Мартина Линден
Влюбен и изгубен (11) (Един принц се бори за любовта)

През последните седмици не бяха канили Изабел в замъка. Тя предполагаше, че принцесата не одобрява отношенията им с Леонардо. При това изобщо не можеше да става дума за истинска връзка. От време на време двамата правеха по някой излет.

Когато отиваха да се хранят заедно, избираха по-малки ресторанти, в които не познаваха Леонардо. Дълго говориха за това, че всъщност няма защо да се крият, но че е по-добре да избягват да привличат внимание. Това допадаше и на Изабел. Тя не желаеше турнето й да бъде засенчено от слухове за авантюра с принц Фон Мюлберг.

Досега самотата не беше притеснявала Изабел, но тази вечер й тежеше. В замъка празнуваха рождения ден на принцесата. В късния следобед покрай къщичката на пазача префучаха много лимузини. Изабел ги наблюдава, скрита зад пердето на кухненския прозорец. Видя и колата на граф и графиня Фон Хоек. Въпреки че не очакваше непременно да я поканят, изолацията я обиждаше.

Изабел излезе потисната от къщичката, за да се поразтъпче. По-голямата част от деня беше прекарала до рояла. Почти несъзнателно се насочи към замъка. Вратите към терасата бяха широко отворени. Изабел беше твърде далеч, за да успее да долови нещо от разговорите и музиката. Отдалеч изглеждаше, че тази вечер се забавлява всеки, само не и тя.

„Как мога да си мисля такива глупости“, казваше си тя и се опитваше да се надсмее над себе си. Тя просто не принадлежеше към висшето общество и никога нямаше да принадлежи. Въпреки че беше родна дъщеря на принца. За което тук никой не подозираше. Благодарение на баба си и на родителите си беше успяла да постигне нещо в живота. Какво повече желаеше?

Изабел усети как сълзите се стичат по лицето й. Тя посегна към медальона, измъкна го изпод пуловера и го отвори. Светлината на лампата, която беше на няколко метра от нея не беше достатъчна, за да различи чертите на мъжа от снимката. И не беше нужно. Тя нежно докосна снимката.

През последните седмици принц Леонардо често й бе разказвал за баща си и Изабел успя да си изгради представа за него. Принц Ернст-Йоахим трябва да е бил много мил човек, готов да изслуша всеки. Нищо чудно, че майка й се е влюбила в него.

Младата жена бавно се върна при къщичката на пазача. Реши да гледа някой филм. При последното си пътуване до Олденбург си беше купила няколко дивидита, които отдавна й се искаше да гледа, но досега не бе намерила нужното време.

В кухнята Изабел включи каната, за да си свари чай, отвори кутия бисквити и извади от хладилника купа с кайсии. Вече беше вечеряла, но трябваше по някакъв начин да запълни празнотата, която усещаше тази вечер.

След няколко минути тя удобно се разположи на дивана. С подвити крака и няколко възглавници зад гърба тя загледа мюзикъла „Мама Миа“.

Принц Леонардо фон Мюлберг се спря изненадан, когато през открехнатата врата на къщичката на пазача не чу класическа музика, а АББА. Той тихо отвори градинската порта и се изкачи по стъпалата на терасата. Тъй като завесите бяха спуснати, не можа да надникне в салона.

Той почука по стъклото.

— Ехо! — извика той.

Изабел се изненада. Въпреки музиката й се стори, че съвсем ясно дочу гласа на Леонардо. Възприятията й си правеха шега с нея. Със сигурност тази вечер Леонардо нямаше време за нея.

— Изабел, може ли да вляза?

Тя намали звука и попита несигурно:

— Леонардо?

— Да, аз съм!

Младата жена стана и дръпна завесата.

— Какво правите тук, Леонардо? — попита тя смаяна, като видя младия принц да стои на вратата, облечен с официален костюм. Той държеше в ръка бутилка шампанско.

— Помислих си, че ще се радвате да ви правя компания. — Той постави шампанското на малката масичка и погледна към телевизора. — Гледах мюзикъла в Хамбург. От сърце се смях.

— Да, затова и аз го пуснах.

Изабел изключи апарата.

— Като че ли не сте особено весела тази вечер — отбеляза Леонардо и я погледна изпитателно. — Моето присъствие ще промени ли нещо?

— Вече го промени — призна Изабел.

— Точно това исках да чуя — заяви той. — Доколкото знам, в кухненския шкаф има чаши за шампанско. Извинете ме.

Принцът излезе и веднага се върна с две чаши. Сръчно отвори бутилката и наля шампанско.

— Ще ви търсят в замъка — каза Изабел, когато й връчи пълната чаша. — Днес майка ви има рожден ден, това е нейният празник, гостите са нейни и…

— Не смятам да се бавя — отговори Леонардо. — Кой казва, че не съм дошъл само за да се чукна с вас за здравето на майка ми? Това е похвално.

Очите му проблеснаха.

— Така е — отбеляза Изабел натъртено. — А защо ли не ви вярвам? Сигурно ви е било скучно сред възрастните хора.

— Скуката не е основание да се измъкнеш незабелязано. — Той вдигна чашата за наздравица. — За тази вечер, Изабел. — Погледът му потъна в очите й. — Просто копнеех за вас. Исках непременно да ви видя още тази вечер и да бъда за малко с вас.

— А майка ви и гостите?

Той постави пръст на устните си:

— Не мислете за тях. Аз също не го правя. Не е ли време да си говорим на „ти“?

Отначало Изабел изобщо не опита да се съпротивлява.

— Да пием за „ти“ — предложи тя и вдигна чаша.

— Ето това е приказка! — Той отпи от чашата й. — Не подозираш откога чакам това. — След като и тя пи, той взе чашата и я сложи до своята на масата. — Сега липсва само целувката.

Очите му отново светнаха.

— Вече не казах ли веднъж, че на теб човек стига да ти подаде малкия си пръст… — понечи да каже Изабел, изчервявайки се.

— Как е възможно да имаш толкова лошо мнение за мен? — Леонардо нежно докосна устните й. — Не съм толкова безсрамен, колкото си мислиш.

Той я целуна по бузата.

За своя изненада Изабел установи, че не би имала нищо против една истинска целувка, но от друга страна й хареса неговата сдържаност. Не използва ситуацията.

Изабел запали свещи и угаси лампите. Леонардо пусна диск с Моцартовата „Малка нощна музика“. Те седнаха на дивана, отпиваха от шампанското и слушаха музика. След известно време младият принц прегърна Изабел, а тя се притисна до него.

— Хубаво е с теб — прошепна й той. — Чувствам как сърцата ни бият в съзвучие. — Той взе ръката й и я положи върху гърдите си. — Иска ми се лятото да продължи вечно.

— След турнето ще се върна в Германия — обеща Изабел. — Мога да наема къща близо до Мюлберг.

— Или пак да се нанесеш в къщата на пазача.

Тя му се усмихна.

— Леонардо, с това майка ти определено няма да се съгласи. Тя сигурно иска лятото вече да е свършило и аз да съм си заминала.

Младият принц искаше да възрази, но не можеше.

— Тя няма нищо против теб, Изабел, но се бои, че ще ти подаря сърцето си за вечни времена. За нея е много важно да сключа равностоен брак.

— Не я кори за това, Леонардо. Добре я разбирам. Вероятно от години е планирала всеки детайл от живота ти, а сега се появявам аз и всичко обърквам.

За няколко секунди сянка покри лицето й. Какво да стори, ако връзката им се окаже сериозна? Колко дълго можеше да запази в тайна кой е истинският й баща?

— Тогава ще се опитам да разбера майка си — обеща Леонардо. — Хубаво е да съм с теб, Изабел. — Той се изправи и я прегърна. — Колкото и да ми е трудно да те оставя сама, трябва да се връщам при майка ми и гостите й.

— Остана твърде дълго — каза Изабел.

— Ти означаваш твърде много за мен. — Той я целуна леко и стана. — Ще ме изпратиш ли до градинската порта?

Изабел се съгласи. Само разумът я спираше да го помоли да остане още малко.

Хванати под ръка, те слязоха по стъпалата на терасата и минаха през градината. Над тях луната светеше като сребърен диск. Сякаш видяла достатъчно, след малко тя изчезна зад белите облаци, които пламнаха отвътре.

— Днес ще заспя с мисълта за теб — обеща Изабел. Тя опря лице на бузата му. Хубаво беше да е толкова близо до него.

— И аз ще мисля за теб, мила — отвърна той. — Може би ще се срещнем в съня.

Пак я целуна спонтанно. И този път целувката не беше бегла.

Изабел обви ръце около него.

— Никого не бих срещнала в съня си с по-голямо удоволствие — каза тя и го целуна със страст, която изненада и нея самата.