Мартина Линден
Влюбен и изгубен (6) (Един принц се бори за любовта)

Беше изключително хубав ден. Слънцето се усмихваше на небето сякаш нямаше намерение да залезе някога. Още преди обяд Изабел Манголд напусна хамбургския хотел, в който бе пренощувала. Олденбург остана зад гърба й и тя пътуваше към стръмния бряг. Малко преди плажа на Вайсенхойзер отби от главния път. По ливадите отдясно и отляво на тясното шосе пасяха коне и овце.

Постепенно ливадите преминаха в гъста смесена гора, която се разреди след два километра и се показа отворената врата на парк. От двете страни на портата се простираше не много висок бял зид, който се губеше в далечината между дърветата. Само на няколко метра зад портата се издигаше едноетажна тухлена постройка с покрив от дървени плочки, два комина и красив еркер, в чиито прозорци се отразяваше слънцето.

Изабел премина през портата и малко по-късно спря пред къщата. Тя правеше изключително гостоприемно впечатление с разноцветните рози, виещи се по стената до първия етаж, с цветните сандъчета пред входа и белите ивици около прозорците.

Правилно ли постъпваше Изабел? Често си задаваше този въпрос през последните двайсет и четири часа. Какво очакваше от посещението в Мюлберг? Изабел не можеше да си отговори. Родният й баща вече не беше жив, а принц Леонардо не й беше брат, както си помисли отначало. Какво тогава търсеше в Мюлберг?

Изабел слезе от колата. Колкото и да искаше да огледа замъка, дърветата й пречеха. Чувството, че е тук, беше особено. Стори й се, че върши нещо непозволено. Кой й даваше право да е тук? Баща й не беше научил за съществуването й и…

— Вие сигурно сте госпожица Манголд? — приятен глас я откъсна от мислите й.

Тя се извърна към доста пълна жена, която излезе от къщата. Изабел прецени, че е на около шейсет години. Лицето й, обрамчено от изрусени къдрици, бе набраздено от бръчици.

— Да, аз съм Изабел Манголд — потвърди младата жена.

— Едит Хансен. Аз съм икономката на замъка Мюлберг — представи се жената и хвана ръката на Изабел. — Добре дошла. Подготвили сме всичко за вас и сме направили място за рояла ви. — Тя надникна в колата.

Младата жена се разсмя.

— Колата ми е твърде малка за рояла. Ще го докарат след няколко часа!

— Колко глупаво от моя страна. — Госпожа Хансен се присъедини към смеха й. — Да ви помогна ли с багажа? После ще ви покажа къщата. През последната година ни гостува един художник, а преди това — скулптор.

Те заедно внесоха куфарите и пътните чанти в къщата. Надясно се влизаше в просторна кухня, а отляво се намираше салонът, обзаведен с удобни тапицирани мебели, килими и два шкафа от деветнайсети век. Имаше дори и камина, на чийто перваз стояха стар часовник и два свещника.

— Там може да поставим рояла ви — каза Едит Хансен и посочи свободното място близо до вратата към терасата.

— Да, ще се събере там. Сигурно ще се чувствам много добре в Мюлберг.

— Предполагам. — Госпожа Хансен я поведе към горните помещения по скърцаща дървена стълба. Отвори вратата на спалнята. — Не се плашете. Умивалникът е само декоративен. Негова светлост принц Ернст-Йоахим направи модерна баня, когато преди петнайсет години очакваше първия си гост тук.

— В сайта на фамилията прочетох, че принц Ернст-Йоахим е починал преди година и половина.

— Минаха почти двайсет месеца, откакто негова светлост ни напусна — въздъхна икономката. — Ударът беше тежък за съпругата му принцеса Гизела и техния син.

— Той какъв беше? — попита Изабел, въпреки че нямаше намерение да задава този въпрос.

Икономката въздъхна повторно.

— Строг, изискан и същевременно много мил. Дори когато имаше основание за недоволство, той никога не излизаше от ролята си. За всеки намираше добра дума и време да го изслуша. И обичаше жена си. Мисля, че няма друга такава любов на земята.

— Сигурно на сина му е трудно да следва пътя на баща си — отбеляза Изабел.

Какво ли щеше да каже добрата госпожа Хансен, ако знаеше с кого говори? Дори и огромната любов към жена му не беше попречила на принца да протегне ръце към друга.

— Принц Леонардо ще се научи да върви по пътя на баща си — отвърна Едит Хансен. — Той научи много от него. — Тя хвърли поглед през прозореца. — Да не повярва човек как лети времето. До неотдавна сегашният ни принц играеше с приятелите си футбол в парка и се катереше по дърветата. Нямаше дърво, на което да не се е покатерил. Два пъти си чупи ръката при падане. Не си мислете, че това го спря.

— Такива са момчетата — отбеляза Изабел.

— Ще ви оставя да разопаковате багажа си на спокойствие, госпожице Манголд. Ако желаете нещо, ми се обадете. До телефона в антрето ще откриете всички важни номера. Не се грижете за почистването, ще го поемат прислужниците от замъка.

Изабел изпрати Едит Хансен до вратата и се сбогува с нея. После отиде в кухнята, сложи вода за чай и отвори хладилника. В него имаше всичко необходимо за няколко дни. Не беше нужно веднага да ходи на пазар до близкото село.

След обяда Изабел се залови да разопакова куфарите и пътните чанти. Тъкмо привърши и през отворения прозорец чу как камионът на спедиторската фирма спря пред къщата.

Тъй като се оказа невъзможно да се внесе роялът през вратата, трябваше да го пренесат зад къщата и да се опитат да го вкарат през двойната врата за терасата. Най-после с малко усилия роялът беше поставен в салона.

Изабел даде на хората хубав бакшиш. Едва си тръгнаха и тя седна на рояла и прокара пръсти по клавишите. Потънала в мисли, започна да свири едно от любимите произведения на баба си.

Когато се смрачи, Изабел облече жилетка и излезе от къщата, за да се поразходи. Надяваше се да зърне замъка, без да я забележат. Чувстваше се като натрапница, макар и да нямаше основание. Все пак бе наела къщичката и никой не можеше да й забрани да разгледа парка.

Доста повървя, докато пред нея се появи замъкът. Под лъчите на залязващото слънце той изглеждаше като омагьосан. Скрита зад един дъб, тя видя мъж в рипсени панталони и светъл летен пуловер, който слизаше по стълбите. Той се спря и се загледа в нейната посока.

Изабел притаи дъх, но после осъзна, че младият мъж не може да я види. Запита се дали това не е принц Леонардо. От такова разстояние беше невъзможно да различи чертите му.

Докато се връщаше към къщата, тя размишляваше как да се държи занапред. Очакваше ли се от нея да се представи на домакините, или трябваше да изчака покана, за да влезе в замъка? Изабел съжали, че не се е осведомила. Все пак хазяи й бяха семейство Мюлберг.

„Ще изчакам — реши тя, — или ще попитам госпожа Хансен. Тя сигурно знае как са постъпили предишните наематели.“ По устните на Изабел пробяга усмивка. Както разбра от думите на икономката, като дете принц Леонардо е бил голям калпазанин. Това някак й допадна.