Мартина Линден
Влюбен и изгубен (1) (Един принц се бори за любовта)

Потънала в мисли, принцеса Гизела фон Мюлберг стоеше до гроба на мъжа си, починал преди година и половина от сърдечно заболяване. Бяха се обичали много. На принцесата все още й беше трудно да приеме смъртта му. В мислите си се виждаше изправена до него пред венчалния олтар на църквата в замъка Мюлберг. Въпреки че родителите на Гизела бяха уговорили брака им, на нея й беше лесно да каже „да“. Още когато видя Ернст-Йоахим за първи път, тя се влюби в него.

Гизела докосна с устни букета бели рози, който държеше в ръцете си.

— Обичам те, Ернст-Йоахим — прошепна тя, — ще те обичам до края на дните си, а и след това.

Със сълзи на очи тя положи розите върху лъскавата надгробна плоча от тъмен гранит. Малко след това неохотно напусна гробището. Всеки път се чувстваше така, сякаш предава съпруга си. Покрай редицата гробове тя бавно закрачи към портата от ковано желязо, която водеше обратно и парка на замъка.

Срещу гробището я чакаше лимузината й. Шофьорът се беше облегнал на калника. Като забеляза принцесата, застана мирно и отвори вратата на колата. Тя се настани безмълвно на задната седалка.

— Благодаря, Алфонс — изрече тя след известно мълчание.

Старото семейно гробище на Мюлберг се намираше на почти два километра от замъка, издигащ се като скъпоценен камък в средата на поддържания парк. Четириъгълната измазана тухлена постройка с ивици от червен пясъчник беше стъпила върху висока основа, от която широко стълбище водеше към парка. От лявата й страна се намираше отбранителна кула от тринайсети век. От години достъпът до кулата беше забранен. До покрития й с дървени плочи покрив се виеше бръшлян, който дискретно прикриваше следите на старостта, оставени от столетията по сивите зидове.

При хубаво време принцесата отиваше пеш до гробището, но сутринта валя с часове. Едва сега се проясняваше. На небето се показа искряща дъга. „Ще я приема за добър знак преди разговора ми с Леонардо“, помисли си Гизела. Преди три седмици осиновеният й син отпразнува трийсетия си рожден ден. Беше крайно време да се ожени.

Лимузината спря пред външното стълбище на замъка. Алфонс слезе и подаде ръка на принцесата. Тя грациозно изкачи стъпалата. В украсения с гипсови орнаменти салон я посрещна икономът, който взе мантото й.

— Синът ми в кабинета си ли е, господин Щайгер? — осведоми се тя.

— Да, ваша светлост. Преди пет минути бях при него — отговори възрастният човек.

— Благодаря, господин Щайгер.

Принцесата хвърли поглед към огледалото, окачено от дясната страна на салона, преди да пристъпи в късия покрит с паркет коридор, който водеше към кабинетите в замъка.

През затворената врата на кабинета се чуваше концерт за пиано от Сергей Рахманинов. Болезнена усмивка се изписа по устните на Гизела. Любовта към музиката Леонардо беше наследил от истинския си баща — нейния починал зет. Още докато беше малък, Леонардо най-много се радваше, когато го водеха на концерт.

Принцеса Гизела почука. Не чу отговор и влезе.

Принц Леонардо фон Мюлберг седеше до бюрото си, вглъбен в музиката.

— Може ли да ти попреча, Леонардо?

Младият принц се стресна.

— Извинявай, майко, не те чух — той се надигна да я посрещне.

— Нико — също — принцесата посочи малкия бял териер, легнал в кош до бюрото, който мигаше сънливо. — Да не повярваш, че някога в Шотландия тези кучета са били отглеждани за лов.

— Кой знае какво е правил Нико цяла сутрин — каза Леонардо и седна с майка си на дивана до камината. — Появи се до бюрото ми едва преди час и прегладнял се нахвърли на своя „Цезар“. Изгълта всичко до последната хапка. — После допълни през смях: — Може би искаше да спести работата на кухненския персонал, като изчисти купичката си до блясък.

Нико стана от коша си, протегна се, изтича към вратата и изчезна от стаята през отвора за кучета.

Принц Леонардо намали музиката.

— Запис на Изабел Манголд — отбеляза той. — Всеки път, когато я чуя, се сещам за концерта й в Нова Зеландия, на който бях преди три години. — Той премести едно кресло за майка си. — Да ти предложа нещо?

— Чаша джинджифилова лимонада — отговори принцесата и седна.

От вградения хладилник Леонардо взе бутилка джинджифилова лимонада и наля на майка си и на себе си, преди да седне срещу нея.

— Бях при баща ти на гробището — рече принцесата и отпи от чашата си. — Какво не бих дала, за да го видя само още веднъж!

— Знам колко силна беше любовта ви, майко. — Леонардо хвана ръката й. — И на мен ми е трудно да приема смъртта му. Понякога си мисля, че никога няма да стана достоен за наследството, което ми остави. Дядо и той направиха от Мюлберг това, което е днес.

— За това не бива да се притесняваш, Леонардо — каза принцеса Гизела. — Имаш чудесно образование, а и след специализацията ти в САЩ и Нова Зеландия натрупа още повече опит. В това отношение не се страхувам за Мюлберг.

— А в какво отношение тогава? — полюбопитства младият принц, въпреки че знаеше накъде бие майка му.

За миг Гизела фон Мюлберг впери поглед в прозореца.

— Когато сестра ми Хелен и съпругът й Хорст загинаха преди двадесет и три години по време на сахарската си експедиция, ние те осиновихме не само защото много те обичахме, а и за да осигурим наследник на Мюлберг. Тогава отдавна бяхме изгубили надежда да имаме свои деца. — Тя отпи още една глътка. — Баща ти и аз никога не съжалихме за това. Ти си синът, който винаги сме си пожелавали.

— А аз никога не съм имал основание да си пожелая други родители — увери я Леонардо.

Той почти не помнеше истинските си родители. Те бяха учени и пътуваха много. Първите му години бяха преминали почти изцяло в Мюлберг.

— Правиш ме безкрайно щастлива, Леонардо — призна принцесата. — За да продължиш рода, най-после трябва да се ожениш. Носиш велико име. Име, което значи нещо в Европа. Не позволявай един ден това име да бъде погребано с теб.

Леонардо с усилие потисна смеха си.

— Майко, още съм твърде млад, за да населя света с цял отряд Мюлберг.

— Не ми харесва, когато говориш така, Леонардо — смъмри го принцесата. — Лекомислието не подхожда на сериозната тема. — Тя сбърчи чело. — Не ми се ще да го споменавам, но продължението на рода Мюлберг е достатъчно важно, за да ти напомня, че злополуки са отнели живота на не малко млади хора.

Той разбираше притесненията на майка си, затова не се разсърди.

— Досега не съм се запознал с такава млада дама, която да накара сърцето ми да забие по-бързо — отвърна той.

— По-просто е, отколкото си го представяш, Леонардо — отвърна майка му. — Вече погледна ли списъка, който ти направих? В него ще намериш всички млади дами, чийто произход е подходящ за сключване на брак.

Леонардо стана и взе от най-горната лавица над бюрото си тънка папка, в която имаше не само списък на младите дами, а и снимки и информация за семействата им.

— Този списък за пазаруване ли имаш предвид?

— Напълно сериозна съм, Леонардо — възмути се Гизела фон Мюлберг. Младият принц призна, че е стигнал твърде далече:

— Моля за извинение, майко.

— Имаш го.

— Ще се информирам по-подробно в близко бъдеще — обеща той, — но не съм готов да сключа брак с жена, която не обичам. — Той се приближи до принцесата и постави ръка на рамото й. — Нямам ли право да изживея такава голяма любов като вашата?

На принцесата не й остана нищо друго, освен да се съгласи с него, макар че й беше трудно да си представи друга такава любов. Любовта между нея и мъжа й надживя дори торнадото, което преди двадесет и четири години заплашваше да разруши живота й. Само благодарение на нейната далновидност тогава бурята отмина, без да нанесе по-големи щети.