Мартина Линден
Влюбен и изгубен (2) (Един принц се бори за любовта)

Изабел Манголд гледаше втренчено монитора до леглото на баба си. Тя седеше в удобно кресло и можеше да вдигне крака, но въпреки това сънят не идваше. Страхът за живота на баба й я оставяше без дъх. Тя нежно погали студената ръка на болната.

— Не ме оставяй, бабо — прошепна тя. — Какво ще правя без теб?

Предишната вечер Изабел имаше концерт в Роял Албърт Хол в Лондон. През паузата й съобщиха, че баба й е получила тежък сърдечен удар. Беше й невъзможно да продължи втората част на концерта. Вместо това тя веднага тръгна за Германия. Пристигна на франкфуртското летище посред нощ и веднага отиде в болницата.

Оттогава бяха минали двайсет и четири часа. През повечето време баба й беше унесена. Изабел не беше сигурна, че я е познала. Не можеше да направи нищо друго, освен да седи до леглото й и да не я оставя сама. Лекарите не й дадоха почти никаква надежда. Вероятно баба й нямаше да преживее тази нощ.

Младата жена се облегна назад и затвори очи. Досега не бе успяла да се свърже с родителите си, които от две години живееха във Флорида. Когато говориха последния път, майка и спомена нещо за заминаване. Изабел предположи, че се намират на място без телефонен обхват.

Изабел се беше родила преди двайсет и три години в Калифорния, където се бяха запознали родителите й. Баща й работеше като архитект и ръководител на проекти за една голяма американска компания, която строеше пътища и мостове за държавите от Персийския залив. Първите години от живота си Изабел прекара в Бахрейн и Дубай, а после я изпратиха при баба й в Германия, за да тръгне на училище там.

— Толкова много ти дължа, бабо — рече тя тихо. — Ти ми предаде любовта към музиката.

После докосна с два пръста бузата на старата жена.

Лена Вайлер отвори очи.

— Изабел? — попита тя почти беззвучно. — Изабел?

— Тук съм, бабо. — Младата жена завъртя нощната лампа така, че в стаята стана по-светло. — Не се притеснявай. Всичко ще се оправи.

Старата жена хвана китката на внучката си.

— Изабел, трябва да ти кажа нещо, преди да затворя очи завинаги.

— Бабо, дотогава има много време — опита се да успокои баба си Изабел.

— Не, остава ми съвсем малко време. Аз… — тя затвори очи, за да ги отвори веднага отново. — Изабел, слушай внимателно. Родителите ти… отдавна трябваше да ти кажат. Колко пъти съм ги молила. Колко пъти…

— Бабо, говоренето те изморява. Нека утре поприказваме за всичко.

— Не! — Захватът около китката на Изабел стана по-силен. — Утре може да е късно… Слушай, Изабел, моля те, слушай!

— Добре, слушам.

— Изабел, мое дете, ти не си дъщеря на Торстен Манголд — каза старата жена с пресекващ глас. — Родителите ти се запознаха, едва след като майка ти беше бременна с теб и…

Какви ги приказваше баба й? Разсъдъкът й ли се помрачи пред смъртта?

— Ти си дъщеря на починалия принц Фон Мюлберг. Той и майка ти имаха връзка, докато тя работеше като стажантка в детски дом в Шлезвиг-Холщайн. Този дом беше под патронажа на семейство Мюлберг. Тя… — старата жена прекъсна изтощена.

Не, това не можеше да е истина! Изабел дъщеря на принц! Изабел не повярва на нито една дума на баба си. Е, добре, тя не приличаше нито на баща си, нито на майка си. И двамата бяха тъмнокоси и имаха сини очи. Баба й също преди е била с тъмна коса.

Изабел хвана русите си коси. „Златната Мари“, баща й винаги я наричаше така, когато като малко момиченце седеше в скута му. „Нашата Златна Мари“.

— Изабел, ще намериш документите, които доказват произхода ти, на тавана на нашата къща. Прибрани са в ковчеже, скрито под стари дрехи, в раклата от осемнайсети век, която наследих от моята баба. Някой ден документите могат да се окажат важни за теб. Семейство Мюлберг… — гласът на болната отново секна.

— Спри да говориш, бабо, това те изтощава — каза Изабел. — Ще говорим за всичко, когато оздравееш.

— Тази светлина е толкова ослепителна… — Лена Вайлер затвори очи. — Ти беше слънчевият лъч в живота ми, Изабел. Когато свиреше за мен, все едно небето се разтваряше. И родителите ти те обичат повече от всичко. Винаги са искали най-доброто за теб. Те…

Старата жена пусна ръката на Изабел. Главата й клюмна безсилна. На монитора до леглото на Лена Вайлер се появиха прави линии.

Изабел взе ръката на баба си и я покри с целувки. Сълзи се стичаха по лицето й. Тя дори не ги забеляза. Не усети и ръката на медицинската сестра, поставена на рамото й. Как щеше да продължи да живее без баба си? Тя й беше опора, даваше й кураж, когато беше тъжна, от самото начало вярваше в нея и я подкрепяше в кариерата й. Изведнъж Изабел осъзна, че е била много по-близка с баба си, отколкото с родителите си.

— Обичам те, бабо — прошепна тя през сълзи и целуна мъртвата по челото.