Мартина Линден
Усмивката ти омагьосва всички (15) (Ще погуби ли ревността на Карстен щастието на Карола?)

Карола успя да се прибере незабелязано в имението. Шумът от дъжда и все по-силният вятър заглушиха стъпките й, докато се качваше към централния вход. Тя се качи на втория етаж и тръгна към стаята си. Вървейки по коридора, Карола срещна Елизабет.

— Ти ли ми донесе ковчежето, Елизабет? — усмихната я попита тя.

Елизабет фон Холмен кимна.

— Успя ли да отвориш двойното дъно?

Елизабет кимна отново и се усмихна.

— Благодаря ти — каза Карола и докосна ръката й.

Елизабет се обърна и отиде в спалнята си.

„Иска ми се да можех да общувам с теб“ — помисли си Карола. Тя влезе в стаята си, съблече мокрите дрехи и си взе горещ душ. След това младата жена легна на леглото и се опита да се свърже с родителите си във Флорида от мобилния си телефон. Колкото и да набираше номера обаче, връзката не можеше да се осъществи.

Карола опита да се свърже с родителите си още няколко пъти, но не успя. Тя реши, че няма смисъл да набира повече и слезе в приемната. Там вече беше Дагмар фон Холмен, която седеше на дивана и разлистваше една книга.

— Какво време само, а? — каза тя, виждайки Карола. — Помолих госпожа Щол да направи чай. В това време предпочитам чай пред кафето.

— Аз също — отвърна Карола. — Може ли да се обадя на родителите си от библиотеката? С мобилния не мога да се свържа, въпреки че опитвах няколко пъти.

— Разбира се. Само че се съмнявам, че телефонът ще работи в това ужасно време — отвърна Дагмар фон Холмен и сложи книгата на масичката до себе си. — Надявам се Карстен да се прибере скоро. Не обичам да е навън и да кара в такова време.

— Той е опитен шофьор.

— Да, така е — отвърна госпожа Фон Холмен и погледна навън през затворената врата на терасата. — Няма повод за притеснения.

И в библиотеката прозорците бяха плътно затворени, но глухият тътен на бурята се чуваше отчетливо, вятърът и дъждът се удряха в стъклата на прозорците, а рафтовете с книги леко потреперваха при всеки гръм. Карола седна в креслото до масичката с телефона. Докато набираше номера, тя видя как вятърът навън огъваше вековните дървета почти до земята.

Този път имаше късмет — майка й вдигна. Карола веднага й каза за какво се обажда.

— Знаехте ли, че съм имала полусестра в Австралия? — попита тя.

— Не, мила моя, не сме знаели — отговори Мариса фон Щернберг. — Когато те осиновихме, знаехме само, че родителите ти са починали при автомобилна катастрофа, а ти си била в кома в продължения на няколко седмици. Казаха ни, че нито майка ти, нито баща ти имат роднини, които могат да предявят претенции към теб.

— Как ми се иска да се бях запознала със сестра си.

— Ако знаехме за нея, щяхме да направим всичко по силите си, за да се срещнете, Карола.

— Знам, мамо, знам — отвърна Карола. Тя й разказа за ковчежето и верижката в двойното му дъно.

— Учудих се как успях веднага да се досетя и да го отворя — каза Карола. — Все едно някаква сила водеше ръката ми в този момент.

— Не е толкова необичайно — отвърна Мариса фон Щернберг. — Когато те взехме, в куфара с нещата ти имаше и едно малко черно ковчеже, което оставихме в стаята ти заедно с другите ти вещи. Ти беше на около четири години, когато успя да отвориш двойното му дъно. В него имаше верижка с полумесец, на който пишеше „Сандра“.

— Защо не сте ми казали за това? Къде е ковчежето? А верижката? — Карола едва успяваше да овладее гласа си.

— Не знам дали си спомняш вилата ни в Бретан. Тя се запали и изгоря заради късо съединение. Това беше малко след петия ти рожден ден. Тогава бяхме на почивка във вилата, а ти беше взела ковчежето със себе си.

— Смътно си спомням за случката — замислено каза Карола. — А за ковчежето напълно съм забравила.

— Не сме говорили за инцидента след това — отвърна майка й. — Ако искаш, с татко ти можем да се върнем в Германия и да дойдем в Холмен.

— Би било добре — отвърна Карола. — Липсвате ми.

Карола още не беше затворила телефона, когато Карстен влезе в библиотеката. Той не беше съблякъл палтото си, а по челото му се виждаха мокри кичури коса.

— Майка ми каза, че си искала да говориш с родителите си спешно. Случило ли се е нещо? — попита той, свали палтото си и го остави да падне на пода.

— Ами… и да, и не — отвърна Карола. Тя не очакваше, че ще трябва да обясни на Карстен за случилото се толкова скоро и не беше готова с това, което искаше да му каже. — Жена ти ми е била полусестра. Тя…

— Умът ли си загуби? Как ти дойде наум това?

Карола събра целия си кураж. Тя знаеше, че ако му каже истината, Карстен ще се разгневи.

— Принц Фон Науенщайн се е срещнал с роднините на Сандра в Австралия. Той…

— С други думи отново си се срещала с него зад гърба ми, така ли? Как смееш да нарушаваш забраната ми? Не ти ли казах… — той се приближи до нея и й удари шамар.

Карола го погледна смаяно. Тя не можеше да повярва какво направи току-що приятелят й и почти не усети болка от удара по лицето си.

— Полудя ли? — извика тя и хвана китката му, преди да успее да я удари още веднъж.

— Аз ли съм полудял, кучко? Аз ли? — крещеше Карстен. — Същата си като Сандра! Ти ме лъжеш и мамиш от първия миг, в който ме видя! Аз ти дадох сърцето си, а ти го стъпка!

Лицето на Карстен фон Холмен беше почервеняло от ярост. Вените по челото му бяха изпъкнали, а от погледа му хвърчаха искри.

Той вече не беше мъжът, когото тя беше срещнала в Щутгарт — мъжът, който я беше запленил с чара и топлотата си.

Карстен крещеше като обезумял. Той я блъсна, освободи ръката си и посегна да я удари с юмрук.

Карола се отскубна от хватката му и избяга в най-далечния ъгъл на библиотеката. Карстен я последва, но преди да стигне до нея, чу гласа на майка си.

— Достатъчно, Карстен! — извика Дагмар фон Холмен и се изправи пред сина си. — Поведението ти е срам за семейство Фон Холмен! — каза тя и погледна към Карола. — Моля ви, отидете в стаята си, госпожице Щернберг.

Карола мина покрай тях и бързо излезе от библиотеката. Без да забележи домашната помощница и икономката, които бяха в приемната, тя се качи по стълбите към стаята си.

Карола влезе в спалнята си и затвори вратата след себе си. Тя се облегна на нея и усети, че цялата трепери. От очите й започнаха да се стичат сълзи, а сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите й.

След няколко минути Карола успя да се успокои. Вече не трепереше и не дишаше толкова учестено. Младата жена успя да стигне до едно кресло и седна в него. Сега вече знаеше защо Сандра беше страдала от тежки депресии. Повече от ясно беше, че Карстен със своята ревност и нервни изблици беше съсипал живота й.

Тя не искаше да остане в Холмен и минута повече. Карола извади куфара и пътната си чанта от гардероба и започна да прибира дрехите си. Как можеше да е толкова сляпа? Как можа да се заблуди и да се довери на човек, който не можеше да владее собствените си постъпки?

На вратата се почука.

— Госпожице Фон Щернберг, мога ли да вляза?

— Да, госпожо Фон Холмен — отвърна Карола, дръпна резето и отвори вратата. Веднага след като Дагмар фон Холмен влезе, тя я залости отново.

Дагмар видя куфара и чантата на леглото й.

— Напълно ви разбирам, вие искате да напуснете Холмен час по-скоро — каза тя. — Въпреки това трябва да изчакате до утре. Бурята се усилва с всяка минута. Не можете да шофирате сега, това би било твърде опасно.

— Ако остана тук, рискувам живота си не по-малко, госпожо Фон Холмен — отвърна Карола. — Моля, кажете ми истината. Болен ли е Карстен?

— Не бих го нарекла болен — отговори Дагмар фон Холмен. — Той страда от болезнена ревност и става агресивен, ако някой не се съобрази с него. Предписаха му лекарства, но за съжаление не ги взема редовно.

— Значи никак не е болен — иронично отвърна Карола и се обърна към прозореца. — Добре, ще изчакам до утре сутринта. Дотогава обаче няма да излизам от тази стая.

— Накарах Карстен да вземе лекарството си. Няма защо да се боите от него поне засега.

Карола поклати глава.

— Не, не, стига ми това, което вече преживях. Сега знам на какво е била подложена Сандра и защо Елизабет обикаля къщата като сянка.

— Случилото се с дъщеря ми не е ваш проблем — хладно отговори Дагмар фон Холмен.

Карола беше прекалено ядосана и афектирана, за да не отговори на това.

— Напротив. Ако искате да помогнете на дъщеря си да излезе от затвора, в който синът ви я е вкарал, аз съм насреща.

Дагмар фон Холмен пребледня.

— Как смеете да ми говорите така? Иска ми се синът ми никога да не ви беше довеждал тук! — извика тя и дръпна резето. — Ще кажа да донесат вечерята ви горе — каза Дагмар и излезе. Карола отново пусна резето. Дали да не тръгне още сега? Дали да не пренощува в Науенщайн? Ако тръгне през гората…

Не, нямаше как да стане. В гората нямаше обхват и ако се случеше нещо… трябваше да остане в Холмен до сутринта. Тя се притесняваше, че Карстен може да я последва и да я настигне в гората, поради което предпочете да преспи залостена в Холмен.