Мартина Линден
Влюбен и изгубен (3) (Един принц се бори за любовта)

Съсипана, Изабел излезе от магазина за цветя и се отправи към колата си. Погребението на баба й щеше да бъде в петък. Вчера най-после успя да се свърже с родителите си и те обещаха незабавно да пристигнат в Германия.

Пътуването до къщата на баба й не продължи повече от десетина минути. Изабел остави колата в гаража и изкачи стъпалата до входната врата. В къщата беше толкова тихо, че щеше да се чуе и звънът на падаща игла.

Изабел съблече якето си и го окачи на закачалката. След като си свари кафе в кухнята, седна до рояла във всекидневната. Като в транс изсвири всички произведения, които баба й обичаше. Между тях — и един валс от Шопен.

Лена Вайлер рано видя таланта на внучката си. В младежките си години и тя беше изнасяла концерти, но престана след раждането на дъщеря си. Изабел беше едва шестгодишна, когато родителите й я доведоха в Германия, за да живее при баба си и да посещава училище там. Само след няколко месеца тя вече вземаше уроци по пиано.

Младата жена престана да свири и затвори рояла. Една по една тя разгледа всяка снимка във витрината. На някои снимки беше с родителите си. Посегна към една от тях. Не, наистина не приличаше на родителите си!

От смъртта на баба й бяха изминали два дни. Още не беше се качвала на тавана, за да потърси ковчежето, за което й разказа умиращата.

Съществуваше ли то изобщо?

Изабел върна снимката на мястото й. Откъде баба й беше решила, че е дъщеря на принца? Вече беше чела за семейство Мюлберг. Но то не я интересуваше особено.

Тъй като родителите й още не бяха пристигнали, Изабел трябваше да се погрижи за всичко, свързано с погребението. Нямаше време да се рови в старите ракли на тавана.

Но това беше важно за баба й, безкрайно важно…

Младата жена се стегна. Дори да беше убедена, че няма да намери никакво ковчеже в раклата, тя реши да се качи горе и да погледне.

От години не беше ходила на тавана. Блъсна я спарен, прашен въздух, когато отвори капака. Изабел изкачи последните две стъпала, промъкна се през отвора и включи осветлението.

Таванът беше претъпкан с боклуци — точно както го помнеше. Там стояха шевна машина „Сингер“ от двайсетте години, стари пишещи машини, газови лампи, умивалник с мраморен плот, огледала, кашони с книги и един люлеещ се стол. Раклата, за която говореше бабата на Изабел, беше полускрита зад големи плетени кошове.

Изабел се поколеба, преди да отвори капака на раклата. Миризмата на нафталин се разнесе из целия таван. Тя внимателно вдигна износените дрехи.

Никакво ковчеже!

Изабел си отдъхна. Наближаващата смърт бе помрачила съзнанието на баба й. Такова нещо често се случвало. Горката баба! Тя…

Изабел замръзна. С дясната си ръка напипа нещо твърдо. Затаи дъх и не смееше да помръдне. Каквото и да беше скрито между дрехите, то не беше ковчеже. Не би трябвало да е.

Изабел затвори очи. Избута дрехите настрани. Пръстите й се плъзнаха по правоъгълна кутия. Изглежда капакът й беше покрит с кожа. Опипом намери ключалката.

Нямаше какво да прави. Трябваше да го разгледа. Рядко нещо й беше струвало толкова усилия.

Дълбоко пое въздух, преди да се застави да отвори очи. Погледът й падна върху облечена с червена кожа кутия, висока петнайсетина сантиметра, която още беше полускрита под дрехите. Тя я измъкна внимателно, сякаш можеше да я счупи, затвори капака на раклата и постави ковчежето отгоре. Не беше заключено. С треперещи пръсти младата жена повдигна капака му.

Вътре лежаха множество сгънати изписани листове, пликове, адресирани до майка й и седефена кутийка с няколко бижута, между които и един медальон. Когато Изабел го отвори, от малка снимка й се усмихна мъж на около четирийсет години. На другата страна беше гравирано: „Сърцето ми е твое“. Изабел обърна медальона и на гърба му откри герб с гравирана отдолу дата: 1828. Значи медальонът беше по-стар от снимката.

Младата жена затвори ковчежето, изправи се и тръгна към капака на пода. След малко слезе на първия етаж на къщата.

След като си направи още една чаша кафе, Изабел се зае да прегледа документите. В пликовете имаше любовни писма. Отначало се стесняваше да ги прочете, но после преодоля притеснението си.

В писмата Ернст-Йоахим фон Мюлберг говореше за това, колко обича майката на Изабел и как копнее за нея. Във всяко се оплакваше, че тя не му отговаря и я питаше защо избягва и да разговарят по телефона. Писмата бяха писани по времето, когато майка й вече отдавна не живееше в Германия.

Изабел се захвана за ръкописите. Намери договор от три страници между принцеса Гизела фон Мюлберг и Дагмар Вайлер, майката на Изабел. Дагмар се задължаваше веднага да прекъсне всякакъв контакт с Ернст-Йоахим фон Мюлберг, да замине за чужбина и да не разкрива пред никого, кой е бащата на детето й. В замяна принцесата обещаваше щедро да финансира старта на новия й живот и еднократно да изпрати пари за издръжка на детето по сметка в швейцарска банка.

В ковчежето лежеше и друго писмо. Дагмар Вайлер го беше изпратила на майка си Лена от САЩ и я молеше добре да скрие ковчежето с договора и бижутата. Освен това й съобщаваше за мъжа, с когото се е запознала и който искал да се ожени за нея. „Торстен ще бъде добър баща на детето ми — пишеше тя, — но той не подозира и никога няма да разбере кой е бащата на детето, което очаквам.“

Всяка дума, казана от баба й на смъртното ложе, е била истина.

Изабел зарови лице в ръцете си. Не можеше да повярва. През всичките тези години родителите й са я лъгали, накарали са я да повярва, че Торстен Манголд й е баща. През всичките тези години…

Тя бавно пое дъх. Не, не биваше да ги упреква. Беше имала хубаво детство, макар че през повечето време беше живяла далеч от родителите си. Изпълняваха всяко нейно желание. Баба й направи всичко по силите си, за да успява в живота. Може би даже беше по-добре така, вместо да израсне като извънбрачното дете на принц Фон Мюлберг.

Изабел взе медальона и го отвори. Отиде до огледалото със снимката на баща си в ръка. Беше наследила от него русите коси и кафявите очи, а също и извивката на носа…

Изабел взе лаптопа от спалнята си и влезе в интернет. Семейство Мюлберг имаше официална страница. На нея тя видя по-голяма снимка на принца. Сепна се, когато прочете, че принцът е починал преди година и половина.

Отчаяните му писма с нищо не подсказваха, че е подозирал за бременността на любимата си. За своя изненада Изабел установи, че й се иска поне да е имала възможност да се запознае с истинския си баща.

Имаше и снимки на принцеса Гизела фон Мюлберг и сина й Леонардо, сегашния принц. Тъй като той беше неин полубрат, Изабел напразно търси да открие някаква прилика със себе си в тясното аристократично лице. За разлика от родителите си той имаше тъмна чуплива коса и зелени очи. Младият принц бе застанал до един прекрасен жребец, който притискаше глава в него.

Една след друга Изабел разгледа и другите страници. На тях се виждаха не само замъкът и просторният парк към него, но и се разказваше за различните предприятия, собственост на Фон Мюлберг, и за притежаваните от тях имоти. На последната страница беше представена къщичката на пазача на замъка, където всяка година хора на изкуството прекарваха летните месеци. За тази година още не беше се намерил наемател.

„Значи и аз бих могла да се усамотя там за няколко седмици“, помисли Изабел. През есента започваше новото й турне. Дотогава всеки ден трябваше да се упражнява. Не можеше да остане в къщата на баба си. Затрупана от спомените, тя не би намерила нужното спокойствие, за да работи.

Телефонният звън я откъсна от размишленията й. Обаждаше се майка й. Съобщи й, че преди обяд на следващия ден ще пристигне във Франкфурт заедно с баща й.

— Ще ви посрещна на летището — обеща Изабел. Не спомена за ковчежето.