се чувстваше някак сигурна и защитена. Той не я обсипваше с комплименти както Карстен, но излъчваше благородство и увереност. Карстен понякога й напомняше на разглезено дете, което държеше винаги да получи това, което иска. Морис от друга страна беше здраво стъпил на земята. Карола можеше да разговаря с него с часове и да не се умори или отегчи.

До мелницата спря кола. Вратата се отвори и от нея излезе принц Морис.

— Извинявам се за закъснението — каза той. — Задържаха ме на телефона.

— Няма проблем — отвърна Карола и се изправи. — Все пак имате много работа покрай заминаването си.

— Да, така е. Въпреки всичко исках да ви видя още веднъж, преди да замина — каза той и сложи ръка на кръста й. — Да се поразходим?

Карола знаеше, че трябва да отмести ръката му от талията си. Тя обаче не го направи. Харесваше й да е толкова близо до него, че да може да усеща ударите на сърцето му.

Те отидоха до едно езерце в гората, което беше направено от прадядото на Морис. Звукът от стъпките им беше приглушен от мъха под краката им. През листата на вековните дървета се процеждаше оскъдна слънчева светлина.

— Когато отида в Австралия, ще се опитам да намеря роднините на Сандра — каза Морис. — Искам да разбера дали между вас и нея има връзка.

— Не смятам, че е възможно аз и тя да имаме роднинска връзка — отвърна Карола. — От друга страна обаче, животът понякога ни поднася изненади, за които не сме и допускали, че биха могли да са възможни. — Карола докосна полумесеца на верижката си. — Виждали ли сте ковчеже с двойно дъно?

— Да, разбира се. Прави се, за да се скрие, че в него има нещо ценно. Ако знаеш как да отвориш двойното дъно обаче, разбираш, че то е именно там.

Карола му разказа за ковчежето, което намери на нощното си шкафче, и златната верижка в него.

— Сандра имаше черно ковчеже с месингов обков — каза Морис. — Тя ми беше разказала за него. Било й спомен от детството и затова го взела със себе си в Германия. Не е споменавала обаче за двойно дъно. Може би не е знаела за него.

— Ковчежето, което Карстен ми подари, е принадлежало на починалата му съпруга? — почти извика Карола. — Как е могъл да го направи? Това… аз всъщност не съм сигурна дали той ми е направил този подарък. Не ме питайте защо… просто някакво чувство — замислено каза тя и свали верижката, показвайки я на Морис. — Ако ковчежето е било на Сандра, как така моето име е на верижката?

— Още една тайна, която трябва да разгадаем — отвърна Морис. Той разгледа верижката, след което внимателно я закопча отново на шията й. Пръстите му леко докоснаха кожата й.

Карола изпита силно желание да го прегърне, да се хвърли в обятията му… Докосването на ръката му беше толкова топло, толкова… тя усети, че се изчерви от срам. Как можеше да…

— Смятам, че Елизабет ви е донесла ковчежето, за да ви предупреди или да насочи вниманието ви към нещо — каза Морис, след като продължиха нататък.

— Но ако иска да ми каже нещо, защо не ми го напише? С майка си общуват с бележки, макар и не много често. Двете нямат много общи теми за разговор.

— Преди инцидента Елизабет беше много лъчезарно и усмихнато дете. Случилото се не само отне способността й да говори, но и много я промени. Доколкото знам, тя се е затворила в себе си и отказва да контактува с други хора.

— Да, така е — замислено отвърна Карола. — Тя ходи из къщата като сянка.

Карола се сети за случката в библиотеката, когато Елизабет й се беше притекла на помощ след скандала с Карстен. Очевидно беше, че тя не питаеше топли чувства към брат си.

— Трябва да сте много внимателна, Карола — каза Морис. — От една страна, не искам да ви плаша, но от друга, се чувствам длъжен да ви предупредя да сте винаги нащрек с Карстен. Този човек има две лица, повярвайте ми.

Карола се замисли. Тя вече беше видяла и двете лица на приятеля си. Младата жена обаче беше решена да защити барон Фон Холмен.

— Хората се променят — отвърна тя.

Морис искаше да й отговори, но прецени, че няма смисъл да го прави. Искаше да й разкаже за смъртта на кучето си и за подозренията, които имаше за участието на Карстен в инцидента със сестра му, но не можеше да докаже нито едно от двете.

— Вие означавате много за мен. Искам да ви видя щастлива, това е всичко.

— Благодаря ви, Морис — усмихна се Карола. — Не се тревожете за мен — каза тя и усети, че у нея отново се надигна желание да се хвърли в обятията му. Младата жена несъзнателно направи крачка встрани.

— Всичко наред ли е? — попита принцът.

— Да… няма проблем — отвърна тя. — Мисля, че е време да се връщаме. Все пак ви предстои пътуване и трябва да се приготвите.

— Права сте, Карола. Бих искал да имам до себе си разумна жена като вас, която да ме сваля на земята, когато е нужно.

Тя се усмихна.

Морис не се шегуваше. Как му се искаше сега да я прегърне, да я отведе със себе си и никога да не се разделя с нея. След няколко минути Карола щеше да се качи на колелото си и да се върне при Карстен. Точно при него ли? Защо точно при него… отново…

Морис и Карола вървяха мълчаливо един до друг. И двамата не искаха да говорят за чувствата си. Морис не искаше да й признае, че се е влюбил в нея, а Карола беше раздирана от угризения, че се среща с принц Морис, въпреки изричното желание на Карстен да не го прави. Тя обичаше Карстен, а в същото време страшно много й се искаше Морис да я целуне тук и сега. Какво й ставаше?

— Приятно пътуване, Морис — каза Карола, когато стигнаха до мелницата.

— Благодаря — отвърна той. — Всичко хубаво.

Морис се наведе, целуна я по бузата и без да каже нищо повече изчезна в гората.

Карола вдигна ръка и докосна мястото, където я беше целунал, сякаш изпаднала в транс. Тя погледна към дърветата, зад които беше паркирана колата му.

Звънът на мобилния й телефон прекъсна мислите й. Тя вдигна.

— Къде си? — попита барон Карстен фон Холмен.

— Не знам точно — отвърна тя. — С колелото съм, някъде в гората.

Карола се уплаши от собствените си думи. Защо му обясняваше къде е? Дължеше ли му обяснение? Трябваше ли да крие нещо от него? Защо не му кажеше, че е до старата мелница?

Не можеше да му каже, защото щеше да предизвика подозрението му и отново да стане причина за скандал. Карола се замисли. Пропастта между нея и Карстен ставаше все по-голяма.