Мартина Линден
Влюбен и изгубен (19) (Един принц се бори за любовта)

Изабел Манголд вкара колата си в гаража, взе пътната чанта от седалката до нея и слезе от колата. Останалият багаж щеше да внесе по-късно в къщата. Беше смъртно уморена и същевременно превъзбудена. Цяла нощ беше шофирала по аутобана, спирайки само за чаша кафе. Сега беше малко след единайсет сутринта.

Къщата на баба й изглеждаше самотна и изоставена. Когато Изабел отключи вратата, я блъсна застоял въздух. Тя остави чантата и отвори прозорците, после включи машината за кафе в кухнята. Докато стане кафето, се качи в банята, за да се поосвежи.

Как Леонардо можеше да си помисли, че е откраднала гривната? Все говореше колко я обича, а сега я предаде при първата възможност. Той имаше вина за предателството. Ако любовта му не беше само на думи, можеше поне да поразмисли дали не бяха устроили клопка на Изабел.

Изпълни я неукротим гняв към Гизела фон Мюлберг. Тази жена не само беше попречила на мъжа си да научи, че има дъщеря, не, тя трябваше да съсипе и живота на дъщерята.

При това Гизела изобщо не знаеше коя е Изабел. Само от високомерие беше се погрижила Леонардо да не се интересува повече от Изабел.

Беше направила огромна грешка. Вместо да мълчи за произхода си, Изабел трябваше да се представи на принцесата като дъщерята на принц Ернст-Йоахим и Дагмар Вайлер. Понякога беше погрешно да се съобразяваш с чувствата на другите.

Изабел се замисли дали да не се обади на родителите си, за да поговори с тях за това. Майка й и без това не беше очарована, че смята да прекара лятото в Мюлберг. Защо Изабел не я послуша? Можеше да си спести много разочарования.

Тя изпи кафето си и отнесе пътната чанта в стаята. И тук отвори прозорците. Легна облечена в леглото, кръстоса ръце зад главата си и затвори очи. Колкото и да не искаше, не можеше да изтрие лицето на Леонардо. Видя се, хванала го под ръка на фестивала на класиката. „Обичам те — прошепна й той, — обичам те.“

Противно на очакванията си Изабел заспа. В съня си тичаше към Леонардо. Беше в бяла рокля, а в ръцете си държеше букет от редки орхидеи. „Откъснах ги от оранжерията — прошепна й Леонардо. — Булчинският ти букет трябва да е специален.“

Тъкмо се канеше да я прегърне, и майка му се пъхна помежду им. „Гривната ми! — крещеше тя. — Мисли за гривната ми!“ С протегната ръка тя сочеше Изабел и така я бодна с показалец в гърдите, че Изабел се събуди.

Тя стана объркана. Някъде отдалече дочу телефонен звън. Не, телефонът не можеше да звъни. Беше се отказала от него.

Нужни й бяха няколко минути, докато осъзнае, че се звъни на входната врата. Нахлузи обувките си и се запрепъва надолу по стълбите.

— Да, идвам! — извика, питайки се същевременно кой ли може да е. Вероятно някой съсед, видял, че се е върнала.

Отвори вратата и веднага понечи да я затвори. Принц Леонардо й попречи, препречвайки вратата с крак. Нико започна възбудено да лае в ръцете му.

— Какво търсиш тук? — попита тя грубо. — Казахме си всичко, което трябваше да се каже. Повече не желая да имам нищо общо с теб и семейството ти.

По време на полета Леонардо обмисли какво да каже на Изабел.

— То е и твое семейство, Изабел. Въпреки че не сме роднини, и двамата сме деца на Ернст-Йоахим фон Мюлберг.

Младата жена притаи дъх.

— Откъде знаеш? — попита тя след няколко секунди мълчание.

— Моля те, Изабел, пусни ме да вляза. Нико трябва непременно да пие вода. От излитането от Хамбург не е пил.

Изабел отвори вратата.

— Само заради Нико — рече тя и взе кучето от ръцете му. Отиде в кухнята и пусна уестито на пода. Бързо напълни купичка с вода. Нико веднага й се нахвърли.

Леонардо я беше последвал.

— Може ли да седна? — попита той. — Имаш ли чаша кафе за мен?

Тя се обърна към него:

— Не мислиш ли, че е твърде нахално да се появиш тук и да искаш кафе? Не се ли страхуваш, че ще те обера? — Тя включи кафемашината. — Откъде знаеш, че съм дъщеря на Ернст-Йоахим фон Мюлберг? — попита отново.

— Майка ми ми призна — рече той и седна.

— Майка ти? Мислех, че дори не подозира. Бях решила да ти съобщя онази вечер и ти да решиш дали тя изобщо да научи.

Младият принц стана и пристъпи към нея.

— Извинявай! — Той сръчно измъкна медальона от блузата й. — Медальонът е в списъка с изчезнали бижута, който майка ми е изготвила след смъртта на баба. Когато случайно те срещнала при езерцето след рождения си ден, ти си се навела към Нико. Тогава медальонът изпаднал от пазвата ти. Майка ми веднага го познала. От самото начало си й се сторила позната. Внезапно разбрала какво у тебе постоянно я човърка. Имаш очите на баща си. — Той я погледна в лицето. — Сега го виждам и аз.

Изабел се отдръпна. Медальонът се изплъзна от ръката му.

— И тогава е решила, че ще се отърве от мен, като ме обвини в кражба? Не се ли е страхувала, че ще разкажа историята на медиите? — Наля кафе за себе си и за Леонардо. — Заповядай.

— Благодаря. — Той обгърна чашата с длани. — Преди да тръгна за летището, още веднъж дълго разговарях с майка ми. Изпуснала си е нервите. Вече признава, че планът й е бил идиотски и… Няма да повярваш, но тя съжалява.

— Понеже ти си разбрал — саркастично отбеляза Изабел и се облегна на бюфета. — Какво те наведе на мисълта, че може би съм ти казала истината?

— Смарагдовата брошка в кутийката за бижута. Сетих се, че баба ми е с нея на портрета си. После събудих майка и малко или повече я принудих да ми каже истината.

Нико заподскача към Изабел.

— После ще ти купим няколко кутийки „Цезар“ — обеща тя. — В къщата няма нищо друго, освен кафе, Нико.

— Това означава ли, че няма да ни изхвърлиш на улицата? — попита Леонардо обнадежден.

Изабел го погледна. Гневът и разочарованието, които изпитваше преди няколко часа, се бяха стопили. Тя обичаше Леонардо. Нямаше сили да го отхвърли. Той беше попаднал в капана на майка си.

— Ами принцесата? — отговори му тя с въпрос. — Тя ще ме мрази до края на живота си, защото съм незаконното дете на съпруга й.

— Чрез сина ни един ден титлата ще наследи един истински Фон Мюлберг — отвърна Леонардо. — Тя продължава да обича баща ми и след смъртта му. Отдавна му е простила изневярата. Знае, че с продължението на кръвната линия ще се изпълни неговото най-голямо желание. Първо се наложи да й го обясня. Не беше се сетила.

— Значи съм добре дошла в Мюлберг? — попита Изабел скептично.

— Добре дошла си, мила, и смятам, че с времето ти и майка ми ще намерите път една към друга. Във всеки случай тя ми обеща повече да не ни пречи. Тя сама ще ти каже колко съжалява за всичко, което ти е причинила. — Леонардо взе кафената чаша от ръцете на младата жена и я постави на масата. Притисна я в обятията си. — Ти си любовта на живота ми, Изабел. Искам да се оженя за теб.

Беше си представяла живота си по-различно. Трябваше ли да жертва кариерата си заради Леонардо? Не беше очаквала предложение за женитба в този момент.

— През есента отивам на турне — рече тя. — Не знам дали ще бъда съпругата, която заслужаваш.

— И за това помислих — отговори той. — Няма да се отказваш от кариерата си, мила. Като принцеса Фон Мюлберг няма да е възможно всяка година с месеци да си на турне, но ще продължиш да изнасяш концерти. Това ще е жертва от твоя страна и аз не зная дали си струва да я направиш за мен…

Тя преметна ръце през врата му.

— Струва си — каза спонтанно. — Каква полза да обикалям по света и да знам, че съм изоставила сърцето си? Това би повлияло на свиренето ми и кариерата ми много бързо ще приключи. — Тя го погледна в очите и прочете там същата любов, която изпълваше и нея самата. — Да, Леонардо, искам да се омъжа за теб. Заедно ще изпълним Мюлберг с нов живот.

— Кълна се, Изабел, че никога няма да съжаляваш — обеща принцът и запечата клетвата си с целувка, която ги събра до края на дните им.