Мартина Линден
Усмивката ти омагьосва всички (14) (Ще погуби ли ревността на Карстен щастието на Карола?)

През следващите пет дни Карстен реши да даде всичко от себе си, за да докаже любовта си на Карола. Той започна да взема редовно лекарствата, които лекарят му беше предписал срещу изблиците на гняв и ярост. Същите лекарства той трябваше да взема и след случилото се със Сандра.

Карола се чувстваше като самотно листо в короната на голямо дърво — вятърът я вееше ту в една, ту в друга посока. Тя не беше разказала на Юта за случилото се, защото добре познаваше приятелката си. Ако разбереше какво се е случило, тя лично щеше да дойде в Шлезвиг-Холщайн и да я отведе обратно в Щутгарт.

Карола не изпитваше никаква радост от работата си. Тя усещаше как Дагмар фон Холмен често я наблюдава мълчаливо. Понякога й се струваше, че работодателката й ще заговори за Карстен, но в последния момент се разколебава и не казва нищо.

Карола осъзнаваше, че не само Карстен я караше да остане в Холмен. Тя искаше да се срещне отново с принц Морис, който беше обещал да издири роднините на Сандра. Карола с нетърпение чакаше деня, в който Морис щеше да се върне в Германия.

Принцът й се обади веднага щом пристигна в Науенщайн. Той й каза, че самолетът му е кацнал рано сутринта и би искал да се срещнат след обяд. Карола искаше да остави всичко и веднага да тръгне към старата мелница.

През целия предобед тя беше работила заедно с Дагмар фон Холмен. Валеше още от сутринта и Карола се надяваше времето най-после да се проясни. Карстен беше зает с данъчния си консултант и управителя на имението. След обяд той щеше да пътува до Олденбург, което беше идеално за Карола.

Дагмар фон Холмен сложи очилата си.

— Нещата между вас и сина ми не вървят много добре. И сляпа да бях, щях да го забележа. Карстен понякога проявява тежък характер, но е добро момче, знайте това от мен.

— Нека си го кажем направо — Карстен е болезнено ревнив — отвърна Карола и сложи бележника си на бюрото. — За да бъда напълно откровена с вас, трябва да ви кажа, че това ме плаши.

— Той вече беше излъган веднъж, госпожице Фон Щернберг. Аз много харесвах Сандра, но не можех да й се доверя за нищо в седмиците преди смъртта й — каза Дагмар фон Холмен и нервно прокара ръка през косата си. — Освен че страдаше от тежки депресии, Сандра имаше връзка с принц Морис фон Науенщайн.

— Сигурна ли сте в това, госпожо Фон Холмен? — попита Карола. Морис никога не би я излъгал, тя беше убедена в това.

— Да, убедена съм — отвърна Дагмар фон Холмен. — Не се доверявайте на принц Морис, госпожице Фон Щернберг — тъжно се усмихна Дагмар. — Всички го смятат за добър и почтен човек, но повярвайте ми, Морис е вълк в овча кожа. Познавам го от дете. Още тогава успя да настрои покойния ми съпруг срещу Карстен. Морис се възползва от това, че Торвалд му беше кръстник, и постигна целта си — въздъхна Дагмар. — Това е една от причините, поради която аз избягвам да общувам със семейство Фон Науенщайн.

— Снаха ви се е срещала понякога с Морис, в което няма нищо чак толкова лошо или обезпокоително — каза Карола. — Но как може да сте сигурна, че е изневерявала на сина ви?

— Госпожице Фон Щернберг, ако бяхте на нейно място, защо бихте се срещали с този мъж? Едва ли сте толкова наивна, за да мислите, че Сандра и Морис са се виждали само за да си говорят. Сандра имаше съпруг, който обожаваше и земята под краката й. С него тя можеше да разговаря, на каквато тема поиска. За какво би й бил мъж като Морис? Само за разговори? Ако Сандра имаше нужда да говори с някого, и аз бях насреща. Не това е била причината да се среща с принц Морис, госпожице Щернберг.

— Понякога човек има нужда да поговори с някого извън семейството. Освен това…

— Не, Сандра не е имала нужда от подобно нещо — прекъсна я Дагмар фон Холмен. — Ако мога да си позволя да ви дам съвет, госпожице Фон Щернберг, моля ви, избягвайте всякакви контакти с този човек. Не рискувайте любовта на Карстен. За него вие сте всичко на този свят.

Карола не отговори. Тя погледна през прозореца. Навън се беше разразила буря и валеше много силно. Времето не беше никак подходящо да кара колело до старата мелница. Тя реши да отиде дотам с колата си.

— Може би вече сте се запитали дали да не напуснете Карстен — продължи Дагмар фон Холмен. — Моля, не го правете. Не вземайте прибързани решения — умолително каза тя и я погледна в очите. — Ще ми обещаете ли?

Карола нямаше никакво намерение да взема каквито и да било прибързани решения. Макар вече да не беше сигурна дали и доколко го обичаше, Карстен означаваше много за нея. Той обаче не беше мъжът, в когото тя се беше влюбила в родния Щутгарт, не беше човекът, който тя мислеше, че е. Карола беше пленена от чара и сърдечността му и не предполагаше за тъмната страна, която той сега щедро й разкриваше.

— Няма да взема подобно решение, госпожо Фон Холмен, и няма да направя стъпки в тази посока — обеща тя.

Дагмар фон Холмен въздъхна облекчено.

— Много се радвам — каза тя. — Както ви казах, Карстен ви обича с цялото си сърце.

Въпреки лошото време, Карстен замина за Олденбург, веднага след като обядваха.

— Ще се върна към пет часа — обеща той. — Прибрахме добитъка и конете още сутринта. Бурята може още да се усили довечера. В началото на годината буря събори голяма част от конюшните. Надявам се този път да имаме късмет.

— Карай внимателно, Карстен — каза Карола.

— Свикнал съм с времето тук — отвърна той, целуна я по челото и излезе.

Дагмар фон Холмен отново се оплака от главоболие и отиде в спалнята си и Карола успя да излезе незабелязано от къщата. Навън духаше студен вятър и тя сложи качулката на анорака си. Дъждът продължаваше да вали все така силно.

Младата дама изкара колата си от гаража и потегли към мелницата. Тя едва успяваше да шофира в проливния дъжд и силния вятър. Чистачките не успяваха да се преборят с водата от предното стъкло, а вятърът понякога буквално отместваше колата от пътя. Когато най-накрая стигна до старата мелница, тя с облекчение видя, че принц Морис вече я чакаше.

Карола слезе от колата, той я видя, изтича до нея и заедно влязоха в старата сграда.

— Студено е днес — каза Карола, все още треперейки. — Не избрахме добро време за срещата си.

— Погрижил съм се — каза Морис и й показа одеялото, което беше сложил на перваза на прозореца. Той й помогна да свали мокрия анорак. — Въпреки качулката косата ви се е намокрила — каза той.

— Добре ли пътувахте? — попита Карола. — Що за… — тя млъкна и се засмя на себе си. — Що за глупав въпрос ви зададох. Искам да кажа — радвам се да ви видя.

— Наистина ли? — усмихна се принц Морис и сложи одеялото на раменете й. — Ние… ходим по много тънък лед, Карола — каза принцът, леко докосвайки лицето й. Той я притегли към себе си, но преди тя да успее да направи каквото и да било, самият Морис се отдръпна крачка назад.

Карола се почувства разочарована, но и облекчена.

— Научихте ли нещо за роднините на Сандра?

Морис показа кутиите, които бяха в задната част на помещението.

— Да седнем — каза той и погледна към прозореца, в който се удряха дъждовните капки. — Чакайте! — извика Морис и премести две от кутиите в средата на помещението. — Така е по-добре.

Двамата седнаха един срещу друг.

— Биологичната майка на Сандра е от Сидни. Тя е починала почти веднага след раждането на дъщеря си. Година по-късно баща й се оженил повторно в Германия. Сандра е била на три години, когато се родила полусестра й. Тя бързо се привързала към нея — така ми каза леля й. За Коледа семейството посетило роднините на Сандра в Сидни. От някакъв свой чичо двете момиченца получили по едно ковчеже. Той казал, че двете по-късно ще разберат тайната им.

— Как се е казвала полусестрата на Сандра? — едва успя да промълви Карола.

— Казвала се Карола — каза принц Морис и хвана ръцете й. — Когато Карола била на годинка и половина, родителите й загинали при инцидент с влак. Преминавали са през железопътен прелез без маркировка и сигнализация, и влак е ударил колата им. По това време Сандра била у дома, за нея се грижела детегледачка, тъй като била болна от дребна шарка. Вие сте били в колата с родителите си. След удара сте изпаднали в кома. Лелята на Сандра пристигнала от Австралия и взела племенницата си. Когато по-късно разпитала какво се е случило с вас, разбрала, че сте се събудили от комата и сте била осиновена от банкерско семейство. Отказали да й дадат повече информация. Поради тази причина лелята на Сандра не е говорила с нея за сестричката й. С течение на времето споменът за сестра й избледнял и Сандра на практика забравила, че ви има.

— Ето каква е била връзката ни със Сандра — каза Карола и от очите й бликнаха сълзи. — Иска ми се да се бяхме видели поне още веднъж. Имала съм сестра, а не съм знаела нищо за нея.

Морис я прегърна.

— Роднините на Сандра с удоволствие ще се запознаят с вас.

— Аз с тях също — отвърна Карола и се усмихна. — Благодаря ви за всичко. Не мога да намеря думи, с които да ви опиша колко много означава това, което направихте за мен — каза Карола и импулсивно докосна полумесеца на верижката си. — Ще се опитам да се свържа с родителите ми във Флорида. Може би те знаят какво се е случило с моето ковчеже. Предполагам, че в двойното му дъно е имало верижка с името на Сандра.

— Възможно е — отвърна Морис.

В момента той полагаше неимоверни усилия да се въздържи да целуне жената срещу себе си. Роднините на Сандра му бяха казали някои неща и за Карстен. Те го бяха помолили да предпази Карола от този човек. Морис щеше да се погрижи и за това. Сега обаче Карола трябваше да свикне с мисълта, че е имала сестра, която е починала в Шлезвиг-Холщайн.

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Карстен може да се е върнал от Олденбург по-рано от предвиденото.

— Пазете се, Карола.

— Разбира се, Морис.

И двамата не знаеха, че току-що са прекрачили граница, за чието съществуване дори не предполагаха. Младият принц й помогна да облече анорака си и да се качи в колата. След като седна зад волана, той я целуна по бузата.

— Ще се чуем, нали?

— Задължително — отвърна тя.

Морис затвори вратата й и се отдръпна. Въпреки дъжда и вятъра той остана на мястото си и гледаше след колата й, докато тя не се изгуби от погледа му. След това той се обърна и се качи в своята кола, която бе паркирал зад дърветата.