Агата Кристи
Чудноватият дом (9)

9

Заварих Бренда Леонидис да седи на същото място, където я бяхме оставили. Тя рязко вдигна глава, когато ме видя да влизам.

— Къде е инспектор Тавърнър? Ще се върне ли?

— Засега не.

— А вие кой сте?

Най-после ми бе зададен въпросът, който очаквах през цялата сутрин.

Отговорих й с приблизителна точност.

— Сътруднича на полицията, но съм и приятел на семейството.

— Семейството! Зверове! Мразя ги всичките.

Гледаше ме право в очите, а устата й не спираше.

Изглеждаше потисната, изплашена и гневна.

— Винаги са се държали отвратително с мене — винаги. От самото начало. Защо съм се била омъжила за скъпоценния им баща? Какво ги засягаше бракът ни? Всички получиха купища пари. Той им ги даде. Защото нямат достатъчно мозък да си ги изкарат сами!

После продължи:

— Не може ли да се ожени повторно един мъж, даже и да е малко поостарял? А той наистина съвсем не бе остарял, особено умът му. Много го обичах. Наистина го обичах. — Гледаше ме предизвикателно.

— Разбирам — рекох аз. — Напълно ви разбирам.

— Може би няма да ми повярвате, но това е истината. Мъжете ми бяха омръзнали. Исках да имам дом — искаше ми се да има някой, който да се върти около мен и да ми говори нежно. Аристид бе много нежен към мене и можеше да ме разсмива, а беше и много умен. Винаги намираше някакъв хитър начин да заобиколи разните глупави закони. Беше много, много умен. Не се радвам, че е умрял. Съжалявам.

Тя се облегна назад на канапето. Оказа се, че устата й е доста голяма, извита в ъгълчетата в странна и ленива усмивка.

— Тук бях щастлива. Чувствах се осигурена. Ходех при най-известните модни шивачи, за които бях чела някога. Правех, каквото си исках. А Аристид ми правеше прекрасни подаръци. — Протегна ръка и се загледа в рубина на пръста си.

За миг ми се стори, че протегнатата й ръка прилича на котешка лапа, а гласът й ми прозвуча като мъркане на котка. Тя продължаваше да се усмихва на себе си.

— И какво лошо имаше в брака ни? — настоя тя. — Държах се мило с него, а той се чувстваше щастлив. — Бренда се наведе отново напред. — Знаете ли как се запознах с него?

И продължи, без да дочака отговор:

— Срещнах го във „Веселата детелина“. Беше си поръчал бъркани яйца с препечен хляб и когато му занесох поръчката, бях разплакана. „Седнете, рече ми той, и ми кажете какво ви тревожи.“ „О, не мога, отвърнах му аз, ще ме уволнят, ако направя подобно нещо.“ „Не, няма да ви уволнят, каза той, собственикът на заведението съм аз.“ Тогава го огледах добре. Беше един дребен възрастен човек — така си и помислих в началото, но пък излъчваше някаква сила. Разказах му за всичко… Сигурно сте чули какво ли не от тях представили са ме за някаква негодница предполагам, но не съм. Възпитана съм в добро семейство. Нашите имаха магазин — много изискан, за художествена бродерия. Никога не съм била момиче с много приятели нито пък съм се държала лековато. Но Тери беше различен. Той беше ирландец… и заминаваше за чужбина… Изобщо не ми писа, нито пък ми се обади по някакъв начин — но предполагам, че вината беше моя. И това беше всичко, разбирате ли. Бях изпаднала в беда, точно като някоя ужасна малка сервитьорка…

Гласът й прозвуча с презрителна самоподигравка.

— Аристид беше чудесен. Каза ми, че всичко ще се оправи. Сподели ми, че се чувства самотен. Каза, че ще се ожени за мен веднага. Струваше ми се, че сънувам. А после научих, че той е прочутият мистър Леонидис. Притежаваше куп магазини, ресторанти и нощни клубове. Беше също като в приказките, нали?

— И то каква приказка — сухо рекох аз.

— Венчавката ни бе в една църквичка в Лондон, а после заминахме за чужбина.

Изгледа ме така, сякаш бе се върнала отнякъде далеч.

— Но в края на краищата нямаше дете. Бях сгрешила.

Краищата на устните й се извиха нагоре в нейната странна усмивка.

— Дадох си дума, че ще му бъда добра съпруга и наистина бях. Поръчвах всичко, което обичаше да яде, носех дрехи в любимите му цветове и правех всичко, което ще му хареса. И той бе щастлив. Но никога не успяхме да се отървем от семейството му. Непрекъснато идваха да го врънкат за пари или да живеят за негова сметка. Старата мис де Хавиланд — мисля, че тя трябваше да си отиде, след като се оженихме. И му го казах. Но Аристид ми отговори: „Тя живее толкова отдавна тук. Домът й вече е при мен“. Истината е, че на него му харесваше всички да са наоколо и да се мотаят из краката му. Държаха се отвратително към мене, но той или не забелязваше нищо, или пък не обръщаше внимание. Роджър ме ненавижда — виждали ли сте Роджър? Винаги ме е мразил. И е ревнив. А пък Филип е толкова надменен, че никога не ми говори. А сега се опитват да ме набедят, че аз съм го убила — но не съм, не съм го убила аз! — Тя се наведе още по-близо до мене: — Моля ми, повярвайте ми, че не съм го убила.

Признавам си, че успя да ме трогне. Презрителното отношение, с което говореха за нея семейство Леонидис, убедеността им, че тя е извършила престъплението — сега всичко това ми се струваше напълно нечовешко поведение. Бренда бе самотна, беззащитна и преследвана.

— А ако не съм аз, мислят, че е бил Лорънс — продължи тя.

— А какво ще кажете за Лорънс? — попитах аз.

— Ужасно го съжалявам. Болнав е и не е могъл да отиде на война. Но не защото е страхливец, а защото е чувствителен. Опитвах се да го ободря и да го накарам да се чувства добре. А е принуден да учи тия ужасни деца. Юстас постоянно му се подиграва, а Джоузефин… е, нали сте я видял? Знаете каква е.

Казах, че не съм виждал Джоузефин.

— Понякога си мисля, че това дете не е с всичкия си. Има ужасния навик да подслушва и се държи странно… Понякога просто настръхвам, като си помисля за нея.

Не ми се щеше да говорим за Джоузефин. Заговорих отново за Лорънс Браун.

— Какво представлява той? — попитах аз. — От какъв произход е?

Явно, че не се изразих добре. Тя се изчерви.

— Той не е нищо особено. Същият е като мене… Но какви са шансовете на двама ни срещу тях?

— Не мислите ли, че се държите доста уплашено?

— Не. Те искат да изкарат нещата така, че Лорънс го е направил — или пък аз. А и онзи полицай е на тяхна страна. Какви надежди мога да имам?

— Не трябва да се тормозите — успокоих я аз.

— Защо пък да не е възможно някой от тях да го е убил? Или пък някой външен човек? Или пък някой от прислужниците?

— Липсват всякакви мотиви.

— О, мотиви! Че какви могат да бъдат моите мотиви? Или пък на Лорънс?

Обясних й с доста голямо неудобство:

— Може би си мислят, предполагам, че вие и… ъ-ъ… Лорънс… сте влюбени… и че искате да се ожените.

Бренда се изправи напълно.

— Но това е противно дори да се помисли! А и не е вярно! Никога не сме си казвали нищо подобно. Просто го съжалявах и се опитвах да го ободря. Били сме само приятели и нищо повече. Вярвате ми, нали?

Наистина й вярвах. Всъщност, вярвах, че тя и Лорънс са, както сама се изрази, само приятели. Но вярвах също така, че без дори сама да го осъзнава, може действително да е влюбена в младия учител.

Обзет от подобни мисли, тръгнах към долния етаж, за да потърся София.

Тръгнах към гостната, където очаквах да я намеря, но София си подаде главата от някаква друга врата в края на коридора.

— Здравей — извика тя. — Помагам на Нани за обяда.

Понечих да отида при нея, но тя излезе в коридора, притвори вратата след себе си и като ме хвана за ръка, ме поведе към гостната, където нямаше никой.

— Е — рече тя, — видя ли се с Бренда? Какво ще кажеш за нея?

— Искрено казано — рекох аз, — стана ми жал за нея.

София изглеждаше развеселена от думите ми.

— Ясно — реши тя. — Значи е успяла да те спечели.

Почувствах се леко засегнат.

— Въпросът е там — рекох аз, — че мога да разбера нейната гледна точка. А ти очевидно не можеш.

— Гледната й точка за какво?

— Кажи ми честно, София, има ли някой от семейството, който да се е държал някога добре с нея или поне любезно, откакто е дошла при вас?

— Не, не сме се държали добре с нея. И защо ли ни трябвало?

— Ами просто от обикновено благоприличие, ако не друго.

— Колко високоморален си станал. Чарлс. Бренда трябва да си е изиграла ролята много добре.

— Но наистина, София, изглеждаш ми… Не знам какво е станало с теб.

— Просто съм честна и не се преструвам. Твърдиш, че си разбрал гледната точка на Бренда. Сега погледни на нещата и от моя страна. Не мога да приема, че една млада жена трябва да си измисля някаква сърцераздирателна история и да я използва, за да се омъжи за много богат, възрастен мъж. Имам пълното право да не харесвам такива млади жени и не виждам никаква основателна причина, поради която трябва да се преструвам. И ако всичко се опише безпристрастно в писмен вид, и ти самият няма да заобичаш тая жена.

— Измислила ли си е онази история? — попитах аз.

— За детето ли? Не знам. Лично аз смятам, че е излъгала.

— И си обидена от факта, че дядо ти се е хванал на въдицата й?

— О, дядо ми не се е подвел — изсмя се София. — Никой не можеше да подведе дядо ми. Искал е да я има. Решил е да се представи за наивник пред нея. Знаел е много точно какво прави и е осъществил напълно намеренията си. Според дядо ми, бракът му беше съвсем удачен — както и всичките му начинания.

— И наемането на Лорънс Браун за учител ли е било едно от успешните му начинания? — иронично попитах аз.

София се намръщи.

— Знаеш ли, не съм убедена, че не е било. Искал е Бренда да бъде щастлива и весела. Може би е сметнал, че бижутата и дрехите не са й достатъчни. Може да е решил, че ще й се иска да има някаква мимолетна връзка. Може да е пресметнал, че човек като Лорънс Браун, какъвто си е кротък, ако ме разбираш какво имам предвид, може да свърши работа. Подобна нежна, задушевна и изпълнена с тъга връзка, би възпряла Бренда да си потърси нещо истинско с някой непознат. Не бих изключила вероятността дядо ми да е разработил нещо в тоя дух. Старият беше голям дявол, нали знаеш.

— Сигурно е бил — казах аз.

— Не е могъл, разбира се, да предвиди, че връзката им ще доведе до убийство… И именно поради това — внезапно възбудена изрече София, — не мога да повярвам, макар че много ми се иска, че тя наистина го е направила. Ако е смятала да го убие или пък, ако са правили някакви планове с Лорънс, дядо ми щеше да го усети. Но предполагам, че на тебе не ти се вярва да е така.

— Трябва да си призная, че си права — казах аз.

— Но защото не познаваше дядо ми. Той в никакъв случай не би станал съучастник на собственото си убийство! И ето докъде стигаме! До задънена улица!

— Но тя е изплашена, София — настоях аз. — Много е изплашена.

— От главния инспектор Тавърнър и неговите весели момчета, ли? Да, предполагам, че доста са се подплашили. Лорънс сигурно е изпаднал в нервно разстройство от страх?

— В действителност, да. Мисля, че доста се изложи пред нас. Не разбирам какво би могла да харесва у него.

— Не разбираш ли, Чарлс? Лорънс всъщност е много привлекателен като мъж.

— Тоя болник ли? — недоверчиво подхвърлих аз.

— Защо мъжете винаги си мислят, че само примитивното у тях може да бъде привлекателно за противоположния пол? Лорънс си е съвсем привлекателен като мъж, по не очаквам, че ти можеш да го разбереш.

София ме изгледа внимателно.

— Бренда те е омаяла напълно.

— Недей да ставаш смешна. Та тя дори не е хубава. А пък и изобщо не…

— Не те е съблазнила ли? Не, просто те е накарала да я съжалиш. Наистина не е хубава, още по-малко пък е умна, но притежава едно отличително качество: умее да създава раздори. Ето че вече успя да ни скара.

— София! — извиках слисан аз.

София се отправи към вратата.

— Остави ме на мира, Чарлс. Трябва да се заема с обяда.

— Ще дойда да ти помогна.

— Не, остани си тук. Нани ще се обърка, ако „в кухнята влезе някой мъж“.

— София — викнах отново, преди да излезе.

— Да, какво има?

— Само един въпрос за прислугата. Защо нямате прислужници — нито тук долу, нито горе, нали знаеш — някой в престилка или с шапка, който да отваря вратата на гостите?

— Дядо имаше готвачка, прислужница, чистачка и личен камериер. Обичаше да има слуги. Струваха му цяло състояние, разбира се, но си ги държеше. Клемънси и Роджър просто викат жена, която идва да им чисти. Не обичат да поддържат прислуга, по-скоро Клемънси не ще. Ако Роджър не се храни като хората всеки ден в града, той ще умре от глад. Според Клемънси обядът трябва да се състои от марули, домати и сурови моркови. Ние понякога наемаме прислужници, но после майка ми изпада в някое от нейните свадливи настроения и ги прогонва. После за известно време викаме хора да ни чистят през деня и всичко се повтаря отново. Сега сме в период, когато идват да ни чистят през деня. Нани е постоянно тук и се заема с всичко непредвидено. Сега вече ти е ясно.

София излезе. Отпуснах се на един от огромните фотьойли и се отдадох на размишления.

Горе, Бренда ми бе представила нещата така, както ги виждаше тя. Тук преди малко, София ме запозна с нейната гледна точка. Напълно разбирах, че София е права за себе си да има подобно мнение, което би могло да се приеме и като мнение на семейство Леонидис. Те не допускаха зад стените на крепостта външен човек, за когото считаха, че се е сдобил с правото да влезе по нечестен начин. И знаеха добре правата си. Както бе се изразила София „в писмен вид би изглеждало съвсем другояче…“

Но пък имаше и човешка страна на въпроса, която аз виждах, но те — не. Всички те бяха, а и винаги са били, богати и с добро обществено положение. Нямаха никакво понятие какви са изкушенията на онеправданите. Бренда Леонидис бе поискала да има богатство, скъпи вещи и сигурност, както и да си създаде дом. Твърдеше, че в замяна на това е направила възрастния си съпруг щастлив. Изпитвах съчувствие към нея. Докато разговарях с нея, със сигурност изпитвах съчувствие… Но дали все още й съчувствах?

Две страни на въпроса — различни гледни точки, но коя бе вярната… Коя бе вярната…

Предишната нощ бях спал съвсем малко. Станах рано, за да тръгна с Тавърнър. И сега, разположен в топлата, изпълнена с мирис на цветя, приемна на Магда Леонидис, почувствах, че тялото ми се отпуска в меката прегръдка на огромното кресло и очите ми започват да се притварят…

Унесен в мисли за Бренда, за София и за портрета на дядото, почувствах, че ме обгръща някаква приятна мъгла.

И сънят ме надви…