Мартина Линден
Влюбен и изгубен (13) (Един принц се бори за любовта)

Принц Леонардо фон Мюлберг се върна в замъка едва късно следобед. От Кил беше разговарял с Изабел по телефона. Тя му разказа за срещата с майка му и че принцесата е била изненадващо любезна с нея. Това му вдъхваше кураж, Леонардо реши веднага да се срещне с майка си.

Принцеса Гизела се беше оттеглила в библиотеката. Тя се опитваше да забрави грижите, като правеше каталог на книгите в замъка. Винаги го правеше, когато не желаеше да мисли за някакъв проблем.

— Здравей, майко — каза младият принц, затвори вратата и се приближи. — Може ли да поговорим?

Принцесата свали очилата.

— Моля — отвърна тя и посочи черното кожено кресло. — Как беше в Кил? — Тя седна на канапето срещу креслото. — Всичко ли мина според очакванията ти с първата копка?

— Да — кимна той.

Вместо да седне, Леонардо опря ръце на облегалката на креслото.

— Знаеш колко те обичам и ценя, майко — продължи той и открито я погледна в очите. — Означаваш много за мен и съветите ти винаги са ми били скъпи и ценни. Сега обаче става дума за нещо, което засяга единствено мен.

— Ако имаш предвид връзката ти с госпожица Манголд, ще се съглася — отговори тя за негова изненада. — Леонардо… Въпреки че не ми е лесно да го призная, ти естествено имаш право сам да решаваш какво да правиш с живота си. — Принцесата погледна ръцете си, скръстени в скута. — Съжалявам, не се държах подобаващо.

— Нещо случило ли се е, майко? — попита той смаян. — Днес сутринта не искаше да ме погледнеш, а сега…

Не проумяваше. Какво беше предизвикало този обрат?

— Нищо не се е случило. Просто имах достатъчно свободно време, за да размисля. Някога и мен никой не би могъл да ме разубеди да се омъжа за баща ти. Не че някой се опита…

— Зная какво имаш предвид, майко? — Принц Леонардо усети как огромна тежест пада от раменете му. Той седна до принцесата и я привлече към себе си. — Правиш ме много щастлив, майко. С Изабел още не сме говорили за женитба, твърде рано е, но се радвам, че не искаш да застанеш помежду ни. — Когато я целуна по бузата, Леонардо се уплаши от студенината на кожата й. — Зле ли се чувстваш, майко? Леденостудена си.

— Не. Всичко е наред — увери го тя. — Ще видиш ли госпожица Манголд още днес?

— Изабел ме покани на вечеря в къщичката на пазача — отвърна синът й. — Утре след обяд ще отидем на фестивала на класиката в Шлезвиг и сигурно ще се върнем едва през нощта.

Принцесата не показа вътрешното си напрежение.

— Смятах да поканя младата дама на кафе утре следобед. Е, нищо, тогава поканата ми остава за вдругиден. — Тя си наложи да стисне ръката на сина си. — След кафето можеш да покажеш замъка на Изабел. Доколкото знам, още не си го направил.

— Обиколката из замъка вероятно ще й хареса — рече Леонардо. — Благодаря ти, майко.

Той повторно я целуна и излезе от библиотеката, за да продиктува още няколко писма. Седна на бюрото си в най-добро настроение.

Гизела фон Мюлберг пое дълбоко дъх. Докосна венчалната си халка.

— Всичко това нямаше да е необходимо, Ернст-Йоахим, ако ти не беше си изгубил ума. Можеше много да ми спестиш.