Мартина Линден
Влюбен и изгубен (9) (Един принц се бори за любовта)

През следващите дни принц Леонардо фон Мюлберг все така нареждаше нещата, че уж случайно често срещаше Изабел в парка. Понякога той се криеше между високите дървета и я слушаше как свири. Всеки тон докосваше сърцето му. Можеше да слуша Изабел с часове. Само задълженията му го възпираха да не се поддаде на това изкушение. Колкото по-често я подслушваше, толкова по-голяма ставаше опасността да бъде разкрит.

Омагьосваха го не само изпълненията на Изабел. Близостта й го омайваше. Едва сега разбра, че се е влюбил в нея още в Нова Зеландия, без изобщо да я познава лично. В най-смелите си мечти (позволяваше си ги съвсем рядко) се виждаше как се разхожда с Изабел по плажа. Вървяха по един от разклатените вълноломи и се целуваха на лунна светлина.

На Изабел отдавна й беше направило впечатление, че Леонардо търси близостта й. Това я ласкаеше, а освен това, младият принц й харесваше. Докато се упражняваше за турнето си, тя често мислеше за него. Странно, но това не я разсейваше, а я вдъхновяваше. Представата, че свири само за Леонардо, беше прекрасна.

Малко само я измъчваше гузната й съвест. Когато при случайните си срещи те разговаряха за семействата си, тя изпитваше усещането, че го лъже. Това я потискаше, но той не биваше никога да научи истината.

Този петък принцеса Гизела фон Мюлберг бе поканила Изабел на вечеря. Както и предишния път, секретарят на принца й връчи покана. Тъй като не валеше, тази вечер Изабел отиде пеш до замъка. Вече почти беше стигнала сградата, когато край нея мина сива лимузина. Зад кормилото седеше белокос господин. Успя да хвърли само бегъл поглед на дамата до него.

Когато Изабел стигна до замъка, сивата лимузина вече стоеше на паркинга. Принцеса Гизела посрещна гостите на външното стълбище. Двете дами се целунаха. На Изабел й направи впечатление широката брилянтна гривна, която носеше принцесата.

— Ето я другата ни гостенка — обърна се принцесата към Изабел. — Прекрасно е, че ще прекарате днешната вечер с нас, госпожице Манголд.

С няколко думи тя запозна Изабел с възрастните хора, които се оказаха нейни приятели от Олденбург.

Принц Леонардо очакваше гостите в помещение с кожени кресла, чиито летящи врати водеха към трапезарията. Той им предложи аперитив. Когато подаде чашата на Изабел, уж неволно докосна ръката й.

— Ще ни доставите ли удоволствие да ни посвирите тази вечер? — попита тихо той.

— Разбира се — отговори Изабел.

— Вие сте ангел.

— Много грешите, принц Леонардо. Ще го разберете, когато ме опознаете повече.

Младата жена отпи от чашата си.

— Дайте ми шанс да ви опозная по-добре — отвърна той.

— Нека изчакаме — прекъсна го тя и осъзна, че беше на път да започне да флиртува с младия принц. Умът си ли изгуби? Харесваше й да си играе с огъня, а и Леонардо видимо се забавляваше.

Принцеса Гизела наблюдаваше младите незабелязано. Тя усещаше промяната у сина си през последните дни и тя я притесняваше. Въпреки че Изабел й беше симпатична, не й допадаше това, че Леонардо непрестанно търсеше близостта й. Беше поканила младата жена на вечеря само за да наблюдава взаимоотношенията й със сина й.

Под копринената рокля на Изабел се очертаваше медальон. Може би подарък от някой приятел. Принцесата се надяваше да е така. Щом Изабел го носеше до сърцето си, значи този приятел значеше много за нея.

Гизела фон Мюлберг отново се зачуди откъде младата жена й се струва толкова позната. Запозна се с Изабел едва наскоро. В широкия й кръг от приятели и познати нямаше нито един с името Манголд. Този въпрос я измъчваше често през последните дни.

Гонгът ги прикани на вечеря. Икономът отвори летящите врати към трапезарията, където ги очакваше кръглата маса, на която бяха подредени скъп порцелан, сребърни прибори и горящи свещи.

Граф и графиня Хоек, приятелите на принцесата, се бяха върнали едва преди дни от дълго пътуване из Карибите, Докато се хранеха, те разказаха за островите, които бяха посетили, и за прекрасните хотели, прилични на истински палати, където глезели гостите по двайсет и четири часа в денонощието.

— И вие доста сте пътували по света, госпожице Манголд, — обърна се графиня Хоек към Изабел. — Както разбрахме, сте израснали в Дубай и Бахрейн.

— Там прекарах само първите години от живота си, а по-късно — и ваканциите — отговори Изабел. — И днес си спомням за чудните нощи в градината на покрива на къщата ни, където спяхме на открито. Никъде небето не е толкова красиво както в пустинята.

— Това ми прилича на носталгия — определи графинята.

— Да, малко — призна Изабел. — Въпреки че винаги мога да си резервирам почивка там. — Тя вдигна рамене. — Все пак е различно. Родителите ми вече не живеят в Персийския залив. Ако сега отида в Бахрейн или Дубай, ще съм само гостенка и няма да се чувствам у дома.

— Разбираемо е — съгласи се с нея принцеса Гизела.

Прислужницата сервира сладолед с плодове, след което вечерята приключи. Отидоха в музикалния салон, където стоеше великолепен „Бехщайн“. Леонардо отведе Изабел до рояла. Би бил щастлив да я помоли той да й обръща страниците с нотите, но знаеше, че не са й нужни ноти.

Граф и графиня Хоек пожелаха да послушат Шопен. Пръстите на Изабел сякаш не докосваха клавишите. Тя свиреше със затворени очи и бе напълно отдадена на музиката. „Колко е красива“, помисли Леонардо развълнуван. Той с усилие се въздържаше да не отиде до нея и да не постави ръка на рамото й, само за да я докосне.

Към десет и половина семейство Хоек си тръгна. Принцеса Гизела, синът й и Изабел ги изпратиха до лимузината им. Те предложиха на Изабел да я откарат до къщичката на пазача, но преди Изабел да успее да отговори, Леонардо се намеси:

— Много мило от ваша страна, графиньо, но аз вече обещах на госпожица Манголд, че ще я изпратя.

— Е, щом е така — отбеляза графинята и хвърли на принцесата леко закачлив поглед. — За мен беше удоволствие. Ще запомня тази вечер, госпожице Манголд.

— Благодаря, графиньо.

Изабел се опита да прикрие радостта си от думите на Леонардо.

По пътя към къщата на пазача към тях се присъедини и Нико. Не вървяха по пътя, а обикаляха по алеите в парка.

Принц Леонардо посочи небето:

— Наистина ли небето над пустинята е по-красиво от това звездно небе?

— По-различно е, по-ясно, по-просторно… — Изабел тихо се засмя. — Не мога да го назова с думи. Освен това харесвам пустинята. Никъде не можеш така добре да осъзнаеш безкрайността на вселената както в пустинята.

— С други думи паркът, през който вървим сега, е безпощадно отречен от вас?

Изабел се спря.

— Как можете да кажете подобно нещо, принц Леонардо? Едва ли има по-прекрасен парк от този. До голяма степен заради него се чувствам така добре в Мюлберг.

— Само заради парка или може би… и малко… заради мен?

Ако истинският й баща е притежавал половината от чара на осиновения си син, то Изабел не се учудваше, че е омагьосал майка й.

— Къде ще ни отведе това, принц Леонардо? — попита тя с леко треперещ глас.

— Престанете най-сетне да ме наричате принц, госпожице Манголд — заповяда той. — Пропастта, която създава титлата, е трудно да бъде преодоляна. А аз не искам помежду ни да зее пропаст. — Той хвана ръцете й. — Това лято е много специално за мен.

„Той се е влюбил в мен“, стресна се Изабел. Планът не беше такъв. Тя само искаше да се запознае със семейство Мюлберг и… Изабел усети безкрайна топлина. Топлината пулсираше във вените й и караше очите й да блестят.

— Нека да продължим пътя си — рече тя със сведени очи.

— Не. — Той хвана брадичката й и я повдигна. — Не съм ви толкова безразличен, колкото показвате, Изабел. — Леонардо не желаеше повече да нарича младата жена с фамилното й име, когато бяха сами. — Лятото продължава и имаме предостатъчно време да му се насладим.

Той нежно отмести една къдрица от челото й.

— Майка ви няма да е очарована, ако ви наричам Леонардо! — каза Изабел в един безпомощен опит да му се противопостави, въпреки че дълбоко в сърцето си не го искаше.

— Тя няма да разбере — той понижи глас. — Това е нашата тайна, Изабел, поне засега.

— Добре, съгласна съм — отстъпи тя.

Вместо отговор той целуна върховете на пръстите й.

Нико, който се беше запилял нанякъде, се върна при тях. Започна да протестира, защото никой нямаше намерение да продължи разходката.

— Господарят ни вика — каза Леонардо и хвана Изабел под ръка, на което тя не се противопостави. — Много бих искал да отидем да потанцуваме. Моля ви, не казвайте „не“!

— Вие да не сте от хората, на които като им подадеш пръст, искат цялата ръка? — рече тя. — Изчакайте, Леонардо. Много бързо се случва всичко. До преди няколко минути за мене бяхте принц Леонардо, а сега…

— Не се залъгвайте, Изабел. В сърцето ви за вас отдавна съм Леонардо. Усещам, че изпитвате към мен повече, отколкото сте склонна да признаете.

— Не ви липсва самочувствие.

Изабел спря отново.

— Лъжа ли се? — погледна я той в очите.

— Няма да отговоря на този въпрос — каза тя и опита да прикрие объркването си със смях.

В мислите си наистина отдавна наричаше Леонардо с малкото му име, още повече че донякъде бяха и от едно семейство. Досега не беше срещала мъж, който да й стане толкова симпатичен още при запознанството.

— Този отговор ми е достатъчен — заяви той триумфиращо.

След малко стигнаха до къщичката на пазача. Леонардо взе ключа от ръката й и отключи. Тя се притесни, да не би да я помоли да направи кафе, но той се сбогува като джентълмен.

— Утре ще ви се обадя, Изабел — обеща принцът. — Благодаря за хубавата вечер. Най-много се насладих на разходката ни.

— Аз също — призна тя и се наведе към териера. — Добре пази господаря си, Нико.

— И двамата ще се пазим. — Той отстъпи крачка назад. — До утре, Изабел.

— До утре — отговори тя и влезе в къщата.

Бързо заключи вратата след себе си. През прозореца видя как Леонардо направи няколко крачки, спря се, обърна се и помаха още веднъж. С дълбока въздишка Изабел се отдели от вратата и отиде в кухнята, за да разхлади горящото си лице на чешмата.