Мартина Линден
Усмивката ти омагьосва всички (2) (Ще погуби ли ревността на Карстен щастието на Карола?)

Карола фон Щернберг пристигна на площада пред замъка малко след седем часа. Тя беше дошла с трамвай, тъй като вечер беше почти невъзможно да се намери място за паркиране в центъра. До срещата имаше още доста време и тя се разходи около новия замък, чиято фасада беше осветена от десетки лампи.

Карола беше отделила много време и внимание, за да се подготви и да изглежда добре тази вечер. Много повече, отколкото би отделила, ако щеше да ходи на кино с Юта. Роклята с цвят на люляк, която носеше, беше купила само преди две седмици и обличаше за първи път. Тя й стоеше като ушита специално за нея, а цветът й беше в хармония със светлата й кожа и дългата й руса коса. Зелените й очи бяха подчертани със сенки и спирала за мигли.

Старият замък се извисяваше от лявата страна на площада. Преди няколко седмици Карола и Юта бяха посетили разкопките под него. След това се бяха качили на една от кулите, където бяха изложени бижута и корони на вютембергските крале.

Младата жена излезе от парка и тръгна към стария замък. Тя не беше минала и половината път до него, когато срещу нея се появи барон Карстен фон Холмен. В ръката си държеше една-единствена роза.

— Радвам се да ви видя отново, госпожице Фон Щернберг — каза баронът, хвана подадената й за поздрав ръка и й подари розата. — Много се радвам, че успяхме да се срещнем — усмихна се той и я огледа. — Изглеждате прекрасно.

— Благодаря за поканата, господин Фон Холмен — отвърна Карола и усети, че се изчерви. За да прикрие смущението си, тя вдигна розата и я помириса. — Ухае чудесно — каза тя.

— Радвам се, че ви харесва — каза барон Фон Холмен. — В наши дни много трудно се намират цветя с естествен аромат. Повечето са изкуствено отгледани. В имението ми в Шлезвиг-Холщайн има прекрасна розова градина. Баба ми е засадила розите в нея малко след сватбата си.

Младият барон не можеше да откъсне поглед от Карола. Още на първата им среща той беше намерил поразителна прилика между нея и първата си съпруга. Само при мисълта за Сандра в гърдите му се надигаше остра пронизваща болка. Колко я беше обичал. Той беше готов да сложи целия свят в краката й…

— Колко ще останете в Щутгарт, господин Фон Холмен? — попита Карола, докато вървяха към замъка.

— За съжаление още утре трябва да отпътувам — отвърна баронът. — Такъв е животът. Това обаче няма да е последното ми посещение в Щутгарт — каза Карстен и уверено хвана ръката й.

Карола усети, че близостта му й беше много приятна. Двамата минаха през пешеходната зона и влязоха в скъпия ресторант, в който Карстен фон Холмен беше залазил маса. Той любезно й помогна да седне.

— Един аперитив? — предложи Карстен, виждайки, че сервитьорът се приближава към тях.

— Едно шери, моля — каза Карола.

Малко по-късно сервитьорът донесе шери за нея и мартини за Карстен.

— Наздраве — каза баронът. — За хубавата вечер тук и сега.

— Наздраве — отвърна с усмивка Карола.

След като поръчаха храната, келнерът донесе като комплимент от заведението малка чиния с различни видове пай и парченца портокал. Малко по-късно им донесоха салата с ягоди и топли гъби.

Карстен фон Холмен й разказа за имението си в Шлезвиг-Холщайн, което беше наследил от баща си и поддържаше и управляваше с помощта на дългогодишния управител на семейните имоти. Основната тема на разговора бяха обучението му по икономика и привързаността му към Шлезвиг-Холщайн.

— Не бих могъл да си представя да живея някъде другаде повече от няколко дни — каза баронът. — Още като дете не можех да си представя, че на света има по-прекрасно място от провинцията, в която съм роден и израснал. Не ми трябва нищо друго.

— Нямате ли желание да посетите и други държави? — попита Карола. — Аз всяка година прекарвам отпуска си във Флорида. Родителите ми имат къща там. Винаги когато имам възможност да пътувам, го правя с удоволствие — каза тя и си взе една гъба. — Откакто баща ми се пенсионира, родителите ми прекарват половината от времето си в Германия, а другата половина — в Америка.

— Аз също пътувам с удоволствие винаги когато имам възможност — каза Карстен. — Преди няколко години например бях в Австралия.

За секунда баронът си представи, че вижда Сандра на плажа — боса и с руси коси, развявани от вятъра. На устните й имаше усмивка.

— Аз също много бих искала да отида в Австралия някой ден. Също и в Нова Зеландия — каза Карола и се усмихна. Тя обаче видя, че баронът се замисли и веднага смени темата. — Тази сутрин господин Зайц спомена за книгата, която майка ви е написала. Аз също се интересувам от антики и история.

— Сега тя работи върху втората си книга. Тя е свързана най-вече с мебели, украшения и произведения на изкуството от XV век. Майка ми е експерт в тази област. Аз за съжаление не разбирам нищо от тази материя. Вкъщи е пълно с антични предмети. Имам чувството, че сме се върнали назад във времето.

Карола не можа да му отговори, тъй като в този момент в ресторанта влязоха двама млади мъже. Единият от тях дойде до тяхната маса.

— Добър вечер — каза той, обръщайки се към Карола. — Колко е малък светът, а, Каро? Не съм и предполагал, че ще те срещна тук.

— Животът е пълен с изненади, Тимо — отвърна тя и запозна Карстен с новодошлия мъж. — С Тимо, господин Вагнер, се познаваме още от ученици — обясни тя и забеляза как по лицето на Карстен фон Холмен сякаш премина сянка.

— Радвам се да се запознаем, господин Вагнер — каза Карстен. Гласът му звучеше хладно и дори някак враждебно.

— Аз също, господин Холмен — отвърна Тимо. — Няма да ви безпокоя повече. Приятна вечер — каза той и отиде на масата, на която приятелят му вече беше седнал.

Възможно ли беше барон Фон Холмен да ревнува? Карола не искаше да повярва на това. Просто нямаше причина. Карола се усмихна.

— Ако й изпратя една от книгите й, дали майка ви ще бъде така добра да ми даде автограф? — попита тя, опитвайки се да смени темата.

— Какви са взаимоотношенията ви с този Тимо Вагнер? — попита Карстен фон Холмен, без да си дава труд да отговори на въпроса й. — Близък приятел ли ви е?

— Не. Познаваме се от много отдавна, но сме просто добри познати.

Карстен се усмихна.

— За майка ми ще е удоволствие да ви даде автограф — каза той, взе чашата си с вино и запретна ръкава на ризата си. Погледът на Карола попадна върху доста голям белег на ръката му. Баронът забеляза погледа й и каза: — Преди няколко години ме ухапа едно голямо куче. Но стига за мен. Нека говорим за вас и семейството ви. С какво се занимаваше баща ви?

— Преди да получи инфаркт преди около две години, беше банкер. А вашето семейство? Освен майка ви, имате ли други роднини? — попита Карола.

— Имам сестра — отвърна Карстен и допря салфетка до устните си. — Елизабет е с осем години по-малка от мен. След две седмици ще стане на двайсет. Преди няколко години претърпя инцидент по време на езда и оттогава не говори.

— Много съжалявам — отвърна Карола.

— Да, ужасно — отвърна Карстен. — Още не мога да си обясня как се случи. Тя язди от малка и е отлична ездачка. Даже се занимаваше професионално и специалистите й предричаха бляскава кариера. Животът обаче е пълен с изненади. След инцидента тя се чувства неуверена и не говори. Десетки психолози полагаха неимоверни усилия да й помогнат, но без успех. И думичка не излиза от устата й — въздъхна Карстен. — Вие имате ли братя или сестри?

— Не, нямам — отвърна Карола и отпи от виното. — Родителите ми не можели да имат собствени деца. Осиновили са ме, когато съм била на около година.

Карстен затаи дъх. И Сандра беше осиновено дете!

— Търсили ли сте биологичните си родители?

— Знам само, че са починали и че нямат живи роднини — отвърна Карола. — Не съм и имала нужда да ги търся. Семейство Фон Щернберг се погрижи да изживея прекрасно детство. Аз съм им признателна и ги обичам с цялото си сърце — с усмивка каза Карола и остави приборите си на ръба на чинията. — Родителите ми са в Маями. Идват си след шест седмици.

— Ще се постарая да съм в Щутгарт, когато си дойдат — каза Карстен. — Много бих искал да се запозная с тях.

— Най-сърдечно ви каня.

— Благодаря — отвърна той. — Тази вечер е много специална за мен, госпожице Фон Щернберг. Тя е началото на прекрасна връзка.

Баронът нежно хвана ръката й и допря пръстите й до устните си.

Карола се почувства като в транс. Погледът му я беше пленил и омагьосал. В продължение на няколко секунди тя буквално забрави къде се намира. Младата жена никога не се беше чувствала така. Тя не искаше барон Фон Холмен да се връща в Шлезвиг-Холщайн и едновременно с това мислеше, че може би щеше да е по-добре никога да не се бяха срещали. Карола се плашеше от самата себе си и властта, която той имаше над нея само с погледа и гласа си. Този страх обаче не я правеше нещастна, а напротив — изпълваше я с необяснима за самата нея радост и топлина.

— Може ли да ви налея — каза той, пускайки ръката й. Карола имаше чувството, че устните и допирът му бяха оставили по кожата й следи, които я караха да диша учестено и да се чувства така, сякаш е на седмото небе. Баронът наля вино. — Да пием за времето, което е пред нас и чиито тайни скоро ще узнаем.

— Наздраве за най-необичайния тост, който съм чувала — с усмивка отвърна Карола, вдигайки чашата си.

— Не е ли истина? — сериозно попита барон Карстен. — Бъдещето ни е загадка за нас. Стъпка по стъпка ние вървим към него и разбираме какво ни е подготвила съдбата.

Карстен се усмихна и сложи ръката си върху нейната. Карола се улови, че допирът му й беше много приятен. Погледът й попадна на розата, която сервитьорът беше сложил във ваза на масата им. Тя искаше да я запази, за да й напомня за срещата им тази вечер.

— Ще ви се обадя утре — каза Карстен.

— Разбира се — каза Карола и написа телефонния си номер.

Баронът се усмихна и сложи листчето в джоба на сакото си. Той поиска сметката и тръгна към хотела си.

Карола го гледаше, докато се загуби от погледа й. Имаше толкова много да разказва на Юта. Възможно ли беше това да е голямата й любов? Младата жена си спомни за докосването му. Тя беше обзета от страст, каквато не беше изпитвала никога досега.

Тази вечер щеше да промени живота й, без значение дали го искаше или не.