Мартина Линден
Влюбен и изгубен (12) (Един принц се бори за любовта)

На следващата сутрин принцеса Гизела не говореше на Леонардо. Предишната вечер се беше въздържала да го упреква пред гостите, но не му отговори, когато той й пожела лека нощ.

Сега седеше безмълвна срещу него на масата за закуска. Прислужничката и икономът, които ги обслужваха, усетиха студ въпреки хубавото лятно утро.

— Майко, бих искал да поговорим за снощи — каза Леонардо.

Мълчанието беше непоносимо за него. Още като дете майка му, макар и рядко, го наказваше с мълчание и още тогава за него то бе истинско изтезание.

Принцеса Гизела го удостои с леден поглед. Тя стана и излезе.

Леонардо се почуди дали да не я последва. Предположи, че ще е безсмислено. Както познаваше принцесата, тя изобщо нямаше да реагира, ако я помолеше за извинение. Като момче в такива случаи търсеше спасение при баща си…

А и защо да я моли да го извини? Е, не биваше да изоставя партито, за да отиде при Изабел, но не съжаляваше за това. При мисълта за Изабел настроението му се подобри. Вече говориха по телефона тази сутрин. Принцът реши да прекара вечерта с нея.

На Леонардо не му остана много време да мисли за майка си и Изабел. Секретарят му вече го чакаше. Преди обяд програмата им беше доста натоварена. А следобед трябваше да пътува за Кил, за да направи първата копка на жилищния комплекс, на който беше инвеститор.

Днес принцеса Гизела обядва в апартамента си. Имаше главоболие, а сдърпването с Леонардо й тежеше. Как можа синът й да предпочете компанията на Изабел Манголд пред нейната? И то на рождения й ден! Младата пианистка не оказваше добро влияние върху Леонардо. За съжаление нямаше причина да разтрогне договора за наем. А дори и да имаше, Леонардо би се противопоставил.

След обяда принцесата реши да се поразходи. Заедно с Нико излязоха от замъка и се насочиха към алеята, водеща към езерцето. Главоболието й поотслабна. Освежаващият вятър, идващ от близкото Балтийско море, й подейства добре.

Гизела трябваше да направи нещо. Не можеше да продължава така. Не биваше да позволи Леонардо да си изгуби ума по тази жена. Нещо не беше както трябва с хубавата пианистка. Гизела го усещаше от самото начало, макар че едва сега го осъзна.

— Защо не мога да се сетя, Нико, за кого ми напомня тя? — обърна се принцесата към кученцето. — Като че вътрешно се съпротивлявам.

Тя бавно продължи нататък. Почти беше стигнала до езерото, когато съзря седналата там Изабел Манголд. Слънцето оцветяваше русите коси на младата жена в златисточервено. Тя се припичаше със затворени очи.

Принцеса Гизела понечи да се върне. Не й се говореше с Изабел, но Нико с радостно джафкане хукна към пианистката.

„Предател“, помисли си Гизела фон Мюлберг. Въпреки огорчението се присмя сама на себе си.

Изабел отвори очи.

— Нико! — извика тя.

В същия момент кученцето вече се беше хвърлило в краката й. Тя стана и се наведе над него, за да го почеше по коремчето. При движението медальонът изпадна от деколтето й, без тя да забележи.

— Не исках да ви преча.

Изабел подскочи изплашена. Не беше разбрала, че Нико има придружител.

— Моля да ме извините, ваша светлост, но не ви забелязах.

Предния ден младата жена беше изпратила в замъка великолепен букет с поздравителна картичка. Почуди се дали не трябва да поздрави принцесата и лично.

— Няма нищо, госпожице Манголд. — Принцесата се вцепени при вида на медальона, но с огромно усилие се овладя, отклони поглед и дари Изабел с усмивка. — Искам сърдечно да благодаря за цветята и милите думи на картичката. От време на време ви чувам да свирите. Турнето ви със сигурност ще пожъне голям успех.

— Надявам се, ваша светлост.

Нико не я оставяше на мира. Той подскачаше около Изабел, докато тя повторно се наведе към него. Внезапно забеляза, че медальонът е излязъл от деколтето й. Бързо го мушна обратно. За щастие принцесата май не го бе видяла.

— При възможност пак трябва да ни посвирите — каза Гизела фон Мюлберг.

Изабел не можа да повярва на ушите си.

— С голямо удоволствие — отвърна тя.

Когато разговаряха с Леонардо в ранния следобед, той й каза, че майка му го наказва с ледено мълчание. Нима се е умилостивила междувременно?

— Радвам се. — Принцесата се сбогува. — Хайде, Нико! — подкани го тя. — Трябва да напиша още едно писмо, което трябва да замине с днешната поща, а теб те чака една вкуснотийка.

Думата „вкуснотийка“ имаше магическо въздействие върху Нико. Той сви по алеята и хукна към замъка.

Потънала в мислите си, принцесата го последва. Тя веднага позна медальона, макар че не го беше виждала от толкова години. Свекърва й често го носеше. От много поколения той беше част от фамилните бижута. След смъртта на свекърва й изчезна, заедно с още няколко украшения.

Принцесата предположи, че възрастната дама ги е подарила малко преди да умре. Тя беше много щедра жена, която често възнаграждаваше услугите, подарявайки бижу. Ернст-Йоахим би могъл да я спре, но той никога не направи такъв опит.

— Не искам аз да съм този, който й отнема радостта — казваше той.

А сега медальонът се появи на шията на Изабел Манголд. Кой й го е дал? И защо беше толкова важен за нея? Още преди седмици принцесата забеляза, че под дрехите Изабел носи някакво бижу.

Принцеса Гизела не ценеше много интернет, но седна пред компютъра си. Запита се защо по-рано не е потърсила повече информация за Изабел Манголд. У нея се зароди ужасно подозрение. Очите на починалия й съпруг я гледаха, когато надникваше в лицето на младата жена.

Принцеса Гизела написа името „Изабел Манголд“ в търсачката и излязоха над десет хиляди попадения. Веднага се зае да отваря страниците, които й се струваха благодатни. След час най-после откри нещо. На страницата имаше кратък текст за детството на Изабел и се споменаваха имената на родителите й: Дагмар Манголд, по баща Вайлер, и Торстен Манголд.

За няколко минути принцесата остана вкаменена пред компютъра. Миналото я застигна. Върна се в Мюлберг в образа на Изабел Манголд. Как стана така? Случайност ли беше, или Изабел Манголд беше дошла в Мюлберг, за да потърси отговорност от принцесата? Тъй като Изабел носеше медальона, не можеше да е случайност.

Гизела фон Мюлберг се изправи и нервно се заразхожда напред-назад. Мислите й се въртяха в кръг. Когато се приближи до прозореца, забеляза, че тъмни облаци покриват небето. Това лоша поличба ли беше?

Срещу писалището й висеше портрет на починалия принц. Тя замислено го съзерцаваше. Въпреки че така добре познаваше лицето му, не беше познала, че Изабел Манголд има неговите очи.

— Как можа да ми причиниш това, Ернст-Йоахим? — попита тя сломена. — Колко много искахме деца. Какво ли не опитах, за да ти даря дете? И сякаш за да ме накажеш за безплодието ми, ти създаде дете с едно осемнайсетгодишно момиче.

Тя покри лице с ръце. По страните й се стичаха сълзи. Принцесата уплашена ги изтри. След смъртта на съпруга си тя не беше плакала.

— Ернст-Йоахим, може и да не беше правилно да прогоня от живота ти Дагмар Вайлер. Но така спасих не само брака ни, а запазих и Мюлберг от скандал. Какво щеше да се случи, ако детето ти израснеше наоколо?

От гърдите на принцесата се изтръгна дълбока въздишка.

— Не, не беше грешка, Ернст-Йоахим — рече тя решително. — Може би не беше добре обмислено, но в никакъв случай не беше грешка.

Защо Изабел Манголд бе дошла в Мюлберг? Само от любопитство ли? Искала е да се запознае със семейството на истинския си баща? Какво смяташе да направи? Да си отмъсти ли искаше, като я отчужди от Леонардо? Затова ли беше протегнала пипалата си към него? Чакаше в засада като паяк в паяжината си…

Ами ако принцесата не беше справедлива към Изабел? Вероятно младата жена изобщо не е имала намерение да хване Леонардо в мрежите си, но просто така се е случило. Младите са се влюбили и каквото и да е била планирала Изабел, по този начин е било елиминирано.

Не трябваше ли принцесата да остави природата да следва законите си и да не пречи на връзката на сина си с младата пианистка? Двамата не бяха роднини.

Това щеше да е най-простото решение. Но наистина ли Гизела трябваше да допусне незаконното дете да се вмъкне в семейството й през задната врата и да остави Дагмар Вайлер накрая да победи?

„Ще поговоря с Леонардо — реши Гизела. — Той трябва да научи с кого си има работа.“ Принцесата познаваше сина си и знаеше, че той повече не би погледнал Изабел. Беше възпитан да поставя интересите на семейството над собственото си щастие.

Ами ако не постъпи така? В последно време Леонардо доста се беше променил, което сигурно се дължеше на влиянието на тази жена. Той обичаше Изабел. Възможно беше дори да реши да се откъсне от нея заради Изабел.

Още веднъж Гизела фон Мюлберг се замисли какви ли са плановете на Изабел Манголд. Още не беше казала на Леонардо за произхода си…