Мартина Линден
Усмивката ти омагьосва всички (13) (Ще погуби ли ревността на Карстен щастието на Карола?)

В неделя преди обяд Карола заедно със семейство Фон Холмен отидоха на неделната служба в църквата. След като тя приключи, Карстен и Карола отидоха в град Хузум — родното място на писателя Теодор Щорм.

Карола виждаше Северно море за първи път. Тя знаеше, че в Шлезвиг-Холщайн Северно и Балтийско море бяха само на километри едно от друго, но до този ден никога не беше идвала тук.

Двамата обядваха в ресторант на морския бряг, а след това посетиха замъка, който в миналото е бил обитаван от вдовици на херцози, а днес в него се уреждаха изложби. Седемте кули и червените стени на замъка бяха вдъхновили архитектите на датските замъци Фредериксборг и Розенборг.

Близо до входа на парка на замъка имаше къща, която някога е принадлежала на господарите на замъка. Карстен обърна внимание на приятелката си, че къщата беше украсена с фронтони и от четирите си страни.

Малко по-късно те прекосиха парка. От най-високата му точка се откриваше гледка към блатата и един остров, който беше свързан със сушата с насип.

Карстен й каза, че през пролетта целият парк на двореца е покрит с минзухари, които приличат на красив лилав килим.

— През март или април ще дойдем отново тук — каза баронът. — Никога няма да забравиш тази гледка — тя е просто божествена.

Карстен се наведе към нея и нежно я целуна.

— Мила моя, когато си до мен, слънцето грее и в най-непрогледната нощ. Искам да сложа целия свят в краката ти.

— Не ми трябва целият свят, за да съм щастлива, Карстен — отвърна Карола. — Стига ми до себе си да имам човек, на когото да мога безрезервно да се доверя.

Карстен погледна в очите й.

— Този човек съм аз, съкровище мое. Не можеш да си представиш колко много те обичам — каза младият барон и я целуна страстно, преди тя да успее да отговори.

„Иска ми се да можех да ти повярвам, Карстен — помисли си младата жена. — Иска ми се да бях сигурна в чувствата си към теб.“

С ревността си Карстен фон Холмен беше отишъл твърде далеч и беше наранил Карола с недоверието и постоянните си въпроси и подозрения. Тя не можеше да изтрие това от съзнанието си, колкото и да й се искаше.

Без да се притеснява от хората около тях в парка, Карстен падна на колене.

— Омъжи се за мен, Карола — погледна към нея той и хвана ръката й. — Ако започнем приготовленията утре или вдругиден, можем да се оженим още този месец.

— Моля те, Карстен, стани — каза Карола и се опита да му помогне да се изправи.

— Само ако ми кажеш „да“ — каза младият барон и обсипа ръцете й с целувки.

— Карстен, не искам да се обвързваме толкова скоро — каза Карола. — Познаваме се едва от няколко месеца. Нека си дадем малко време. Какво…

Той скочи. По челото му се появиха бръчки, а от очите му излизаха гневни искри.

— Не съм достатъчно добър за теб, така ли? — извика Карстен. — Надяваш се да се омъжиш за принц ли? Искаш Морис фон Науенщайн да те направи своя жена, така ли? Той ще те използва така, както използва Сандра!

— Карстен, моля те, успокой се — разтреперана му каза тя. — Какво ще си помислят хората?

— Хората! — извика той и махна с ръка. — Какво ме интересуват хората? Майната им на хората — с пяна на уста извика Карстен и хвана раменете й. — Срещаш се тайно с Морис, макар че изрично ти забраних, нали?

Карола се опита да се отскубне от ръцете му, но не успя — държеше я прекалено здраво и беше много силен.

Един възрастен човек се приближи до тях.

— Ако не оставите дамата, ще се обадя в полицията — каза той.

Карстен не реагира и човекът извади мобилния си телефон.

Междувременно още един мъж беше дошъл, за да се притече на помощ на Карола. Той хвана Карстен и го удари силно по рамото. Болката върна разсъдъка на младия барон. Той пусна Карола и се хвана за рамото.

— Благодаря ви за помощта — развълнувано каза Карола. С все още треперещи ръце тя се опита да оправи косата си.

— Как си позволявате да се намесвате в личните ни отношения — извика Карстен и стисна юмруци. Той едва успяваше да овладее гнева и яростта, които напираха в него. — Не смейте да ме докосвате! Знаете ли кой съм аз? Моите предци са минавали с конете си през телата на вашите!

— Не знам кой сте, но на ваше място щях да внимавам — отвърна младият мъж.

— Няма да си цапам ръцете с нищожество като вас — каза Карстен и се обърна към Карола. — Да тръгваме!

Карола не отговори. Тя обмисляше варианта да вземе хотелска стая в Хузум и на другата сутрин да замине за Щутгарт. Нещата й от Холмен можеха да й бъдат пратени по куриер.

— На ваше място нямаше да прекарам и секунда повече с този човек — каза младият мъж. — Но вие си знаете най-добре — усмихна се той и продължи. Възрастният човек също продължи разходката си.

— Карола, извинявай — каза Карстен. — Не исках да стане така… не исках да те нараня. Аз не съм от мъжете, които налагат волята си със сила.

— Не ти е за първи път — отвърна тя съкрушена. — Мислиш ли, че можеш да задържиш до себе си жена с тези нервни изблици?

— Моля те, наистина съжалявам… моля те, прости ми, мила моя — каза Карстен и протегна ръка към нея. — Това никога няма да се повтори. Аз ще се боря с ревността си, обещавам… ако не те обичах толкова много… — той избърса очите си.

Това истински сълзи ли бяха? Карола не можеше да повярва, че мъж като Карстен стоеше пред нея и плачеше като малко дете. Гневът, който изпитваше към него, изчезна и на негово място дойде съчувствие.

— Да си тръгваме — каза Карола.

— Прости ми, Карола, моля те, прости ми!

Карстен стоеше пред нея като ранено животно, молещо за милост. Карола се притесни, че той пак може да падне на колене. Тя беше решила да не позволи това. Баронът със сигурност щеше да се сеща за тази случка до края на живота си.

— Добре, прощавам ти — тихо каза тя.

Прошката обаче не означаваше, че тя е забравила какво се беше случило току-що. Карола знаеше, че ще й трябва още време, за да го осъзнае напълно.

— Благодаря — каза Карстен и пое дълбоко въздух. — Никога повече няма да допусна подобно нещо да се случи — обеща той. — Обичам те, мила моя, обичам те повече от всичко и затова се страхувам да не те загубя. Да си дадем малко време, няма проблем. Не е нужно да се женим през лятото, зимата също е чудесен сезон за сватби.

Те тръгнаха към изхода на парка. Карола искаше колкото се може по-скоро да се върне в Холмен и да размисли над всичко случило се днес. Струваше ли си да даде на Карстен още един шанс? Колко пъти трябваше да му прощава още? Заслужаваше ли той всичко това?

— От днес всичко ще е различно — каза Карстен. — Ще видиш, че мога да се променя. Аз съм способен да се преборя с ревността си — погледна я той и хвана ръката й. — Обожавам те, Карола, обожавам всичко в теб, обожавам земята, по която стъпваш. Ако те загубя, животът ми ще бъде лишен от смисъл.

— Карстен, чуй се само! Казах ти, че ти прощавам, не ти ли стига? Престани вече!

— Както желаеш, мила моя — отвърна Карстен, избърза пред нея, отиде до колата и й отвори вратата, помагайки й да се качи.

Когато Карстен се наведе, за да закопчае колана си, лицето му се допря до нейното.

Младата жена не изпита нищо. Докосването му не предизвика у нея нито трепет, нито желание да го целуне както преди. В момента тя чувстваше само страх. Страх от това да не вземе грешно решение.