Мартина Линден
Влюбен и изгубен (15) (Един принц се бори за любовта)

Животът можеше да е прекрасен! Докато Изабел се преобличаше за следобедното кафе при принцесата, тихичко си тананикаше. Двамата с Леонардо прекараха чудесна вечер в Шлезвиг и се прибраха чак на зазоряване. По изключение Изабел спа почти до обяд. Нямаше смисъл да стане в осем и да седне уморена пред рояла. Тя реши вечерта да се поупражнява няколко часа.

Хвърли последен поглед в огледалото. Носеше червена рокля, разкроена от талията надолу. Беше обула подходящи по цвят пантофки. За последен път разреса русите си коси, преди да излезе от къщата и да поеме по пътя към замъка.

Принц Леонардо фон Мюлберг я пресрещна. Прегърна я и я целуна по двете бузи.

— Изглеждаш хубава — констатира той.

— Благодаря.

Тя потърка лице в бузата му.

— Майка ми е в прекрасно настроение. Понеже времето е хубаво, ще пием кафе в павилиона. — Той сложи ръка на кръста на Изабел. — Очаква ни там.

Принцеса Гизела посрещна Изабел с подчертана любезност. Не показа нищо от изпълващия я гняв. Ако планът й се изпълнеше, скоро пианистката нямаше да представлява опасност за Леонардо и семейството й. Принцесата трябваше само да се довери на съдбата.

Нико беше на седмото небе от радост, че вижда Изабел. Не я остави на мира, докато тя не клекна, за да го погали.

— Може да е много досаден — отбеляза Леонардо, също се приведе и почеса уестито зад ушите. — Така, а сега ни остави на спокойствие.

За всеобща изненада Нико скочи на една пейка и зарови глава между лапите си, за да подремне с полупритворени очи.

Една прислужничка донесе кафето и им наля. Тя внимателно постави каната на помощната масичка, за да сервира млякото и захарта.

— Благодаря, Лиза, нямаме повече нужда от вас — каза принцесата.

Лиза леко се поклони и се върна в замъка.

— Мисля, че е хубаво понякога да оставаме необезпокоявани — рече Гизела фон Мюлберг. — Приятна ли беше вчерашната вечер, госпожице Манголд?

— Да, фестивалът много ми хареса — отговори младата жена. — Проспах половината ден, защото се прибрахме много късно.

— А аз още в осем и половина бях зад бюрото — отбеляза Леонардо. — Предобедът ми се стори много дълъг.

— Всичко се плаща — рече принцесата. Тя насочи разговора към историята на замъка и спомена отбранителната кула от тринайсети век. — От няколко десетилетия вече не може да се влиза в нея. Мъжът ми планираше някой ден да й направи основен ремонт. За съжаление не се стигна дотам.

— Някой ден аз ще осъществя татковия план — обеща Леонардо.

— Хубаво би било — каза майка му и пак се обърна към Изабел: — Имате ли желание Леонардо да ви покаже замъка? Сигурно там има неща, които биха ви заинтригували.

— С голямо удоволствие.

— Леонардо, покажи на госпожица Манголд и сбирката от ориенталски миниатюри, които прапрадядо ти е събирал на младини. Щом сте прекарали част от живота си в Дубай и Бахрейн, сигурно ще ви се сторят интересни.

— Даже много интересни — потвърди Изабел.

— Карл-Едуард фон Мюлберг обиколил целия свят като млад. Най-дълго останал в Африка и Азия — разказваше принцесата. — Наложило се родителите му да го принудят да се върне в Мюлберг и да поеме задълженията си на съпруг. Те имали пет деца, но един-единствен син. Тъй като по онова време било немислимо дъщеря да наследи баща си, цялата отговорност за семейството се паднала на него.

— Тогава първо ще ти покажа галерията с нашите предци на втория етаж и ще ти представя Карл-Едуард — каза през смях Леонардо. — Той бил прочут със свободомислието и прогресивността си. За ужас на родителите си той настоял дъщерите му да получат същото възпитание като синовете му. Едва се появили първите автомобили и той се сдобил с един. Профучавал из парка на замъка с умопомрачителните двайсет и пет километра.

— Нещо нечувано за тогава — допълни принцесата. — Карл-Едуард е една от най-ярките личности в семейството ни.

Принц Леонардо поведе приятелката си към втория етаж по стълба, покрита с червен килим. Изабел се възхити от стените и таваните, украсени с позлатени гипсови орнаменти. Гледаха я картини в тежки рамки. Повечето от тях бяха произведения на изкуството от седемнайсети и осемнайсети век.

Галерията на предците се простираше по цялата дължина на страничното крило. Високите прозорци, обрамчени от брокатени завеси, пропускаха достатъчно светлина, за да изпъкват портретите. Между картините бяха окачени свещници, които сега служеха само за украса.

— Ето го нашият Карл-Едуард — посочи Леонардо портрета на мъж, чийто приключенски дух личеше дори от картината. С едната ръка той се подпираше на бастун, а другата беше положил върху главата на огромно куче, което беше донесъл от Африка. — На Джамбо, така се казвало това добиче, Карл-Едуард обръщал повече внимание, отколкото на жена си Валери — малко безцветна личност, от която се сдобил с четири деца.

— Сигурно бракът е бил уговорен — каза Изабел и погледна към Валери фон Мюлберг, чийто портрет висеше до този на съпруга й. Не изглеждаше много щастлива.

— На времето повечето бракове се уговаряли от родителите или роднините. Също и бракът на баба ми Гертруд.

Леонардо поведе Изабел нататък. Спряха пред изображението на жена, която сякаш винаги бе стояла откъм слънчевата страна на живота. Тя носеше голяма смарагдова брошка във формата на пеперуда. Тази брошка беше в кутийката с бижута, която Изабел намери при документите в ковчежето на тавана. Тя ги беше донесла в Мюлберг и ги бе скрила в гардероба си.

След като минаха през галерията на предците, те слязоха на първия етаж, за да разгледат сбирката от миниатюри на Карл-Едуард. Тя се намираше в стая до апартамента на принцесата.

По стените висяха ориенталски килими. Под тях бяха строени арабски столове и кресла. Имаше наргилета, прекрасно изработени месингови лампи, табли и маси със сребърни орнаменти. Самите миниатюри бяха прибрани в стъклени витрини. Леонардо отвори една от тях и пъхна в ръката на Изабел мъничко кандило.

— Моля да ме извините, ваша светлост.

Леонардо се обърна към иконома:

— Какво има, господин Щайгер?

— Нейна светлост ви вика само за няколко минути.

Въпреки че Леонардо не разбираше причината, той се обърна към Изабел:

— Ще те оставя за малко. Разгледай всичко на спокойствие. Ще се върна след няколко минути.

Изабел нямаше нищо против да поразгледа сама. Тя върна кандилото на мястото му и се насочи към останалите миниатюри. Чувстваше се изключително добре в тази стая. Някои неща в нея й напомняха за залата за приеми в двореца на един емир, който беше посетила с родителите си преди години.

Леонардо се забави почти двайсет минути. Въпреки че се опитваше да прикрие яда си, тя веднага забеляза, че нещо не е както трябва. Нежно докосна бузата му.

— Какво ти е? — попита го Изабел.

— Понякога наистина не мога да разбера майка си — отговори той. — През есента в парка ни ще се проведе благотворително мероприятие в полза на една фондация за пенсионерите. Сетила се, че е забравила да обсъди с мен списъка на гостите. — Той сърдито поклати глава. — Можеше да почака до утре, но тя искаше още днес да предаде списъка на шефа на фондацията.

— Може наистина да е било важно да се уреди още днес — каза Изабел.

— Важно или не, можеше да почака, докато си тръгнеш и… — той се ухили. — Не ме гледай толкова укорително, мила, не го мисля така. Знаеш колко обичам майка си.

— Тогава забрави гнева си и заедно с мен се радвай на фантастичните предмети в тази стая. Предполагам, че нямаш представа колко са ценни.

— Обясни ми — предизвика я младият принц и я взе в обятията си. — Искам всичко да разбера.

— На твоя отговорност — заяви Изабел и му поднесе устни за целувка.