Мартина Линден
Усмивката ти омагьосва всички (18) (Ще погуби ли ревността на Карстен щастието на Карола?)

Карола фон Щернберг се почувства добре дошла в замъка Науенщайн от първия момент, в който прекрачи прага му. Когато влезе, придружавана от двамата братя Фон Науенщайн, в приемната ги посрещна майка им. Тя прегърна младата дама и я увери, че в Науенщайн може и трябва да се чувства като у дома си. Принцесата придружи Карола до стаята за гости, която домашната помощница вече беше приготвила за нея. Там я очакваше не само меко легло, но и кана топъл чай и поднос с кекс и сладки.

— Ако можем да направим още нещо за вас, госпожице Фон Щернберг, само ни кажете — усмихна се принцесата. — Наспете се добре. Сигурна съм, че сте много уморена след всичко случило се днес.

— Така е, ваше височество — отвърна Карола. — Наистина се чувствам безкрайно уморена.

— Оставям те да си починеш, мило дете — усмихна се принцесата. — От цялото си сърце се радвам, че си при нас.

Карола не разопакова нещата си, които една от домашните помощници беше донесла. Тя само се съблече, облече нощницата си, отпи малко от чая и заспа.

На другата сутрин се събуди около единайсет часа. Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае къде е и какво се беше случило.

През нощта Карола беше твърде уморена, за да огледа стаята. Обзавеждането беше достойно за истинска принцеса. Стените бяха покрити със сребристи копринени тапети на тъмни райета. Огромното легло беше от XVIII век, а гардеробът беше с ориенталски мотиви. Те си подхождаха с картината, разположена над мраморната камина. На нея беше изобразен Йерусалим, потънал в облаци.

Карола стана и отиде до прозореца. От него се откриваше гледка към парка и Балтийско море. Вляво в далечината се виждаше Холмен. Поглеждайки натам, Карола усети как я побиха тръпки. Предишната вечер беше най-ужасната в живота й.

Някой тихо почука на вратата и прекъсна мислите й.

— Да, моля — каза Карола.

В стаята влезе домашна помощница — младо момиче със синя рокля и бяла престилка.

— Добро утро, госпожице Фон Щернберг — поздрави я тя. — Исках да проверя дали вече сте будна. Ако искате да вземете вана, мога да ви оставя…

— Да, с удоволствие бих се изкъпала — отвърна Карола.

— Докато сте в банята, аз мога да ви помогна да подредите багажа си — предложи Анет.

Карола щеше да откаже, но се сети, че може би в задълженията на Анет влизаше да разопакова багажа на гостите на замъка и да подрежда дрехите им в гардероба и чекмеджетата.

— Да, моля, много мило от ваша страна — усмихна се Карола.

След няколко минути младата жена влезе в старомодната вана, наслаждавайки се на топлата вода. Карола си помисли, че само гледката на Холмен в далечината я кара да изтръпва. Миналата нощ беше преживяла най-големия ужас в живота си. Вратата към спалнята беше леко открехната. Карола чуваше стъпките на Анет, която отваряше гардероба и чекмеджетата.

Когато Карола излезе от банята, закуската й беше сервирана на масата. Анет й наля кафе.

— Принц Морис пита дали се чувствате достатъчно добре, за да слезете за обяд — плахо попита момичето.

Само при споменаването на името на Морис Карола усети как през нея премина топла вълна. Той беше дошъл в Холмен заедно с брат си, за да я освободи като рицар, влизащ в битка за своята дама…

— Веднага щом закуся, ще сляза — каза Карола.

— Желаете ли още нещо, госпожице Фон Щернберг?

— Не, благодаря, Анет.

— Ако имате нужда от нещо друго, само позвънете — каза момичето.

— Разбира се — усмихна се Карола. — Благодаря за всичко.

— Моля, госпожице Фон Щернберг — отвърна Анет и излезе.

Карола взе чашата с горещо кафе и отпи. Колко хубаво беше да седи сега тук и да не се страхува, че ще я заключат или ще й посегнат. Карола още веднъж мислено се обвини, че не е разбрала какъв човек е Карстен още отначало. Тя се славеше с това, че познаваше хората, но този път очевидно беше сбъркала в преценката си. Но нямаше как да промени случилото се. Освен това, ако не беше последвала Карстен в Шлезвиг-Холщайн, нямаше да се запознае с Морис.

— Където има светлина, има и сенки — беше й казвал баща й. Колко прав беше старият банкер.

След като се нахрани, Карола включи мобилния си телефон, който беше взела от Карстен. Тя се обади първо на родителите си във Флорида, а след това и на Юта. Всички бяха шокирани от случилото се, макар че и Юта, и майка й, и баща й имаха резерви спрямо Карстен от самото начало.

— Радвам се, че все пак всичко е завършило добре — каза й Юта. — Човек не може да те остави за малко сама, като палаво дете си! — засмя се тя.

Карола щеше да позвъни на Анет, за да я заведе в приемната, но в следващия момент реши, че и сама ще намери пътя дотам. Тя излезе от стаята и тръгна по коридора към стълбите. На всеки няколко крачки спираше, за да разгледа картините, окачени по стените. В червения килим, покриващ паркета в коридора, бяха втъкани златни нишки.

Докато слизаше по стълбите, до нея дотича Лейди. Котката измяука галено и започна да се умилква в краката й. Точно както Лейди беше предвидила, Карола се наведе и я взе.

— Да не сте скрили котешка храна в дрехите си? — попита принц Кристофър, който излизаше от апартамента си. — Лейди обикновено не се сприятелява толкова бързо с хората — усмихна се той. — Как прекарахте първата си нощ в Науенщайн?

— Спах много добре, благодаря, принц Кристофър — отвърна Карола. — Благодаря за помощта.

— За мен беше удоволствие — отвърна галантно принцът.

Кристофър, Карола и Лейди слязоха долу. В приемната ги посрещна една домашна помощница. Лейди скочи от ръцете на Карола и бързо закрачи към кухнята, където я очакваше обядът й. Домашната помощница я последва.

— Мисля, че Морис би искал да поговори с вас насаме, преди да ви представи на баща ни. Той, между другото, много иска да се запознае с вас — каза Кристофър и заведе Карола в кабинета на брат си. — Оставям ви сами — каза той и излезе.

Морис я прегърна.

— Как си? — попита той и нежно повдигна брадичката й. Погледите им се срещнаха. Той я прегърна силно. — Колко се радвам, че Елизабет дойде. Не ми се мисли какво можеше да се случи…

— Благодарение на помощта ви всичко завърши добре — отвърна Карола.

— Да се поразходим — предложи принцът и отвори вратата на терасата. Тя водеше към прекрасния парк, в който ухаеше на цъфнали цветя и прясно окосена трева.

Карола разказа на младия принц как ситуацията в Холмен беше ескалирала.

— Ако не беше бурята, щях да си тръгна още предишната вечер — каза Карола и ужасена си спомни за това как Карстен се беше промъкнал в стаята й. — Какво ще стане с него?

— Днес сутринта Дагмар фон Холмен ми се обади от болницата, в която са закарали Карстен. Изглежда, че снощи той напълно е загубил разсъдъка си. Ако не стане някакво чудо, Карстен фон Холмен ще прекара остатъка от живота си в психиатрична клиника.

— Ужасно — каза Карола и усети как очите й се напълниха със сълзи. Тя беше обичала този човек и не искаше той да свърши така.

— Прадядото на Карстен по майчина линия е страдал от същото заболяване. Днес разбрах това от госпожа Дагмар фон Холмен — отвърна Морис. — Тя се обвинява, че е отказала да приеме факта, че Карстен е болен също като дядо й. Госпожа Фон Холмен знае, че е била несправедлива спрямо дъщеря си и от сега нататък е решила да бъде колкото се може по-добра майка — каза Морис и сложи ръка на рамото на Карола.

Морис видя сълзите в очите на младата жена. Той нежно я погали по лицето.

— Искам да говоря с госпожа Фон Холмен. Не знам обаче дали тя ще ме приеме.

— Ще те приеме на драго сърце — отвърна Морис. — Много съжалява за случилото се. Ако нямаш нищо против, утре тя ще дойде в Науенщайн. Между другото днес ще докарат колата ти тук.

Пред тях се издигаше висок кестен. Морис й разказа, че когато бил млад и се влюбвал в някое момиче, баща му правел по една резка в кората му.

Морис сложи ръце на раменете й и я погледна.

— Карола, искам да останеш в Науенщайн — каза той. — Баща ми от години се кани да прегледа библиотеката и да я подреди. Би ли се заела с тази задача? Аз… — той нежно погали лицето й — … аз се влюбих в усмивката ти още първия път, когато те срещнах.

— Морис… аз… не знам. До преди няколко дни мислех, че обичам Карстен… как мога да съм сигурна в чувствата си?

— Аз мога да чакам, Карола — отвърна Морис. — Аз мога да чакам — повтори той и нежно я целуна.