Мартина Линден
Усмивката ти омагьосва всички (3) (Ще погуби ли ревността на Карстен щастието на Карола?)

— Колко е хубаво отново да си у дома — каза принц Морис фон Науенщайн и пое дълбоко свежия морски въздух, който влизаше през отворените прозорци на бялото му ауди.

Погледът му премина през безбрежните зелени ливади и къщите, покривите на повечето от които бяха в сивкав цвят. Като ръководител на организация за защита на околната среда и животните той беше посетил няколко азиатски страни, пострадали от скорошните наводнения. Последните няколко дни беше в САЩ, където организираше и ръководеше различни проекти за опазване на флората и фауната.

— След напрегнатите седмици, които прекара само в работа, е разбираемо, че се радваш да си отново у дома, Морис — каза с две години по-малкият му брат, който го беше взел от летището. — Сигурно много искаш да се наспиш.

— Наистина съм доста уморен — въздъхна принц Морис. — Каквото и да правим, оказва се, че е капка вода върху горещ камък. Днес спасяваме застрашен вид, а утре той отново е пред изчезване. Светът около нас е толкова крехък, а ние с лека ръка го разрушаваме.

— Колко ще останеш в Науенщайн?

— За съжаление само няколко дни. Всъщност няма да заминавам веднага за чужбина, трябва да отида до Хамбург, имам работа в офиса ни там — каза Морис и погледна към брат си. — Нещо не е наред ли, Кристофър? Още на летището забелязах, че се държиш някак необичайно. Да не е нещо с татко? — попита Морис и сложи ръка на рамото на брат си. — Преди да замина, той ми се оплака, че има проблеми със сърцето. Когато му се обадих преди няколко дни ми каза, че всичко е наред.

— Не, не, всичко е наред с татко, чувства се отлично — каза Кристофър. — Майка също е добре. Става дума за Ровър.

Младият принц спря колата в една отбивка и тъжно погледна в далечината с реещ се поглед. Ровър беше куче — нюфаундленд, което Морис беше получил за шестнайсетия си рожден ден — едно съвсем малко кутре, което забавляваше всички с некоординираните си смешни движения.

— Да не е болен? — попита Морис.

Кристофър поклати глава.

— Татко и нашият лесничей са го намерили застрелян в гората, докато са оглеждали дърветата за сеч наесен.

— Знае ли се кой го е направил? — попита Морис.

Той се сети за лакомствата, които беше донесъл за Ровър от САЩ. Колко много беше искал да го зарадва.

Кристофър повдигна глава.

— Много съжалявам, Морис.

Брат му кимна.

— Къде са го намерили?

— На границата с Холмен — отвърна Кристофър.

— Точно както си и мислех — каза Морис и стисна юмруци. — Обзалагам се, че Карстен го е застрелял. Още днес ще отида при него. Да застреля едно старо куче — голямо геройство, няма що!

— Може да е бил управителят на имението му — предположи Кристофър. — Не бих имал доверие за нищо на този човек — каза той и се облегна назад. — С татко отидохме в Холмен още същия ден. Разбира се, отрекоха да имат нещо общо със случката. Според Карстен е бил бракониер, но както знаеш, в нашите гори от години не са хващали бракониери.

— Ще го накарам да ми каже истината — отвърна Морис.

— Карстен е в Щутгарт. Видях го на летището, докато чекираше багажа си. От няколко седмици често пътува до там.

— Да няма приятелка в Щутгарт?

— И да има, дано тя да осъзнае какъв човек е, докато е време.

— Карстен може да се представи в съвсем различна светлина от това, което всъщност представлява — отвърна принц Морис.

Той се замисли за това как преди три години Карстен фон Холмен се беше опитал да се промъкне в замъка Науенщайн през нощта, защото подозираше, че жена му се е скрила там.

Кристофър запали двигателя и продължи към замъка, до който оставаха още около два километра.

— Още като дете Карстен беше болезнено ревнив — каза Морис. — Това не се е променило до днес. Дори собствената му сестра беше като трън в очите му, защото беше обещаваща млада надежда в конния спорт. Няма да забравя как на едно състезание с коне той ми каза, че Елизабет си е счупила врата и кариерата й в конния спорт е приключила, преди да е започнала. Тогава той беше на деветнайсет, а тя едва на единайсет години.

— Кой знае дали той няма нещо общо с този инцидент — каза Кристофър.

Семействата Науенщайн и Фон Холмен в миналото бяха много близки. Това обаче се беше променило след смъртта на бащата на Карстен.

Пред тях се отвори бялата врата на парка и бялото ауди пое по алеята към централния вход на замъка. Замъкът Науенщайн беше голяма сграда с тухлена фасада, която преди около две години беше ремонтирана и изцяло обновена. Навсякъде около замъка растяха диви рози, а кулите му бяха обвити в бръшлян. Над централния вход стоеше гербът на Науенщайн — лъвска глава с мечове от двете страни.

В приемната на замъка Морис и Кристофър бяха посрещнати от майка им — принцеса Мехтхилд фон Науенщайн. Тя беше дама на средна възраст с елегантна фигура и дълга руса коса.

— Изглеждаш уморен, Морис — каза тя, прегърна сина си и го целуна по челото. — Успя ли да свършиш това, което беше планирал?

— Пътуването беше успешно, майко, доволен съм — отвърна принц Морис и се наведе да погали персийската котка, която се отъркваше галено в крака му. — Ела, Лейди — каза той и я вдигна.

Лейди доволно измърка и когато Морис я пусна обратно на пода, изтича при икономката, която я чакаше до стълбите.

— Май Лейди е гладна — каза Морис.

— Невъзможно — отвърна майка му. — Преди половин час й дадох цяла консерва с котешка храна. Тя яде само най-хубавата.

— Явно котката знае какво иска — каза принц Кристофър.

— Да не си пробвал котешка храна, звучиш доста уверено — пошегува се Морис.

— И да съм, няма да издам тайната си — отвърна с усмивка брат му. — Джентълмените сме дискретни хора.