Мартина Линден
Влюбен и изгубен (4) (Един принц се бори за любовта)

Много хора обичаха Лена Вайлер, защото тя се отнасяше с внимание към чуждите нужди. Колко често беше подкрепяла някого със съвет или с дела. Затова този петък с нея се сбогуваха не само роднини, но и съседи.

След погребението Дагмар Манголд и Изабел бяха поканили опечалените в един близък ресторант. Върнаха се вкъщи едва вечерта.

— Напълно съм съсипан — каза Торстен Манголд и пое мантото на жена си. — Или е от полета, или от годините.

— На шейсет не би трябвало да говориш за старост, татко — обади се Изабел. — Ще сваря чай.

Подаде на баща си мантото и шапката си и отиде в кухнята. Още сутринта беше приготвила чиния с хапки. Изми си ръцете, сложи да заври вода и приготви каната за чай.

Младата жена беше решила още същата вечер да разговаря с родителите си за Мюлберг. Тя докосна медальона, който носеше на верижка. В бъдеще той щеше да й е нещо като талисман.

— Да ти помогна ли, Бела? — попита майка й — хубава жена в началото на четирийсетте. Взе чинията с хапките. — Ще ги занеса в хола.

— Можеш да извадиш и чаши от шкафа — каза Изабел. — Изглеждаш изтощена.

— Смъртта на мама ме съсипа повече отколкото очаквах — призна Дагмар Манголд. — Сега се питам дали се грижих достатъчно за нея. Благодарих ли й някога, че те отгледа?

— Не бива да се упрекваш, мамо — Изабел я целуна по бузата. — Веднъж баба ми каза, че не си можела да й направиш по-голям подарък, когато си ме поверила на нея.

— Въпреки това! — Дагмар Манголд занесе чинията в хола.

Изабел я последва с чай, захар и сметана.

Младата жена изчака да изпият първата чаша, преди да сложи на масата ковчежето с писмата, договора и бижутата.

— Не смятах, че това ковчеже още съществува — рече Дагмар Манголд. — Дядо ми го подари за десетия ми рожден ден. Вътре съхранявах всичките си съкровища. — Тя поглади кожата. — Нима мама е запазила топчетата, пъстрите камъчета и мидичките, които събирах? — Тя понечи да отвори ковчежето.

Изабел хвана ръката й.

— Не, в нея няма нито топчета, нито камъчета, нито мидички. Малко преди да умре, баба ми довери една тайна и ми каза къде да намеря доказателствата.

Лицето на Дагмар стана пепеляво.

— Не е трябвало да го прави, Бела — прошепна тя прегракнало. — Опазих тайната през всичките тези години. — Тя се обърна към мъжа си: — Даже и на теб не казах кой е бащата на Изабел.

— Татко, наистина много те обичам. — Изабел седна до Торстен Манголд. — Но нямам ли право да узная кой е истинският ми баща?

— За мен ти си като плът от плътта ми — увери я Торстен Манголд. — Не бих обичал повече и собствена дъщеря.

— Никога не бих се усъмнила, татко — увери го Изабел.

Дагмар Манголд отвори ковчежето. Тя подаде документите на съпруга си.

— Истинският баща на Изабел е Ернст-Йоахим Мюлберг — рече тя. — Когато жена му разкри връзката ни, тя се срещна с мен в Хамбург. По разбираеми причини не пожела да се видим в детския дом, където работех като стажантка. Малко преди това бях разбрала, че съм бременна. Принцеса Гизела беше много внимателна и изпълнена с разбиране. Веднъж Ернст-Йоахим ми се беше оплакал колко жена му го пренебрегвала. Тя страдаше много повече от него от безплодието си…

— На страницата на семейство Мюлберг се споменава техен син на име Леонардо — вметна Изабел.

— Леонардо — повтори Дагмар Манголд. — Още тогава Леонардо живееше през повечето време в замъка Мюлберг. Той е племенник на принцесата. Когато майка му и баща му загинаха, Мюлберг го осиновиха.

— Значи не ми е полубрат?

— Не, изобщо не сте роднини. — Потънала в мисли, Дагмар отвори кутийката за бижута. — Подаръци от баща ти — отбеляза тя. — Когато заминах за Америка, нарочно оставих бижутата тук. — Тя отпи глътка чай. — Принцеса Гизела се обърна към съвестта ми. Обясни ми каква огромна отговорност е паднала на раменете ми. Помоли ме да не въвличам семейството й в скандал и че щом Ернст-Йоахим не бил достатъчно разумен, то поне аз да бъда. Успокои се, когато разбра, че не съм му казала, че съм бременна. Свят ми се зави от сумата, която ми предложи, за да изчезна от живота на мъжа й.

— Значи тя изобщо не се съмняваше, че мъжът й е бащата? — попита Торстен Манголд.

— Причината да нямат деца беше у нея, а не у Ернст–Йоахим. Въпреки че бях съвсем млада, едва на осемнайсет, не хранех никакви илюзии относно връзката ми с принца. Той обичаше жена си и никога нямаше да се разведе заради мен. Разводът би поставил под въпрос целия му живот.

Дагмар Манголд обви чашата с двете си ръце. Изабел видя колко тежко е за майка й да говори за всичко това.

— Приех предложението и написах прощално писмо на Ернст-Йоахим. После заминах за Швейцария, където принцесата ме настани в един пансион на брега на езерото Лугано. Там пристигна и адвокатът, оформил договора. Посети ме и майка ми. Спомена за някакъв мъж, който питал по телефона за мен, но не се представил. Предположихме, че е бил Ернст-Йоахим. От Швейцария заминах при леля Карен в САЩ, за да родя детето си там. Предадох документите и бижутата на мама.

— Мъдро решение от страна на майка ти да замине за САЩ. Иначе никога нямаше да се запознаем. — Торстен Манголд помилва ръката на жена си. — Оженихме се четири седмици, след като се запознахме. Беше любов от пръв поглед. Не можех да повярвам на щастието си. Все пак вече бях на трийсет и пет — възрастен мъж в сравнение с майка ти.

— Никога не съжалих, че се омъжих за теб — увери го Дагмар Манголд.

— А аз не мога да си представя по-добър баща — каза Изабел.

— Ернст-Йоахим никога нямаше да може да те признае, Бела. Ако тогава не бях толкова млада, щях да помисля за последствията от действията ни. Чувствах се поласкана, че съм желана от принц.

— Помисли ли къде ще живееш след смъртта на баба си, Бела? — попита Торстен Манголд. — Ела с нас във Флорида. Къщата ни е достатъчно голяма, за да побере и твоя роял — намигна й той.

— Може би някой ден — отвърна Изабел. — Засега смятам да остана в Германия.

Тя се сети за къщичката на пазача в замъка Мюлберг, която очакваше новия си наемател. Искаше да поживее поне няколко месеца там, където е бил домът на истинския й баща.