Мартина Линден
Усмивката ти омагьосва всички (6) (Ще погуби ли ревността на Карстен щастието на Карола?)

Времето минаваше, а Карола продължаваше да се чувства прекрасно в имението Холмен, където всички изпълняваха всяко нейно желание. Майката на Карстен се оказа чудесен работодател. Тя виждаше в Карола не толкова своя секретарка, колкото бъдещата си снаха. Двете прекарваха дълги часове в разговори за античните предмети и безбройните пътувания по целия свят, които Дагмар Холмен беше предприемала. След смъртта на Сандра обаче майката на Карстен почти не беше напускала имението.

Карола много искаше да я попита каква е причината за това, но изпитваше неудобство, което надделяваше над любопитството й. Дагмар фон Холмен почти не говореше за снаха си, макар Карстен няколко пъти да беше споменавал, че тя много я е обичала. Карола реши, че случилото се със Сандра със сигурност е много болезнено за майка му, и реши да не повдига темата.

Елизабет фон Холмен почти не се появяваше. След първата вечеря на Карола в имението сестрата на Карстен не се беше хранила в трапезарията заедно с тях нито веднъж. Младата жена живееше усамотена в стаята си. Карола я беше виждала няколко пъти да се разхожда в парка и веднъж на плажа, където беше застанала неподвижна и гледаше водата, без да помръдне с часове.

— Понякога ми се струва, че Карстен и майка му буквално са забравили за съществуването на Елизабет — каза Карола на Юта в един от телефонните им разговори. — Елизабет рисува прекрасни картини. Една от тях е в къщата за персонала — подарила я на управителя на имението за Коледа. В кабинета на майка й няма нито една нейна картина.

— Явно тя контактува много повече с персонала, отколкото с брат си и майка си — каза Юта. — Сигурно нещо се е случило в миналото. Питай приятеля си.

— Карстен избягва да говори за сестра си.

— Разбирам. Въпреки това мисля, че би било добре да разбереш каква е причината за държанието й и отношението на роднините й към нея. Аз лично бих го направила.

Карола се усмихна.

— Ще го попитам, когато имам възможност за това — обеща тя. — Ти ме познаваш, Юта, любопитна е второто ми име. Поне майка ми смята така.

— Трябва да ти кажа, че има право — отвърна Юта.

Барон Карстен фон Холмен отдели много време, за да покаже на Карола не само имението, но и голяма част от Шлезвиг-Холщайн. Двамата използваха всяка свободна минута за излети и разходки. Карола посети градове, в които никога не беше ходила досега — Олденбург, Шлезвиг, Капели и Екернфьорде. През уикендите те ходиха и до Дания.

Този следобед Карола беше освободена от работа, тъй като Дагмар фон Холмен имаше час при лекаря си. Карстен и управителят на имението се занимаваха с ливадите, на които пасяха конете и кравите на стопанството. Карола реши да използва възможността да разгледа книгите в библиотеката на Холмен. Досега тя не беше намерила време за това.

Когато Карстен се прибра у дома, той завари Карола до една карта на околността, която беше разтворила на масата до камината на библиотеката. Баронът нежно сложи ръка на рамото й.

— Радвам се, че се интересуваш от Шлезвиг-Холщайн, мила моя — каза той.

Карола го погледна.

— Изглеждаш ми уморен, Карстен — каза тя и докосна рамото му.

— Възможно е — каза той и вдигна рамене.

— Никога не си ми разказвал за Науенщайн — каза Карола и показа замъка на картата. — Те са ни съседи. Има ли връзка между родовете ви? Ти… — Карола млъкна, защото забеляза, че лицето на приятеля й изведнъж придоби напрегнат и ядосан вид.

— Не искам да говоря за тях — отговори Карстен. — Семейство Науенщайн може да са ни съседи, но с тях живеем в различни светове. С тях нямаме нито приятелски, нито бизнес взаимоотношения.

Хладният му тон подсказа на Карола, че не трябва да задава повече въпроси за семейство Науенщайн.

— Искаш ли да отидем да се поразходим — предложи тя. — В случай че не си твърде уморен, разбира се.

— За разходка с теб никога няма да съм твърде уморен — усмихнат отвърна той и я целуна по челото. — Дай ми десет минути да се преоблека — каза Карстен и бързо излезе от библиотеката.

Карола прибра картата, откъдето я беше взела, погледна затворената врата и се замисли защо Карстен мразеше толкова много семейство Науенщайн. От това, което й каза, Карола разбра, че към тях баронът изпитваше само и единствено омраза и ненавист. На какво ли се дължеше това?

Карола усещаше, че Карстен крие от нея много неща. Той й беше обещал за в бъдеще да бъде напълно искрен с нея, но младата жена знаеше, че приятелят й имаше твърде много тайни, които отказваше да сподели. Понякога Карола го усещаше като напълно чужд човек, макар никога досега да не се беше съмнявала в любовта му към нея. Всъщност кого обичаше той — Карола или починалата си съпруга Сандра? Не, Карола знаеше, че е по-добре да не мисли за това. Карстен я носеше на ръце и изпълняваше всяко нейно желание. Тя нямаше причина да не му вярва.

На вечеря Дагмар фон Холмен и Карола разбраха, че Карстен трябваше рано на следващата сутрин да отиде в Хамбург, за да се срещне с директора на завод за производство на машини, който бързаше, понеже по-късно през деня щеше да пътува за Мюнхен. Карстен щеше да използва възможността, за да се срещне и с доставчик на хранителни стоки.

— Утре ще бъде дълъг ден за мен, Карола — каза й той, когато останаха сами в стаята й. — Съгласна ли си да ти се обаждам, когато мога?

— Разбира се — каза тя и го прегърна. — Денят без теб и за мен ще е много дълъг.

— Ще ти донеса нещо хубаво от Хамбург — обеща Карстен и силно я прегърна.

Елизабет фон Холмен се качи по стълбите до втория етаж. Тя видя Карола и брат си, които се целуваха. Остана неподвижна за няколко секунди, след което тихо мина по коридора и отиде в стаята си. Тя затвори вратата, облегна се на нея и заплака.

Преди да си легне, Карола излезе на балкона за няколко минути. Лятната вечер беше приятно топла и спокойна, огласяна само от веселата песен на славей.

Малко след полунощ Карола се събуди от някакъв шум. След няколкосекундно търсене намери ключа на нощната лампа и я запали. Едва отворила очи, тя видя, че на нощното й шкафче имаше малко ковчеже от черно лъскаво дърво. То беше обковано с красиви месингови орнаменти.

Карола взе ковчежето. Когато го докосна, усети остра пронизваща болка в сърцето. Остана неподвижна в леглото си с ковчежето в ръка за няколко секунди, след което се опомни и вдигна капака му.

Вътре очевидно нямаше нищо поне на пръв поглед. Карола обаче го огледа внимателно и видя, че от вътрешната страна на дъното му имаше малка издатина. Тя я натисна и се оказа, че ковчежето е с двойно дъно. От малката кухина тя извади златна верижка. На нея имаше окачен златен полумесец, а на задната му страна беше поставен лунен камък с гравирано върху него нейното име.

Карола затвори ковчежето и го остави обратно на нощното шкафче. Искаше й се да отиде в стаята на приятеля си и да му благодари за чудесния подарък, но видя, че беше станало вече много късно и реши да го отложи за следващия ден. Карола угаси лампата и заспа, мислейки си за Карстен.

В сънищата й тази нощ обаче беше не барон Фон Холмен, а малко момиче, което стоеше на един хълм и гледаше луната.