Мартина Линден
Влюбен и изгубен (14) (Един принц се бори за любовта)

Младият принц не успяваше да се съсредоточи. В главата му все се въртеше разговорът с майка му. Първоначалната му еуфория заради новата й позиция изчезна. Какво беше накарало принцесата така драстично да промени мнението си?

Леонардо изключи диктофона. Отвори вратата към съседната стая, за да каже на секретаря си, че ще получи продиктуваните писма за препис на другата сутрин.

— Стига за днес, господин Фишер — подкани го той. — Желая ви приятна вечер.

— Благодаря, ваша светлост, и на вас — отговори човекът и се опита да прикрие усмивката си. Той беше подочул нещичко от телефонния разговор между принца и Изабел Манголд.

Леонардо реши да се поразходи с Нико, преди да се преоблече за вечерята с Изабел. С нетърпение очакваше да види какво ще измайстори тя.

Два часа по-късно той се отправи към портиерската къщичка. Оттам звучеше Шопен, но този път не свиреше Изабел. Тя току-що се беше преоблякла и влизаше в хола. Когато видя Леонардо на терасата, го покани да влезе.

— Май за теб входните врати не съществуват — весело каза тя.

— Защо да обикалям около къщата, когато мога да мина и през градината? — Той й подаде една великолепна орхидея. — За теб, моя любов.

— Благодаря. — Тя повдигна орхидеята към устните си. — Прелестна е.

Принцът й намигна.

— И името й е много прочуто. Взех я от оранжерията. Исках да ти донеса нещо специално.

Той взе орхидеята от ръцете й и внимателно я положи върху рояла. Двамата нежно се целунаха.

Колкото и да беше трудно на Изабел да се откъсне от ръцете му, трябваше да се върне в кухнята.

— Можеш вече да отваряш виното — каза тя и взе орхидеята, за да я постави във ваза.

За вечеря имаше сьомга с гъби и картофи и различни видове салати. За десерт Изабел беше приготвила шоколадов мус и пълнени с плодове банички от хилядолистно тесто.

— Готвачката ни с удоволствие би те назначила — каза Леонардо, когато стигнаха до десерта. — Храната е отлична.

— Благодаря — изчерви се тя от радост.

Той вдигна чашата си.

— За нас и тази вечер, след която ще последват още много.

— Говори ли с майка си? — попита младата жена, след като отпиха от виното.

— Да. — Леонардо остави чашата. Разказа й за разговора с майка си, проведен в библиотеката. — Вдругиден те кани на кафе в замъка. Любопитен съм какво промени мнението й. Нещо не ми харесва.

— Може би просто е размислила — отвърна Изабел. — Днес следобед ме изненада със своята любезност.

Не беше ли крайно време да каже на Леонардо, че е дъщеря на принца? Нищо не биваше да застава помежду им. От друга страна, трябваше ли Леонардо изобщо да го научава? Как щеше да реагира принцесата, щом разбере коя е Изабел Манголд в действителност? Не беше ли още твърде рано?

— Сигурно си права, мила — отговори Леонардо. — Нека просто се порадваме на мира. — Леонардо хвана ръката й и я поднесе към устните си. — Хубаво е да седя тук с теб и да знам, че сърцето ти принадлежи само на мен.

— Не бъди толкова сигурен — пошегува се тя.

— Но съм — заяви той и я погледна така влюбено, че сърцето й замря.