Мартина Линден
Усмивката ти омагьосва всички (7) (Ще погуби ли ревността на Карстен щастието на Карола?)

Принц Морис фон Науенщайн влезе в просторната кухня на замъка, където Агнес Шмид, която работеше за семейството от преди той да се роди, отваряше кутия котешка храна за Лейди. Котката измяука и още щом видя Агнес да слага чинийката на земята, лакомо се нахвърли на храната в нея.

— Ако я види някой непознат, ще си каже, че бедното коте не е яло от дни — усмихна се принц Морис.

— Надявам се Организацията за защита на животните да не разбере за това — усмихна се готвачката. — Какво ви води насам?

— Вашият сладкиш с кокос — отвърна принц Морис. — Утре заминавам за Берлин за три дни и бих искал да ми приготвите от него.

— Има няколко готови, които съм замразила във фризера. Ще ги извадя, за да са готови — каза готвачката и отиде до мивката, за да измие ръцете си.

С крайчеца на окото си тя видя, че Морис отвори хладилника и извади оттам кутийка с крем карамел.

— Ами обядът? — попита готвачката.

— Не сте ме видели да вземам крем карамела — усмихна се принц Морис, взе кутийката и отиде в кабинета си. Той седна на бюрото и с удоволствие започна да яде от вкусния десерт. Младият мъж много обичаше да си взема тайно неща от хладилника. Това му напомняше времето, когато беше малко момче.

Днес семейство Фон Науенщайн щеше да обядва на терасата на замъка, която беше обградена с невисока каменна стена. Две стълбища водеха надолу към парка, където гордо се разхождаха няколко пауна.

— Днес на плажа видях младата дама, която Карстен е довел в Холмен — каза принц Кристофър фон Науенщайн.

— А самият Карстен не беше ли там? — учудено попита брат му. — Според мен първото нещо, което той ще направи с жената, в която се влюби след Сандра, е да я окове във вериги.

Кристофър поклати глава.

— Някой трябва да отвори очите на тази млада дама — замислено каза Кристофър.

— Не, Кристофър, ние няма да се намесваме! — каза строго баща му принц Фредерик фон Науенщайн.

— Ами ако свърши като Сандра? — попита Морис.

Баща му го погледна.

— Напълно ви разбирам, Морис. С брат ти сте чудесни момчета, но от мен знайте — не можете да спасите целия свят, нито да го направите по-добър. Макар че ти няма да се откажеш да опитваш, нали — усмихна се той и намигна на сина си.

Принцът беше много горд с работата на по-големия си син и още от самото начало, когато младият принц реши да отдаде силите си на борбата за защита на природата и животните, му оказваше пълна и безрезервна подкрепа.

— Доколкото разбрах, Дагмар е назначила момичето за своя секретарка — каза съпругата на принца. — Само като си помисля, че семействата ни бяха толкова близки до не толкова отдавна. Ние двете с Дагмар се разбирахме отлично.

Мъжът й кимна.

— Торвалд фон Холмен беше сред най-добрите ми приятели. Той обаче си отиде, когато Карстен беше само на двайсет и една и все още имаше нужда от твърдата ръка на баща си. Дагмар много го разглези.

— А само няколко седмици след смъртта на баща му се случи нещастието със сестра му Елизабет — замислено каза принцеса Мехтхилд. Тя си спомни, че момичето прекара няколко седмици в кома. Лекарите почти бяха загубили надежда, че ще се събуди отново, но най-неочаквано тя беше отворила очи и се беше възстановила за неочаквано кратко време.

— Това са само предположения, Кристофър — отвърна баща му. — Едва ли някога ще разберем какво е довело до тази ужасна случка с Елизабет. Дори тя да знае, няма как да ни каже.

— Спокойно може да го напише — каза Морис. — Явно обаче и тя не иска да си спомня за това.

— Не забравяй колко дълго беше в кома, Морис. Може би горкото дете не може да си спомни нищо от този ден — каза майка му. — Иска ми се да можех да се погрижа за бедното момиче. Откакто баща й почина, Дагмар обръща внимание само и единствено на сина си.

Принц Морис размисли над думите на майка си по време на разходката си по плажа в късния следобед. След това обаче остави мислите за Елизабет фон Холмен настрана, защото трябваше да се съсредоточи върху новия си проект. Все още липсваха спонсори и инвеститори и той трябваше да намери решение на този сериозен проблем при пътуването си в Берлин.

Морис се беше улисал в мислите си и не беше забелязал колко далеч бе стигнал. Изведнъж видя белите камъни, които маркираха границата на имота им с този на семейство Фон Холмен. Принцът погледна към старата запусната мелница, в която той, Кристофър и Карстен често играеха като малки. Родителите им бяха забранили да играят в старата сграда, но те постоянно нарушаваха забраната.

На една от стените на мелницата беше подпряно старо червено колело, което сякаш стоеше там от години.

Принц Морис се приближи до мелницата. С гръб към него стоеше млада дама, която правеше снимки на старата сграда. Младият принц предположи, че това е жената, за която брат му беше разказал на обяд.

— Здравейте — каза той, внимавайки да не я уплаши.

Тя се обърна.

— Здравейте — усмихна се Карола.

Морис остана смаян. В първия момент си помисли, че пред него стоеше Сандра от плът и кръв. Нейната усмивка беше също толкова красива като на тази млада жена.

— Позволете ми да се представя — каза принцът. — Аз съм Морис фон Науенщайн.

— Карола фон Щернберг — представи се тя, премести фотоапарата от дясната в лявата си ръка и му я подаде за поздрав. — От дни използвам всяка свободна минута, за да снимам — каза тя. — Постоянно откривам нови и нови места, които искам да запечатам с обектива.

— Явно ви харесва тук, госпожице Фон Щернберг — усмихна се Морис.

— Да, прекрасно е — отвърна Карола. Морис й стана симпатичен от първия момент, в който го видя. Тя прецени, че принцът е в средата на двайсетте си години. Късата му тъмна коса подхождаше на мъжественото лице и кафявите му очи. Принцът беше облечен небрежно, но много стилно и елегантно.

— Доколкото разбрах, вие сте новата секретарка на госпожа Фон Холмен — каза Морис. Той се улови, че не можеше да свали поглед от тази жена. Принцът с удоволствие би я опознал по-добре, но знаеше, че това не е възможно. От няколко години отношенията между семействата Фон Холмен и Фон Науенщайн бяха много обтегнати.

— Да, работата ми доставя голямо удоволствие — отвърна Карола, поглеждайки към старата мелница. — Аз дори не трябва да съм тук сега — каза тя. — Карстен… искам да кажа господин Фон Холмен ме предупреди да не преминавам границата. Мелницата обаче толкова ми хареса… вие можете спокойно да ме обвините в навлизане в чужда собственост, принц Науенщайн.

— Бъдете спокойна, госпожице Фон Щернберг, от наша страна нямате повод за притеснение. Съпругата на Карстен също често идваше тук. — „Как може две жени, които нямат нищо общо една с друга, да си приличат толкова много?“ — помисли си Морис, гледайки към Карола. Сандра и Карола фон Щернберг спокойно можеха да бъдат сестри, толкова много прилики имаше помежду им.

— Познавахте ли добре Сандра фон Холмен? — попита Карола.

Защо да не й кажеше истината? Защо да не я научеше?

— Бих казал, че със Сандра ни свързваше приятелство — отвърна Морис и си спомни колко често съпругата на Карстен беше изплаквала душата си пред него. — Самоубийството й много ни натъжи.

Карола го погледна смаяно.

— Самоубийство? — едва успя да изрече тя. Карстен й беше казал, че е починала при инцидент!

— Не знаехте ли за това? — попита принц Морис.

— Не — поклати глава тя. — Къде е станало?

— Скочи от скалите на брега.

— Не е ли възможно да е било нещастен случай… да се е подхлъзнала?

— Сандра познаваше всеки сантиметър от брега като дланта на ръката си. Според нас е било самоубийство. Според полицията също.

Морис затвори очи за няколко секунди.

— Брат ми и аз намерихме Сандра на брега — каза той. — Установи се, че е била мъртва от няколко часа. Случило се е през нощта.

— А защо?

„Имаше повече от основателни причини“ — помисли си Морис.

— Сандра страдаше от тежки депресии — каза той й пое дълбоко въздух. — Не бих искал да правя предположения или дори да говоря повече за това. Може би е най-добре да попитате господин Фон Холмен.

Карола кимна и погледна часовника си.

— И бездруго ми е време да се връщам — каза тя. — Карстен е в Хамбург. Обади ми се оттам и ми каза, че ще си е у дома около шест часа.

— Господин Фон Холмен е доста нетърпелив мъж. Най-добре ще е да не го карате да чака — каза Морис. — Ще се радвам да се срещнем отново, госпожице Фон Щернберг.

— Защо не — усмихна се Карола. — Все пак сме съседи, много вероятно е да се видим пак.

Младата жена сложи фотоапарата в чантата си и отиде към колелото си.

— Довиждане — каза тя и тръгна през белите камъни. Когато се обърна, видя, че Морис все още гледаше след нея. Той забеляза погледа й и й махна.

Смъртта на Сандра не излизаше от главата на Карола. Инцидент ли беше? Можеше ли полицията да греши? Карстен смяташе, че е било нещастен случай. Дали наистина вярваше в това, или просто криеше нещо от нея?

Карстен със сигурност нямаше да се зарадва на новината, че Карола се е срещнала с принц Морис. Да му кажеше ли изобщо? Тя не искаше да крие нищо от него или да има тайни. Ако искаха любовта им да има бъдеще, трябваше да си казват всичко.