Мартина Линден
Влюбен и изгубен (17) (Един принц се бори за любовта)

Изабел нищо не подозираше за буреносните облаци, които се скупчваха над главата й. Следобедът беше толкова хубав! Въпреки че беше убедена, че с принцесата никога няма да станат приятелки, на Изабел й стигаше тя да я приеме като приятелката на Леонардо.

Реши на другия ден, когато с младия принц щяха да ходят на танци в града, да поговори с него за произхода си. Леонардо трябваше да реши дали да каже на принцесата чия дъщеря е Изабел. За нея самата това нямаше значение.

Тъкмо се канеше да се качи в спалнята на горния етаж, когато на вратата се позвъни.

— Леонардо, какво правиш тук? — попита тя зарадвана и озадачена едновременно, когато видя младия принц, застанал на прага. — Дойде да ме видиш ли?

— Винаги искам да те виждам, скъпа — отвърна той. — Случи се нещо. — Той влезе в къщата. — Не ми е лесно да ти го кажа и съм убеден, че ти нямаш нищо общо с цялата история. За жалост майка ми не смята така.

— Звучи сериозно — отбеляза Изабел и се опита да не позволи на страха да я завладее.

— Изчезнала е брилянтната гривна на майка ми. Тя винаги лежеше на копринена възглавничка пред снимката на баща ми. Майка ми…

Изабел се изсмя, въпреки че не й беше до смях.

— И майка ти ме обвинява, че съм я взела? Кога съм го направила? Кога… За няколко минути бях сама на първия етаж…

Леонардо въздъхна дълбоко.

— Тя настоява да претърся къщичката. Алтернативата е да повика полиция.

— Нямам от какво да се боя — каза Изабел. — Нека майка ти спокойно се обади в полицията.

Леонардо я целуна по бузата.

— Разбира се, че няма от какво да се страхуваш, но ако дойде полицията, е възможно да се разчуе. Помисли за кариерата си. — Той се насили да се усмихне. — Няма да претърсвам къщата. Колкото и да не искам да лъжа майка си, не смятам…

— Не, Леонардо. Ще претърсиш къщата. Не започвай да мамиш майка си. Не и заради такава дреболия. Щом си готов с обиска, с чиста съвест можеш да й кажеш, че не си открил нищо.

— Благодаря, мила. — Той я целуна повторно.

Двамата се качиха на първия етаж. На Леонардо не му бе необходимо много време, за да претърси двете празни помещения и банята. След това се насочи към спалнята.

Докато повдигаше дюшека на леглото, Изабел седна на креслото до прозореца и го загледа. Замисли се дали принцесата сериозно мислеше, че е взела гривната й. Явно украшението беше изчезнало.

— Майка ти често ли губи разни неща? — осведоми се тя.

— Не.

Младият принц отвори гардероба. Радваше се, че Изабел не го затрудни. След като претърси рафта за шапки, Леонардо изтръска дрехите на Изабел и се наведе към дъното на шкафа. Вдигна облеченото в кожа ковчеже и го сложи на леглото.

— Отвори го, Леонардо — подкани го Изабел. Документите бяха прибрани в голям плик, а бижутата той спокойно можеше да види. — Ковчежето и съдържанието му преди са били на майка ми. Поверила ги е на баба ми, преди да замине за САЩ. Сега ги съхранявам аз.

Той отвори кутийката за бижута. Погледът му се спря на няколко стари украшения. Понеже брилянтната гривна не беше между тях, той пак затвори ковчежето и го върна в гардероба.

— Само тоалетката — отбеляза той.

Щеше бързо да приключи. Изабел стана, за да слязат долу. Тъй като беше обърнала гръб на Леонардо, тя не видя как той замръзна от ужас, измъквайки гривната от най-задния ъгъл на чекмеджето.

Леонардо й посочи гривната, гледайки я обвиняващо. Очите му ясно показваха какво изпитва в момента. Лицето й пребледня.

— Не! — поклати тя глава. — Не, това не може да бъде!

Той се изправи. Не беше в състояние да мисли трезво.

— Можеш ли да ми обясниш това? — попита я с леденостуден глас.

— Нямам обяснение — рече тя отчаяна. — Сигурно някой е скрил гривната в чекмеджето. Някой…

— Някой? — гласът му вибрираше от ярост. — Майка ми?

— Да, защо да не е майка ти? — попита тя. — Попаднахме в капана й. Заблуди ни и…

— Млък! — прекъсна я той. — През целия си живот не съм бил толкова разочарован, както от теб, Изабел. Майка ми няма защо да те подмамва в капан. Тя те прие… — Той пъхна гривната в джоба на панталона си. — Не желая скандал. И ти нямаш интерес от това, Изабел. Само поради тази причина се отказвам да уведомя полицията. Още утре да си напуснала къщата.

В Антарктида не можеше да е по-студено отколкото в спалнята й.

— Трябва да ти кажа нещо — започна Изабел и понечи да извади медальона от пазвата си, но Леонардо я прекъсна.

— Няма какво да ми казваш — заяви той.

Какъв смисъл имаше да му разкрива произхода си? Беше грешка да идва в Мюлберг и да се влюбва в Леонардо. Безкрайна тъга изпълни младата пианистка. Тя напразно се бореше със сълзите.

Принцът й хвърли последен презрителен поглед, после се обърна и излезе от спалнята. Дървената стълба се затресе от стъпките му. След малко входната врата се затръшна.

Изабел се свлече на леглото. Беше изгубила Леонардо. Как можа той и за секунда да се усъмни в думите й? Не й беше нужно да краде брилянтни гривни. Ако искаше, сама щеше да си купи.

Хълцайки, Изабел зарови лице във възглавницата.