Мартина Линден
Усмивката ти омагьосва всички (10) (Ще погуби ли ревността на Карстен щастието на Карола?)

Барон Карстен фон Холмен очакваше Карола в приемната на имението. От прозореца на стаята си той беше видял колата й, която влезе през входната врата на парка, и побърза да слезе в приемната, за да я посрещне.

— Къде беше? — попита я той веднага след като тя прекрачи прага на къщата. — Защо те няма толкова време? Притесних се за теб!

Карола застана неподвижна до вратата и го погледна смаяно.

— Какво означава това? — попита тя и без да дочака отговор, каза: — Отивам да се преоблека.

Карстен я настигна по коридора и стисна здраво ръката й. Тя изпита силна болка, но преди да успее да каже нещо, Карстен я дръпна в библиотеката и затвори вратата след себе си.

— Полудя ли?

— Не, не съм полудял — отвърна разярен той. — Мислиш ли, че ще допусна Морис отново да отнеме жена ми?

Морис и Сандра? Възможно ли беше двамата да са имали връзка? Това ли беше причината за омразата, която изпитваха един към друг… или поне омразата, която Карстен изпитваше към Морис.

— Карстен, моля те пусни ми ръката!

Той изпълни желанието й.

— Видели са ви. Били сте заедно в кафене. Хората ми имат очи навсякъде, Карола — злобно се изхили Карстен. — Нищо не може да им убегне.

— Следиш ли ме?

Карстен се облегна на бюрото.

— Аз вярвах на Сандра — каза той замислен. — И виж какво стана…

— Сигурен ли си, че те е мамила? — попита Карола.

— Морис, Кристофър и аз като деца бяхме постоянно заедно — нещо напълно нормално за съседски момчета. Аз обаче разбрах, че Морис прави всичко възможно да ми отнеме любовта на баща ми. Татко и бездруго не ме обичаше особено много… или поне никога не го е показвал. За него съществуваха само кръщелникът му и Елизабет — голямата надежда на ездата.

Карстен скръсти ръце и погледна надолу.

— Аз се запознах със Сандра след смъртта на баща ми. Оженихме се и аз бях най-щастливият мъж на света. Един ден видях Морис и съпругата ми заедно на плажа. Тя никога не си призна, но двамата изглеждаха толкова близки, толкова усмихнати… аз й забраних да го вижда повече. Сандра обаче продължи да се среща с него тайно от мен. В деня преди смъртта й се скарахме жестоко… — Карстен продължаваше да гледа към обувките си и килима на библиотеката.

— Защо не си ми казал, че жена ти се е самоубила?

Карстен се усмихна тъжно и замислено.

— Морис ти каза това, нали? — погледна към нея той. — Не, Карола, не съм убеден, че Сандра се е самоубила.

Младата жена не беше сигурна дали да му вярва. От една страна, се срамуваше от това, че се съмнява в него, но от друга, си казваше, че съмненията й едва ли са безпочвени.

— Ти няма да се виждаш повече с Морис, Карола! — каза Карстен. Думите му прозвучаха като заповед. Неотменима заповед.

Тя го погледна смаяно.

— Защо ми говориш така, Карстен? Как…

Той хвана раменете й и ги стисна толкова силно, че пръстите му се впиха в кожата й.

— Закълни се, че никога повече няма да се виждаш с Морис, Карола! — извика той.

Тонът му я плашеше.

Карола се опита да се отскубне от хватката му, но той беше много по-силен от нея. На помощ й се притече Елизабет, която беше чула гласове от библиотеката, вървейки по коридора. Младото момиче влезе, втурна се към Карстен и започна да го удря с малките си юмруци.

Баронът пусна раменете на Карола и погледна сестра си невярващо.

— Благодаря ти, Елизабет — каза Карола и се усмихна на младото момиче.

Елизабет се обърна и излезе.

Карстен погледна към Карола.

— Извинявай… аз… не исках да ти причиня болка. Всичко е заради Морис. Само мисълта за него ме кара да изляза извън кожата си от ярост.

— Ще отида в стаята си, за да се преоблека за вечеря — каза Карола и излезе от библиотеката.

На вратата тя почти се сблъска с Дагмар фон Холмен, която се беше върнала от Олденбург преди минути и беше чула скандала им.

— Моля ви, не вземайте присърце всичко, което синът ми ви казва, госпожице Фон Щернберг — каза й тя тихо и влезе в библиотеката.

— И ти ли, майко? — извика Карстен, виждайки я да влиза.

— Защо се скара с Карола? — попита тя и сложи чантата си на един стол. — Още от входната врата чух гласа ти. Това не подхожда на един Фон Холмен, Карстен!

— Морис отново се меси в живота ми — отвърна той и стисна юмруци. — Първо Сандра, сега и Карола. Няма да го оставя отново да съсипе живота ми! Карола е моя, само моя! — извика той и удари с юмрук по стената. Очакваше това да му причини болка, но за свое учудване не изпита нищо.

— Тя те обича, Карстен — каза майка му. — Карола е много добро момиче. Не трябва да се тревожиш за нищо. Морис фон Науенщайн не може да ти я вземе и той добре знае това.

Майка му го погледна и повдигна вежди.

— Взе ли си хапчетата? — попита го загрижено тя.

— О, остави ме на мира! — извика той, бутна майка си от пътя си и излезе от библиотеката.

Дагмар фон Холмен чу, че входната врата се затръшна силно. Тя седна на едно кресло и зарови лице в дланите си.