Мартина Линден
Влюбен и изгубен (18) (Един принц се бори за любовта)

Принц Леонардо фон Мюлберг се въртеше в леглото, без да може да заспи. Накрая не издържа. Навлече халата и излезе на балкона. Едновременно съкрушен и разгневен, той погледна към къщичката на пазача.

Как можа толкова да се излъже? Принцесата познаваше хората по-добре. Изабел Манголд не беше жена за него. На Леонардо му се прииска никога да не бяха се срещали.

И все пак… Изабел вече му липсваше. Сърцето така го болеше, че той се опасяваше, че всеки негов удар може да е последен.

Какво беше накарало Изабел да открадне гривната? Не беше останала сама за повече от двайсет минути. Беше й споменал, че покоите на майка му са в съседство. Но тя не можеше да знае колко дълго няма да го има.

Когато Леонардо от мъка зарови лице в дланите си, той видя себе си да преминава с младата пианистка през галерията на предците на фамилията. Застанаха пред портрета на баба му. Очите му се спряха на голямата смарагдова брошка, която баба му носеше на картината.

Брошката!

Брошката беше едно от бижутата, които не се появиха след смъртта й. Имаше списък с тези бижута някъде сред семейните документи. Но Леонардо видя вчера точно тази брошка…

Как се появи украшението в ковчежето на Изабел? Не, Леонардо вероятно се заблуждаваше. Двете брошки сигурно бяха различни. Ами ако не се лъжеше?

Бабата на Леонардо беше подарила много от бижутата си. Този, на когото е дала брошката, може да я е продал, на когото си пожелае. Изабел беше споменала, че кутийката за бижута е била на майка й. А защо я е пазила баба й?

Леонардо се върна в спалнята и погледна към часовника. Четири без пет. Още не биваше да буди майка си, за да разговаря с нея.

Защо майка му покани Изабел на кафе? Нали на сутринта след рождения й ден все още беше толкова сърдита заради връзката му с Изабел, че не искаше да му каже една думичка. Какво се беше случило междувременно? Да не би пък все пак майка му да е тази, която… Защо?

Колкото повече размишляваше Леонардо, толкова по-малко вероятно му се струваше Изабел да е взела гривната. Наистина ли двамата бяха хванати в капан?

Леонардо се облече бързо. Не биваше да отлага. Влезе на пръсти в покоите на майка си и тихо отвори вратата на спалнята й. Тихото дишане на принцесата изпълваше стаята. Да я събуди ли?

— Майко?

Гизела фон Мюлберг само се беше унесла. Стореното й тежеше. Вече не беше толкова сигурна, че е взела правилното решение. Нямаше ли и друг начин? Вечерта триумфираше, но междувременно еуфорията отстъпи пред унинието. Обвинявайки Изабел в кражба, тя беше предала и мъртвия си съпруг. Ернст-Йоахим никога не би й простил за стореното.

Принцесата потърси ключа за лампата и я запали.

— Какво има, Леонардо? — Тя се надигна и приглади коси. — Още няма пет — погледна го тя с укор, след като видя часовника.

Леонардо седна на леглото й.

— Не можах да заспя — каза той. — Когато предната вечер претърсих стаята на Изабел, видях кутийка с бижута. Между тях беше и смарагдова брошка във формата на пеперуда. Изабел я имаше от майка си и баба си. Преди малко се сетих за нея. Брошката е същата като тази, с която баба е на портрета. — Той погледна майка си в очите. — Как брошката е стигнала до Изабел? Можеш ли да ми отговориш, майко?

Щеше да стане по-зле, ако отрича. Принцеса Гизела разбра, че е загубила, а даже не беше сигурна дали така не е по-добре. Тя взе чашата с вода и отпи една глътка. После тежко я удари върху плота на нощното шкафче.

— Когато свекърва ми умря, ти още беше малък, но по-късно съм ти казвала, че около три месеца след смъртта й, когато подреждахме нещата й, открихме, че някои от бижутата й липсват. Тя беше щедра жена, затова решихме, че ги е подарила. Поне баща ти ме накара да повярвам в това.

— А не беше ли вярно?

Принцесата поклати глава:

— Не, по онова време баща ти имаше любовница — младо момиче, което работеше като стажантка в детския дом. Той й е подарил украшенията, или поне брошката и един стар медальон, в който имаше негова снимка. Майка му често носеше този медальон.

— Разговаря ли с татко за това момиче? — попита Леонардо потресен.

Тя поклати глава.

— Не, открих момичето. То ми призна, че е бременно. Това беше шок за мен, защото не можех да имам деца — принцесата замълча за няколко секунди. Когато продължи, гласът й трепереше. — Момичето се казваше Дагмар Вайлер. Изпратих я в Швейцария и сключих договор с нея. Тя се задължаваше да напусне страната и да не издава кой е бащата на детето. Сумата, която й предложих, беше твърде висока, за да я отхвърли.

— После чу ли нещо за нея?

— Не, и се надявах никога да не чуя — Гизела фон Мюлберг дълбоко пое въздух. — И тогава миналото се върна в Мюлберг в образа на Изабел Манголд.

Леонардо подскочи:

— Това е невъзможно!

— Напротив. — Принцесата разказа как е забелязала медальона на шията на Изабел и после е търсила информация в интернет. — Изабел Манголд е дъщерята на Дагмар Вайлер. Убедена съм, че е разбрала за истинския си произход едва след смъртта на баба си.

— Затова оплете тази интрига?

— Да, исках да опазя семейството ни, както го опазих и на времето.

— От какво се страхуваше? Че Изабел ще те изнудва? — избухна Леонардо. — Ако имаше такива намерения, щеше да го е сторила отдавна. Мисля, че е дошла в Мюлберг само за да види къде е живял баща й. Сигурно не е очаквала, че двамата ще се влюбим.

— А защо не ти го каза, Леонардо? Ако съвестта й е толкова чиста, можеше поне на теб да разкаже.

— Щеше да го направи, убеден съм. — Леонардо се обърна към вратата.

— Не бива да имаш връзка с тази жена. Тя е плод на греха. Прелюбодеяние.

— Какво е виновна Изабел за греховете на родителите си? — Леонардо се върна до леглото и се наведе над майка си. — Майко, аз обичам Изабел. Тя е жената, с която искам да остана до края на дните си.

— Не!

Той се изправи. По устните му пробяга болезнена усмивка.

— Можеш да избереш, майко — рече той. — Не ме принуждавай да избирам между вас. А и трябва да помислиш за едно. Не си могла да родиш дете на татко, затова сте ме осиновили. Най-голямото желание на татко е било да остави Мюлберг на родния си син или на родната си дъщеря, за да не се прекъсне кръвната връзка. Ако аз и Изабел се оженим и имаме деца, след смъртта ми един истински Мюлберг ще получи наследството, защото във вените му ще тече кръвта на Фон Мюлберг благодарение на Изабел.

Младият принц излезе от стаята и затича надолу по стълбите към гаражите, за да отиде с колата до къщичката на пазача. Всяка минута беше от значение. Щеше да падне на колене пред Изабел и да я помоли за прошка. Тя не биваше да напуска Мюлберг. Беше му нужна, за да живее, така, както въздухът — за да диша.

Когато паркира пред къщичката, веднага разбра, че е закъснял. Колата на Изабел вече я нямаше. Сигурно беше събрала нещата си и бе напуснала Мюлберг веднага щом той е излязъл от къщата.

Леонардо отчаяно обикаляше из празните стаи. Роялът все още беше на мястото си и върху него беше залепена бележка с кратко съобщение: „Утре ще се обадя на спедиторската фирма, за да приберат рояла възможно най-бързо“. Без име, без поздрав…

„Твърде късно — рече си Леонардо — твърде късно.“ Изабел го беше напуснала.