Мартина Линден
Влюбен и изгубен (10) (Един принц се бори за любовта)

Въпреки че преди принцеса Гизела с радост се бе съгласила Изабел Манголд да наеме къщичката на пазача, сега тя вече съжаляваше. За в бъдеще реши да приема само мъже наематели. Тогава нямаше да се страхува, че синът й ще си изгуби ума по тях. Когато излизаше на разходка с Нико, пътят му задължително минаваше край къщичката, в това принцесата беше сигурна. Тя напразно обмисляше какво да предприеме.

— Мога ли да поговоря с теб за няколко минути, Леонардо — попита тя в края на юли. — Става дума за тържеството по случай рождения ми ден. Изпратих покани на най-близките ми приятели. Спрях се на празнична вечеря, а след нея уютно ще си побъбрим на чаша вино или еспресо.

Принц Леонардо остави автоматичната си писалка настрана и се надигна.

— Да поседнем пред камината. — Изчака майка му да се настани, преди да попита: — Не беше ли планирала концерт на госпожица Манголд?

— Реших друго — отговори тя. — Надявам се, че още не си разговарял с госпожица Манголд за това.

— Не, оставих организацията на теб. Все пак това е твоят рожден ден. — Леонардо неволно сбърчи чело. — Има ли някаква по-специална причина за решението ти?

Тя кимна.

— Защо да не го призная, Леонардо? — Гизела фон Мюлберг погледна сина си в очите. — Не ми харесва колко близък си с младата дама. На път си да прекрачиш невидимата граница. Изабел Манголд може и да е изключителна пианистка, но произходът й е абсолютно неприемлив за един Фон Мюлберг.

— Не ставай смешна, майко!

— Самозабравяш се, Леонардо!

Младият мъж си наложи да се успокои. Позната му беше позицията на майка му. На дванайсетия му рожден ден тя му обърна внимание колко е важно след време да сключи равностоен брак.

— Какво имаш против едно безобидно приятелство?

— Това приятелство отдавна не е толкова безобидно, поне не от твоя страна — рече принцесата. — А дори и да е само приятелство, веднага щом се разчуе, няма да имаме и една спокойна минута. В жълтата преса ще ви оженят, преди да сте разбрали какво ви се случва. Ако решите да го опровергаете, ще стане още по-лошо. — Тя поклати глава в подкрепа на думите си. — Няма защо да ти припомням, че други благороднически семейства доста пострадаха от това.

Леонардо стана. Не го сдържаше в креслото. Започна нервно да се разхожда напред-назад в кабинета си. Разбираше опасенията на майка си, но все пак…

— Майко, защо да го крия? — възкликна той и спря пред майка си. — Влюбих се в Изабел.

— Значи все пак съм права.

— Не виждам никакъв проблем в това — каза той предизвикателно. — Спомняш ли си списъка с младите дами, който ми връчи преди няколко седмици? — Когато майка му кимна утвърдително, той продължи: — Изабел е с две глави над всяка от тях.

— Смятам, че първо трябва да се опиташ да опознаеш младите дами, преди да си позволиш да ги съдиш, Леонардо.

Принцесата се опита да овладее гнева си и да запази добрия тон.

— А защо си създаваш мнение за Изабел, без да я познаваш? — контраатакува Леонардо. — Дълбоко в сърцето си знам, че тя е жената, с която искам да прекарам остатъка от живота си.

— Леонардо, не ставай смешен. Госпожица Манголд живее в къщичката на пазача едва от четири седмици. — Устните на принцесата се разтегнаха в снизходителна и същевременно подигравателна усмивка. — Човек бързо се влюбва. Това не означава нищо. Обикновено любовта преминава по-бързо от очакванията. Когато това се случи, е важно бракът да е бил изграден върху солидна основа и…

— Майко, любовта, която свързваше двама ви с татко, не бе отлетяла след кратко време — напомни й Леонардо. — Продължаваш да го обичаш, въпреки че той си отиде от нас.

— Любовта, която ни свързваше с Ернст-Йоахим, беше нещо специално — рече принцеса Гизела. — И повярвай ми, Леонардо, тя не ни беше дадена даром. Борихме се за нея, градихме я през всеки ден от брака ни, справяхме се с всички бури и предизвикателства.

— Не съм от хората, които бягат при първата трудност — каза Леонардо. — Един равностоен брак може да е изграден върху нестабилна основа като всеки друг. Има толкова примери от последните трийсет години.

Принцеса Гизела фон Мюлберг се изправи.

— Нямам желание да разисквам повече тази тема с теб — заяви тя. — На твое място хубаво бих си помислила дали съм готова да поставя на карта доброто си име заради един флирт. — Тя се обърна към вратата. — А и трябва да имаш едно предвид, мили сине — домът на госпожица Манголд е светът на музиката. Ако е толкова разумна, за колкото я смятам, тя няма да се откаже от кариерата си заради една мимолетна любовна авантюра.

Съзнателно принцесата затвори вратата съвсем тихо, напускайки кабинета на сина си.

Принц Леонардо опря глава на ръцете си. С майка му рядко се караха. Обикновено преодоляваха разногласията, без да стигат до кавга. Той още веднъж преповтори наум последните минути. Наистина ли Изабел беше жената, с която искаше да прекара остатъка от живота си? За едно, принцесата имаше право. Те действително почти не се познаваха. Той дори не знаеше дали Изабел отвръща на чувствата му. Най-важна за нея беше музиката. Всичко останало беше на втори план.

През кучешкия отвор влезе Нико. Около муцунката му още имаше трохи от храна. Леонардо взе хартиена кърпичка, коленичи до уестито и го почисти.

— Твоят „Цезар“ е за стомаха, Нико — скара му се с обич. — Няма място по козината ти. На тялото ти са му нужни витамините и минералите, които съдържа храната ти. — Принцът се изправи с уестито в ръце. — Двамата с теб имаме нещо общо: и двамата сме луди по Изабел.

Въпреки яда си Леонардо се присмя сам на себе си. Докъде стигна — да търси утеха при кучето.